Подбудите на Албисер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Подбудите на Албисер
Albissers Grund
Автор Адолф Мушг
Първо издание 1974 г.
Flag of Switzerland.svg Швейцария
Оригинален език немски
Жанр роман

„Подбудите на Албисер“ (на немски: Albissers Grund) е роман от швейцарския писател Адолф Мушг (р.1934), публикуван през 1974 г.

Адолф Мушг

Адолф Мушг е професор по литература в Цюрих и си е създал име на превъзходен разказвач с тънко чувство за отсенките в психологическия живот на героите, за често пъти несъзнаваните мотиви на тяхното поведение, за невидимите съдбоносни връзки с околните и „големия свят“.

„Подбудите на Албисер“ е четвърти роман на Адолф Мушг. Ако може да се изрази накратко неговата основна идея, това е душевното противоречие между житейските идеали и реалната действителност, в което изпада буржоазният интелектуалец от шестдесетте години на XX век. Всъщност темата е колкото стара, толкова и нова, но тя особено силно се интерпретира в съвременната швейцарска литература. Именно тук могат да се търсят допирни точки между творчеството на Адолф Мушг и това на Макс Фриш или Фридрих Дюренмат. Тази тема, подхваната още от образователния роман на Готфрид Келер „Зеленият Хайнрих“, присъства трайно във всички произведения на Мушг.

Готфрид Келер

Показателно е и обстоятелството, че след „Подбудите на Албисер“ той създава романизираната биография на Готфрид Келер, където разработва проблемите, залегнали в „Албисер“, но вече през призмата на историческата перспектива и през съдбата на една значителна фигура в швейцарската литература.

Самият роман „Подбудите на Албисер“ би могъл да носи като епиграф крилатата фраза „Не убиецът, а убитият е виновен“, макар тук опитът за убийство да има по-скоро символичен характер.

Своеобразен символ на съвременното швейцарско общество представлява и героят на романа, гимназиалният учител д-р Петер Албисер. Той произхожда от чиновническо семейство с пуритански нрави. Още в детството си Албисер загубва родителите си и възпитанието му е поето от лелята, която – в традицията на семейството – се заема усърдно да направи от него „човек“. Лелята заплаща на момчето следването му и очаква, че то ще прояви особено усърдие и настойчивост, но вместо това получава само разочарования.

Възпитанието

Външното развитие на Албисер преминава сякаш безконфликтно – след университета идва казармата, после учителското поприще. Но вътрешното му, душевно развитие е обременено от сериозни психически смущения. Младежът страда от своята посредственост – мотив, който е централен например за романа на Макс ФришЩилер“ – и се стреми да си намери някакво „медицинско“ оправдание – подлага се на всевъзможни изследвания, за да открие у себе си онази неизлечима болест, която възпрепятства вътрешното му израстване.

Подобно на Щилер от творбата на Макс Фриш, Петер Албисер потърсва спасение в брака, но и там претърпява поражение. После се увлича от политическите брожения в страната от края на шейсетте години, опитва се да намери себеосъществяване в протестните акции, но не може да постигне общ език с хората, произлизащи от друга социална среда.

Зигмунд Фройд

Амбициите на Албисер в педагогическото поприще също се провалят поради закостенялостта на швейцарската образователна система. Така той постепенно се отказва от всякаква съпротива и лекува душевните си рани при един самозван психоаналитик и графолог. Това е Церут, тайнствена личност, шейсетгодишен чужденец с неизвестен произход, установил се след войната в Швейцария. Церут е пълна противоположност на Албисер, на съществуващия порядък в страната и тъкмо това привлича изтерзания гимназиален учител. Албисер се доверява напълно на стареца, в провежданите психоаналитични сеанси той разкрива докрай болезнената си същност. И въпреки че Церут само го изслушва, постепенно Албисер изпада в особена зависимост от него, започва да се чувства дори застрашен от стареца. И през една лятна вечер изпадналият в психическа криза гимназиален учител стреля по своя лечител – всъщност с този опит за убийство започва и романът.

Нападението

Адолф Мушг превежда читателя през всички разклонения на мотивите за това нападение. С необикновена вещина писателят разплита възела от невидими конфликти и противоречия, от амбивалентни състояния на привличане и отблъскване, на страх и гордост, на желания за самоубийство и пориви към убийство и пр. Сюжетното развитие на романа от този момент е без особено значение. Важното е, че самите съдебни следователи, които разследват случая, а с това олицетворяват и висшите управни инстанции на държавата, съзират вината не в Албисер, а в неговата жертва Церут. Чужденецът непрекъснато е представлявал някаква провокация срещу Албисер, срещу целия социален порядък в малката, буржоазно устроена Швейцария.

Церут също е своеобразен символ – той е онова, до което дребният, смазан от условностите на еснафския морал интелектуалец не може да се добере и затова го възприема като непрекъснат упрек срещу себе си и себеподобните си. Подбудите на Албисер да извърши този опит за убийство всъщност са подбуди на цялото му социално обкръжение – в очите на правосъдието той е оправдан, но не и в очите на читателите. Романът е едно предупреждение, подтик към лична равносметка и себеопределяне, към намиране на собствено отношение, на собствен стил на поведение в една външно стабилна, но вътрешно разклатена обществена система.

Романът на Адолф Мушг „Подбудите на Албисер“ е отличен в годината на излизането си с авторитетната литературна награда Херман Хесе.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.