Радиационен пояс на Ван Алън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Радиационните пояси на Земята.

Радиационен пояс на Ван Алън, известен и като пояс на Ван Алън или радиационен пояс на Земята представлява област от магнитосферата на нашата планета с високо съдържание на високоенергийни заредени частици – предимно протони и електрони. Теоретични предположения за съществуването на подобен обект са правени от скандинавски учени (Биркеланд, Щьормер), които изучават полярното сияние, но експерименталното потвърждение идва с данните от първите изкуствени спътници (Спутник-1, Explorer 1). Джеймс ван Алън, който е преложил монтирането на измервателна апаратура в американските сателити[1] публикува първи резултатите и неговото име трайно се свързва с находката. В действителност, поясите са два и представляват с добро приближение тороиди:

  • вътрешен – намира се на височина ~ 4000 km, състои се предимно от протони с енергия от порядъка на keV;
  • външен – на височина ~ 17 000 km, състоящ се от електрони с енергия десетки keV;

Смята се, че повечето от частиците в поясите идват от слънчеви ветрове.[2] Улавяйки слънчевите ветрове, магнитното поле отразява тези енергийни частици и защитава атмосферата на Земята. Поясите представляват заплаха за сателитите, чиито чувствителни елементи трябва да бъдат защитавани с адекватен материал, ако прекарват значително време близо до тази област.

По принцип се счита, че вътрешният пояс и външният пояс са образувани от различни процеси. Вътрешният, съставен основно от енергизирани протони, е продукт от разпадането на т.нар. „албедо“ неутрони, които на свой ред произлизат от сблъсъци на космически лъчи в горната част на атмосферата. Външният пояс е съставен главно от електрони. Те пристигат след геомагнитни бури и се енергизират чрез взаимодействия между вълни и частици.

Терминът се отнася специално за радиационните пояси около Земята, но подобни пояси са открити и около други планети. Слънцето не може да поддържа дълготрайни радиационни пояси, тъй като няма стабилно, глобално, диполно поле. Земната атмосфера ограничава частиците на поясите до региони над 200 – 1000 km,[3] докато външната им максимална граница е около 8 земни радиуса.[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Запис на Гайгер-Мюлеров брояч.
  2. Van Allen Radiation Belts. // HowStuffWorks. Discovery Communications, Inc., 23 април 2009. Посетен на 5 юни 2011.
  3. а б Walt, Martin. Introduction to Geomagnetically Trapped Radiation. Cambridge; New York, Cambridge University Press, 2005, [Originally published 1994]. ISBN 978-0-521-61611-9. OCLC 63270281.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]