Епистоларна литература

Епистоларната литература (от гръцки epistolé — „писмо“) е жанр на художествената проза, граничещ с белетристиката и есето, чиято основна особеност е, че сюжетното развитие, отношенията между героите и духа на епохата се изразяват посредством размяна на писма.

В основата на епистоларната литература стои утвърдената в миналото традиция идеи и възгледи да се споделят с близките чрез писма и послания. Като литературен жанр тя се развива в епохата на Романтизма и Просвещението, когато рационалният момент на кореспонденцията бива обагрен със силен емоционален заряд и стремеж към саморазкриване.

Спецификата на епистоларната литература е, че ограничава възможността за развитие на сюжета, но дава простор пред героите да разкрият най-съкровените си чувства. Възможно е не цялото, а само част от литературното произведение да е написано във вид на писма.

Видни представители на епистоларната литература са:

• Николай Гогол — „Преписка с приятели“
• Иван Гончаров — „Фрегата Палада“
• Йохан Волфганг фон Гьоте — „Страданията на младия Вертер“
• Алфонс Доде — „Писма от моята мелница“
• Фьодор Достоевски — „Бедни хора“
• Жан-Жак Русо — „Жюли или Нова Елоиза“
• Елза Триоле — „Лунапарк“
• Шодерло дьо Лакло — „Опасни връзки“

Външни препратки

• [http://www.slovo.bg/old/lit-mis/199902/mserafimova.htm Серафимова, М. Жанрови идентификации на писмото (Проблеми на

литературната трансформация). Литературна мисъл. бр. 2 (1999)]