Стефан Бочев
| Стефан Бочев | |
| български журналист, дипломат и мемоарист | |
| Роден |
1 февруари 1910 г.
|
|---|---|
| Починал | 2002 г.
|
| Националност |  България |
| Работил | журналист, дипломат, чиновник |
| Литература | |
| Жанрове | мемоари, роман |
| Известни творби | „Белене. Сказание за концлагерна България“ |
| Семейство | |
| Баща | Стоян Бочев |
| Съпруга | Лили Кьосеиванова |
| Деца | Вяра |
Стефан Стоянов Бочев е български писател, публицист и дипломат.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е на 1 февруари 1910 г. в семейството на финансиста Стоян Бочев, председател на Стопанската камара преди 9 септември 1944 г.[1]
На 19-годишна възраст започва да следва право в Швейцария (1929), където завършва през 1933 г. Специализира в Университета по висши международни науки (1934-1936). През есента на 1934 г. става кореспондент на „Вашингтон пост“ за Женева. Пише и за други американски вестници. До есента на 1933 г. е единственият български акредитиран журналист в Обществото на народите в Женева.[1]
През 30-те години постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1938 г. е началник на кабинета на министър-председателя Георги Кьосеиванов. В периода 1939-1941 г. е на дипломатическа служба в Стокхолм, а по-късно в Швейцария. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. оставя съпругата и детето си в чужбина и се връща в България – на 27 октомври 1945 г.[1]
Приет е за член в „Юнион клуб“, а „кръстници“ са му Атанас Буров и Мейнард Барнс, представител на САЩ в София. Сближава се с Никола Петков през 1945-1946 г. именно в „Юнион клуб“. Участва в един от големите митинги на николапетковистите през октомври 1946 г. в София, като е в първата редица със земеделско знаме и скандира „долу червения фашизъм“.[1]
Изпълнява длъжността първи легационен секретар в София в МВнР (октомври 1945 г. – декември 1947 г.). Уволнен е като дипломат на 1 януари 1948 г. Започва работа като печатар в печатница „Народен печат“ в София от юни 1948 г. Освободен за кратко заради ненадеждния му произход, но после отново върнат на работа февруари 1949 г. Семейството му е изселено в Ловеч.[1]
Арестуван е от Държавна сигурност на 13 май 1949 г. След разпит е натоварен още същата нощ на един камион с други задържани и е откаран в лагера „Богданов дол“, край Перник. След това прекарва няколко години в лагера „Белене“. Там първоначално е въдворен за срок от 18 месеца – от май 1949 г. до ноември 1950 г. За кратко излиза на свобода, след което отново е въдворен. Освободен е през август 1953 г.[1]
След това работи като строител, хамалин и преводач.[1]
След края на комунистическия режим издава няколко книги, сред които мемоарните „Автопортретът ми като журналист и дипломат“ и „Белене. Сказание за концлагерна България“.
Умира през октомври 2002 г.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Веселина Димитрова, „Стефан Бочев“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН
- Румен Аврамов, „Стефан Бочев (1910 - 2002)“, cas.bg
- Владимир Донев, „Малкият Сибир. Лагерната мемоаристика на Стефан Бочев“, електронно списание LiterNet, 28 април 2012, № 4 (149)
- Христо Христов, „Белене – сказание за концлагерна България“, Архив на оригинала от 2017-08-21 в Wayback Machine., desebg.com, 9 февруари 2014
|
