Стефан Бочев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Стефан Бочев
български журналист, дипломат и мемоарист
Роден
Починал
2002 г. (91 г.)

Националност  България
Професия журналист, дипломат, чиновник
Литература
Жанрове мемоари, роман
Известни творби „Белене. Сказание за концлагерна България“
Семейство
Баща Стоян Бочев
Съпруга Лили Кьосеиванова
Деца Вяра

Стефан Стоянов Бочев е български писател, публицист и дипломат.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 1 февруари 1910 г. в семейството на финансиста Стоян Бочев, председател на Стопанската камара преди 9 септември 1944 г.[1]

На 19-годишна възраст започва да следва право в Швейцария (1929), където завършва през 1933 г. Специализира в Университета по висши международни науки (1934-1936). През есента на 1934 г. става кореспондент на „Вашингтон пост“ за Женева. Пише и за други американски вестници. До есента на 1933 г. е единственият български акредитиран журналист в Обществото на народите в Женева.[1]

През 30-те години постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1938 г. е началник на кабинета на министър-председателя Георги Кьосеиванов. В периода 1939-1941 г. е на дипломатическа служба в Стокхолм, а по-късно в Швейцария. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. оставя съпругата и детето си в чужбина и се връща в България – на 27 октомври 1945 г.[1]

Приет е за член в „Юнион клуб“, а „кръстници“ са му Атанас Буров и Мейнард Барнс, представител на САЩ в София. Сближава се с Никола Петков през 1945-1946 г. именно в „Юнион клуб“. Участва в един от големите митинги на николапетковистите през октомври 1946 г. в София, като е в първата редица със земеделско знаме и скандира „долу червения фашизъм“.[1]

Изпълнява длъжността първи легационен секретар в София в МВнР (октомври 1945 г. – декември 1947 г.). Уволнен е като дипломат на 1 януари 1948 г. Започва работа като печатар в печатница „Народен печат“ в София от юни 1948 г. Освободен за кратко заради ненадеждния му произход, но после отново върнат на работа февруари 1949 г. Семейството му е изселено в Ловеч.[1]

Арестуван е от Държавна сигурност на 13 май 1949 г. След разпит е натоварен още същата нощ на един камион с други задържани и е откаран в лагера „Богданов дол“, край Перник. След това прекарва няколко години в лагера „Белене“. Там първоначално е въдворен за срок от 18 месеца – от май 1949 г. до ноември 1950 г. За кратко излиза на свобода, след което отново е въдворен. Освободен е през август 1953 г.[1]

След това работи като строител, хамалин и преводач.[1]

След края на комунистическия режим издава няколко книги, сред които мемоарните „Автопортретът ми като журналист и дипломат“ и „Белене. Сказание за концлагерна България“.

Умира през октомври 2002 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]