Турска окупация на Кипър

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Турска окупация на Кипър
Кипърски конфликт
06. Operación Atila. Tarde del 20 Jul.PNG
Операция „Атила“, 20 юли 1974 г.
Информация
Период 20 юли – 18 август 1974 г.
Място Кипър
Резултат

Турска победа[1]

Воюващи страни
Flag of Turkey.svg Турция
* ТСО
Flag of Cyprus (1960-2006).svg Кипър
* ЕОКА-Б
Flag of Greece (1970-1975).svg Гърция (до 24 юли)
Командири
Flag of Turkey.svg Бюлент Еджевит
Flag of Turkey.svg Фахри Корутюрк
Рауф Денкташ
Flag of Cyprus (1960-2006).svg Никос Сампсон
Flag of Cyprus (1960-2006).svg Главкос Клиридис
Flag of Greece (1970-1975).svg Димитриос Йоанидис
Сили
Турция:
40 000 войници[13]
Кипърски турци:
11 000–13 500 доброволци до 20 000
Кипър:
12 000 войници (40 000 при пълна мобилизация)
Гърция:
2 000 войници[14]
Жертви и загуби
568 убити (498 от турската армия и 70 от съпротивата)[15]
270 цивилни
803 цивилни изчезнали
2 000 ранени[16]
[17][18][19]
4500–6000 убити (военни и цивилни)
включително
Flag of Cyprus (1960-2006).svg 1273 убити[20]
Flag of Greece (1970-1975).svg 105 убити
1000–1100 изчезнали (към 2015 г.)[21]
Турска окупация на Кипър в Общомедия

Турската окупация на Кипър с кодово название Операция „Атила“ започва на 20 юли 1974 г., когато въоръжените сили на Турция дебаркират в северната част на остров Кипър. Това се случва 5 дни след преврата, организиран от хунтата в Гърция и извършен от кипърската армия, в сътрудничество с ЕОКА-Б. Тогава кипърският президент архиепископ Макариос III Кипърски е свален и на негово място на длъжността е поставен Никос Сампсон, който е с убеждения за еносис. Целта на самия преврат е присъединяване на острова към Гърция и обявяване на Гръцка Република Кипър.

Военни действия[редактиране | редактиране на кода]

Преврат от юли 1974 г.[редактиране | редактиране на кода]

През пролетта на 1974 г. службите за сигурност на Република Кипър разкриват, че ЕОКА-В с подкрепата на режима в Гърция подготвя държавен преврат срещу президента Макарий III Кипърски. Черните полковници в Атина идват през 1967 г. на власт чрез военен преврат, който е осъден от цяла Европа, но има подкрепата на САЩ.

На 2 юли 1974 г. президентът Макариос пише отворено писмо до гръцкия президент Феедон Гизикис, в което се казва, че „кадри на гръцката военна хунта подкрепят дейността на терористичната организация EOKA-В“. Наредено е Гърция да премахне 600 гръцки офицери от кипърската национална гвардия. Незабавно следва отговор от гръцкото правителство да бъде извършен преврат. На 15 юли 1974 г. части на кипърската национална гвардия, предвождани от гръцки офицери, свалят правителството.

Макариос едва се спасява при атаката. Той бяга от президентската си резиденция през задната врата и заминава за Пафос, където британците го чакат с хеликоптер в следобедните часове на 16 юли, и го транспортират от Акротири до Малта, а след още един ден и до Лондон.

В същото време, Никос Сампсон е обявен за временен президент на новото правителство. Сампсон е гръцки ултранационалист, за когото е известно, че е фанатично анти-турски настроен и е участвал в насилията срещу турски граждани в предишни конфликти. Неговото правителство съобщава по радиото, че Макариос е убит, но всъщност е жив и е в Лондон. От там той опровергава тези твърдения.

Първа турска инвазия, юли 1974[редактиране | редактиране на кода]

Турция напада Кипър в събота, 20 юли 1974 г. Тежко въоръжени войници дебаркират малко преди зазоряване в Кирения на северното крайбрежие, като срещат съпротива от страна на гръцки и кипърско-гръцки сили. Анкара заявява, че се позовава на правото си по Договора за гаранция за защитата на кипърските турци и се стреми да гарантира независимостта на Кипър.[22] Операцията с кодово име „Атила“, е известна в северната турска част на острова и в Турция като „Операция за мир“.

По това време, когато Съветът за сигурност на ООН решава прекратяване на огъня, на 22 юли турските сили, нарушавайки Резолюция 353, са поели контрола между Кирения и Никозия, което представлява 3% от територията на Кипър .[23][24][25][26]

На 20 юли, 10 000 жители кипърски турци от Лимасол се предават на кипърската национална гвардия. След това, според свидетели кипърски турци и кипърски гърци, жилищата на турците са опожарени, жените изнасилени, а децата застреляни.[27][28] 1300 кипърски турци са затворени в затворнически лагер.[29]

Падане на гръцката хунта и мирни преговори[редактиране | редактиране на кода]

На 23 юли 1974 г. гръцката военна хунта пада от власт, главно заради събитията в Кипър. Гръцките политически лидери в изгнание, се завръщат в страната. На 24 юли 1974 г. Константинос Георгиу Караманлис се завръща от Париж и полага клетва като министър-председател. Той решава Гърция да не влиза във войната.

Първите мирни преговори се провеждат в Женева, Швейцария, между 25 и 30 юли 1974 г. Джеймс Калахан, британският външен министър, е призован на конференцията на трите страни-гаранти. Там те излизат с декларация, че турската окупационна зона не трябва да продължава, турските анклави трябва незабавно да бъдат евакуирани от гърците, и следващата конференция трябва да се проведе в Женева с двете кипърски общности присъстващи за възстановяване на мира и повторното установяване на конституционното управление. В очакване на това са направени две предложения, едното - конституцията от 1960 г. да се запази, а другото - да бъде премахната. Турският вицепрезидент е призован да възобнови своите функции, но също така се отбелязва, „съществуването на практика на две автономни администрации, тази на кипърско-гръцката общност и на общността на кипърските турци“. По това време се провежда втората конференция в Женева, на 14 август 1974 г. Тя получава международна симпатия (която е на страната на турците при първата атака), която е на страната на Гърция и нейната възстановена демокрация. На втория тур от мирните преговори, Турция иска от кипърското правителство да приеме план за федерална държава и размяна на население.[30] Когато действащият президент Клеридис иска от 36 до 48 часа, за да се консултира с Атина и с кипърските лидери, турският външен министър отхвърля тази възможност на основанието, че Макариос и другите ще го използват, за да спечелят време.[31]

Втора турска инвазия, 14–16 август 1974[редактиране | редактиране на кода]

Турският външен министър Туран Гюнеш казва в разговор с премиера Бюлент Еджевит „Когато кажа "Айше трябва да отиде на почивка"* [на турски: Ayşe Tatile Çıksın), това ще означава, че нашите въоръжени сили са готови за действие. Дори ако телефонната линия е подслушвана, няма да се породят никакви съмнения“.[32] Час и половина по-късно, Туран Гюнеш позвънява на Еджевит и казва кодовата фраза. На 14 август Турция започва втората инвазия, която води до окупирането на 40% от острова. Британският външен министър Джеймс Калахан разкрива, че секретарят на САЩ Хенри Кисинджър оказва "вето" на решението за британски военни действия, насочени към предотвратяване на турското нашествие. 40% от територията попада под турска окупация на юг чак до Лурузиня.

При този развой на събитията много кипърски гърци стават бежанци в собствената си страна. Броят на бежанците е между 140 000 и 160 000.[33] Линията за прекратяване на огъня от 1974 г. разделя двете общности на острова, и е известна като Зелената линия. След конфликта кипърски представители и Организацията на обединените нации дават съгласието си за прехвърляне на не напуснали домовете си и останали 51 000 кипърски турци, в южната част на страната, да се заселят в северната част, ако искат да го направят.

Разделянето на острова

Съветът за сигурност на ООН оспорва легитимността на действията на Турция, тъй като чл. четвърти от Договора за гарантиране дава право на гаранта да предприеме действия, единствено с цел за повторно установяване на предишните граници. В резултат от нашествието на Турция, обаче, суверенитетът и териториалната цялост на републиката не се запазва, а има обратен ефект - фактически сепаратизъм на страната и създаване на отделна политическа единица на север. На 13 февруари 1975 г., в отговор на всеобщото осъждане от международната общност (Резолюция 367 на Съвета за сигурност на ООН),Турция обявява окупираните райони на Република Кипър за "Федерална турска държава".[34] ООН признава суверенитета на Република Кипър в съответствие с приетите условия на нейната независимост от 1960 г. Конфликтът продължава да засяга отношенията на Турция с Кипър, Гърция и Европейския съюз.

*заб.: Айше е дъщерята на Туран Гюнеш

Жестокости и нарушаване на човешки права[редактиране | редактиране на кода]

Жестокостите и/или нарушените човешки права на цивилните гръцки и турски общности.

Срещу кипърски турци[редактиране | редактиране на кода]

Местоположение на кланетата

Жестокости срещу общността на кипърските турци са извършени по време на нахлуването на Турция на острова. В клането в Марата, Санталарис и Алода на 14 август 1974 г. са убити 126 души.[35][36] ООН описва зверството като престъпление срещу човечеството. В Тохни са убити 85 турски жители.[37] The Washington Post пише за друг случай, в който се казва, че: „В гръцко нападение над малко турско село близо до Лимасол, 36 души от общо 200 са убити. Гърците са дали заповед те да бъдат убити, преди пристигането на турската армия.“[38]

В Лимасол, след падането на турския анклав във владение на кипърската национална гвардия, той е опожарен.

Срещу кипърски гърци[редактиране | редактиране на кода]

Турция е призната за виновна от Европейската комисия по правата на човека за изселване на хора, лишаване от свобода, малтретиране, лишаване от живот и лишаване от собственост.[39] Турската политика на насилие принуждава 1/3 от гръцкото население на острова да напусне домовете си в окупираната северна част, възпрепятства тяхното завръщане като заселва там турци от континента. Това бива разглеждано като етническо прочистване.[40][41][42][43][44][45][46][47][48][49][50][51][52][53]

През 1976 г. и отново през 1983 г., Европейската комисия по правата на човека намира Турция за виновна в повтарящи се нарушения на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Турция е обвинена за възпрепятстване връщането на кипърските гръцки бежанци в техните домове.[54] Европейската комисия за доклади за правата на човека от 1976 г. и 1983 г. заявява следното:

Установява нарушения на редица членове на Конвенцията, Комисията отбелязва, че действията, които нарушават Конвенцията са насочени изключително срещу членове на една от двете общности в Кипър, а именно гръцката кипърска общност. Тя завършва с единадесет гласа на три, че Турция по този начин не може да осигури правата и свободите, провъзгласени в тези членове, без дискриминация на основата на етнически произход, раса, религия, както се изисква по силата на член 14 от Конвенцията.

Гръцкият енклав в полусотров Карпасия през 1975 г. е подложен на насилие от страна на турците до нарушаване на човешките им права до толкова, че през 2001 г., когато Европейският съд по правата на човека постановява, Турция за виновна за нарушаването на чл. 14 на Европейската конвенция за правата на човека в неговото решение в случая Кипър срещу Турция (жалба №. 25781/94). В същото решение, Турция е призната за виновна и в нарушаване на правата на кипърските турци, като се позовава на процеса срещу цивилни граждани от военен съд.

Вароша (Варосия), квартал на Фамагуста, който е изоставен след окупацията през 1974 г. и до ден днешен е под военен контрол.

Европейската комисия по правата на човека с 12 гласа срещу 1, приема доказателствата от Република Кипър, относно изнасилванията на различни кипърски жени от турски войници и мъчения на много кипърски затворници по време на инвазията на острова.[55] Високият процент на изнасилването е довело до временно разрешение на абортите в Кипър от консервативната кипърска православна църква.[56][57] На полуостров Карпасия група от кипърски турци, наречена „Смъртоносен отряд“, според сведенията избира млади момичета за изнасилвания и забременявания. Има случаи на изнасилвания, които са включени в графа „групови изнасилвания“, на тийнейджърки от турски войници и кипърски турци на полуострова, както и случаи, в които са изнасилвани възрастни кипърски мъже от кипърски турци.[58]

Безследно изчезнали[редактиране | редактиране на кода]

Въпросът за изчезналите души в Кипър взима нов обрат през лятото на 2007 г., когато под егидата на ООН, Комитета за безследно изчезналите лица (CMP), започва връщането на останките на неидентифицирани изчезнали лица на техните семейства.[59]

Целият процес се изпълнява от двуобщностните екипи от кипърски гърци и кипърски турски учени (археолози, антрополози и генетици) под общата отговорност на Комитета за безследно изчезналите лица. До края на 2007 г., 57 лица са идентифицирани и останките им върнати на техните семейства. Списъкът на изчезналите лица на Република Кипър потвърждава, че 83 кипърски турци са изчезнали в Тохни на 14 август 1974 г.[60] Също така, в резултат на инвазията, над 2000 кипърски гърци са взети за военнопленници от Турция и запратени в турски затвори. Някои от тях не са били освободени и са изчезнали. По-специално, на Комисията за безследно изчезналите лица в Кипър, която работи под егидата на Организацията на обединените нации, е възложено да разследва около 1600 случая на изчезнали кипърски гърци.[61]

Унищожаване на културно наследство[редактиране | редактиране на кода]

Интериорът на църквата Антифонитис, чиито стенописи са унищожени.

През 1989 г. правителството на Кипър осъжда американски търговец на изкуство за връщането на четири редки византийски мозайки от шести век. Кипър печели делото, и мозайките в крайна сметка са върнати.[62] През октомври 1997 г., Айдин Дикмен, който продава мозайките, е арестуван в Германия при полицейска акция и е установено, че са в скривалище, където се намирали още мозайки, стенописи и икони, датиращи от 6-ти, 12-ти и 15-ти век, на стойност над $ 50 милиона. Мозайките, изобразяващи Апостолите Тадей и Тома, както и Страшния съд и Дървото на Исая, са свалени от стените на манастира Антифонитис, построен между 12-ти и 15-ти век.[63] Стенописите намерени в притежание на Дикмен, включват и такива от Църквата Панагия в Аканту, които са от 11-ти и 12-ти век и са свалени от там.[64]

Според кипърски твърдение, през 1974 г. 55 църкви са превърнати в джамии, а други 50 църкви и манастири са превърнати в обори, складове, хостели, музеи, или са били разрушени.[65] Според говорителят на правителството на Севернокипърската турска република, това е било направено за да се запазят сградите от разрушаване.[66]

През януари 2011 г., британският певец Бой Джордж връща на църквата на Кипър икона от 18-ти век на Исус Христос, която е закупил без да знае нейният произход. Иконата, която e красила домът му в продължение на 26 години, е била открадната от църквата Св. Харалампус от село Нео Хорио, близо до Китрея през 1974 г. Иконата е забелязана от църковни служители по време на телевизионно интервю на Бой Джордж от неговия дом. Църквата се свърза с певеца, който се съгласява да я върне.[67][68][69]

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Създаване на Севернокипърска турска република[редактиране | редактиране на кода]

Знамето на признатата единствено от Турция, Севернокипърска турска република.

През 1983 г. кипърско-турското народно събрание обявява независимостта на Севернокипърската турска република. Веднага след тази декларация Великобритания свиква заседание на Съвета за сигурност на ООН, който да обяви декларацията като „нелигитмна“. Резолюция 541 на Съвета за сигурност на ООН от 1983 г. определя „опита за създаване на Севернокипърска турска република за невалиден, като това ще допринесе за влошаване на ситуацията в Кипър“. Тя продължава като „счита, декларацията, посочена по-горе като правно невалидна и призовава за нейното оттегляне“.

На следващата година, Резолюция 550 на Съвета за сигурност на ООН осъжда „обменът на посланици“ между Турция и СКТР и „счита опитите за заселване на всяка част на Вароша (Варосия) от хора, различни от жителите му като недопустими и призовава за прехвърлянето на тази зона към администрацията на ООН“.[70]

Нито Турция, нито СКТР спазват горните резолюции и Вароша остава необитаем.

На 22 юли 2010 г., Международния съд на ООН решава, че „Международното право не съдържа забрана на декларации за независимост“. В отговор на това, германският външен министър Гидо Вестервеле заявява, че „няма нищо общо с каквито и да било други случаи в света“, включително Кипър.[71]

Продължаващи преговори[редактиране | редактиране на кода]

Предложено знаме за Обединена република Кипър.

Решенията на Съвета за сигурност на ООН за незабавно и безусловно изтегляне на всички чуждестранни войски от Кипър и безопасното завръщане на бежанците по домовете им не са изпълнени от Турция и СКТР. Турция и СКТР отстояват своята позиция, като посочват, че всяко такова оттегляне би довело до възобновяване на междуетническите сблъсъци.

Преговорите за намиране на решение на кипърския конфликт, се провеждат с прекъсвания от 1964 г. насам. Между 1974 г. и 2002 г., кипърската турска страна отказва балансирано решение. От 2002 г. ситуацията е обърната, според служители на САЩ и Великобритания, кипърско-гръцката страна отхвърля план, който призовава за разпад на Република Кипър без гаранции, че турските окупационни сили ще бъдат изтеглени. Последният План Анан за обединяване на острова, е одобрен от Съединените щати, Великобритания и Турция и приет с референдум от кипърските турци, но с голямо мнозинство е отхвърлен на успореден референдум от кипърските гърци, след като политиците и Гръцката православна църква призовават населението да гласува с Не.[72]

Кипърските гърци отхвърлят плана на ООН с референдум през април 2004 г. На 24 април 2004 г., кипърските гърци отхвърлят с разлика от три към едно плана, предложен от генералния секретар на ООН Кофи Анан за уреждане на кипърския въпрос. Планът, който е одобрен от две към едно от кипърските турци в отделен, но паралелен референдум, трябва да създаде Обединена Република Кипър и да гарантира, че целият остров ще се възползва от предимствата на влизането на Кипър в Европейския съюз на 1 май 2004 г. Планът трябва да създаде нова република, състояща се кипърско-гръцка конституционна държава и кипърско-турска такава, които да са свързани с федерално правителство. Повече от половината от кипърските гърци, които са били изселени през 1974 г. и техните потомци ще си върнат къщите и земите и ще живеят в тях под кипърско-гръцка администрация в срок от 31/2 до 42 месеца след влизането в сила на плана. За тези от тях, чиято собственост не може да бъде върната, са предвидени парични компенсации.

Целият остров се присъединява към ЕС на 1 май 2004 г. все още разделен, въпреки че правото на общността на ЕС - общите права и задължения, важат само за зоните под прекия контрол на правителството, и се спират за териториите окупирани от турската армия и администрирани от кипърските турци. Въпреки това, отделни кипърски турци могат да документират тяхното желание за получаване на гражданство на Република Кипър, като законно да се ползват със същите права, предоставени на другите граждани на държави от Европейския съюз. Никозия продължава да се противопоставя на усилията на ЕС да установи преки търговски и икономически връзки със СКТР, като начин за насърчаване на кипърските турци да продължат да подкрепят разрешаването на кипърския конфликт.

Заселване на турци[редактиране | редактиране на кода]

В резултат на турското нашествие, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа заявява, че демографската структура на острова непрекъснато се променя, което е в резултат на умишлената политика на турците. След окупацията на Северен Кипър, цивилни заселници от Турция започват да пристигат на острова. Въпреки липсата на консенсус относно точните цифри, всички заинтересовани страни признават, че турските граждани започват да се заселват в северната част на острова през 1975 г.[73] Предположено е, че над 120 000 заселници са дошли в Кипър от континенталната част на Турция. Това е нарушение на чл. 49 от Четвъртата Женевска конвенция, която забранява на окупатора прехвърляне или депортиране на части от собственото си цивилно население в окупирана територия.[74]

Площад Ататюрк, Северна Никозия.

Резолюция на ООН 1987/19 (1987 г.) на „Подкомисия за защита от дискриминация и защита на малцинствата“, която е приета на 2 септември 1987 г., иска „пълното възстановяване на всички права на човека към цялото население на Кипър, включително свобода на движение, свобода на заселване и право на собственост“ и изразява „безпокойство си в политиката и практиката на транспортирането на заселници в окупираните територии на Кипър, което представлява форма на колониализъм и опити да бъде нелигитмно променена демографската структура на Кипър“.

В доклад, изготвен от Мете Хатай от името на PRIO, мирен център на Осло, е установено, че броят на турските заселници от континента на север, които са получили право на глас е 37 000. Тази цифра обаче изключва тези, които са женени за кипърски турци или пълнолетни деца на континентални заселници, както и всички непълнолетни. В доклада също така се предполага, че броят на континенталните турци, които не са получили право на глас, и са определени като такива с „непостоянен адрес“ е 105 000.[75]

Американско оръжейно ембарго върху Турция и Кипър[редактиране | редактиране на кода]

След събитията от 1974 г., САЩ прилага ембарго върху оръжията на Турция и Република Кипър. Ембаргото над Турция е вдигнато 3 години по-късно от президента Джими Картър, но това над Кипър все още е в сила.[76]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Peace Time: Cease-fire Agreements and the Durability of Peace. Princeton University Press, 2004. ISBN 9780691115122. с. 89.
  2. http://www.mfa.gov.cy/mfa/embassies/embassy_brussels.nsf/geninfo_en/geninfo_en?OpenDocument
  3. Juliet Pearse, "Troubled Northern Cyprus fights to keep afloat" in Cyprus. Grapheio Typou kai Plērophoriōn, Cyprus. Grapheion Dēmosiōn Plērophoriōn, Foreign Press on Cyprus, Public Information Office, 1979, p. 15.
  4. Joseph Weatherby, The other world: Issues and Politics of the Developing World, Longman, 2000, ISBN 978-0-8013-3266-1, p. 285.
  5. David W. Ziegler, War, Peace, and International Politics, Longman, 1997, ISBN 978-0-673-52501-7, p. 275.
  6. Nils Ørvik, Semialignment and Western Security, Taylor & Francis, 1986, ISBN 978-0709919513, p. 79.
  7. Richard D. Caplan, Europe and the Recognition of New States in Yugoslavia, Cambridge University Press, 2005, ISBN 978-0-521-82176-6, p. 104., on the refusal of legal recognition of the Turkish Cypriot state, see S.K.N. Blay, "Self-Determination in Cyprus: The New Dimensions of an Old Conflict", 10 Australian Yearbook of International Law (1987), pp. 67–100.
  8. The EU and Conflict Resolution: Promoting Peace in the Backyard. Routledge, 2007. ISBN 9781134123384. с. 32.
  9. Cyprus: A Troubled Island. Greenwood Publishing Group, 2000. ISBN 9780275965334. с. 2.
  10. Resolving the Cyprus Conflict: Negotiating History. Palgrave Macmillan, 2011. ISBN 9781137016270. с. 130.
  11. Katholieke Universiteit Brussel, 2004 "Euromosaic III: Presence of Regional and Minority Language Groups in the New Member States", p.18
  12. The Property Rights of Refugees and Internally Displaced Persons: Beyond Restitution. Routledge, 2012. ISBN 9780415579605. с. 51.
  13. Keser, Ulvi (2006). Turkish-Greek Hurricane on Cyprus (1940 – 1950 – 1960 – 1970), 528. sayfa, Publisher: Boğaziçi Yayınları, ISBN 975-451-220-5.
  14. Administrator. ΕΛ.ΔΥ.Κ '74 - Χρονικό Μαχών. // eldyk74.gr.
  15. Haydar Çakmak: Türk dış politikası, 1919-2008, Platin, 2008, ISBN 9944137251, page 688
  16. Cyprus, a country study. Foreign Area Studies, American University : for sale by the Supt. of Docs., U.S. Govt. Print. Off., 1980. Посетен на 5 December 2012. Authoritative figures for casualties during the two- phased military operation were not published; available estimates listed Greek Cypriot losses at 6,000 dead and Turkish losses at 1,500 dead and 2,000 wounded...
  17. Encyclopedia of US foreign relations. Oxford University Press, 1997. ISBN 978-0-19-511059-3. Посетен на 5 December 2012. Greek/Greek Cypriot casualties were estimated at 6,000 and Turkish/Turkish Cypriot casualties at 3,500, including 1,500 dead...
  18. Tony Jaques. Dictionary of Battles and Sieges: A Guide to 8,500 Battles from Antiquity Through the Twenty-First Century. Greenwood Publishing Group, 2007. ISBN 978-0-313-33538-9. с. 556. Посетен на 5 December 2012. The invasion cost about 6,000 Greek Cypriot and 1500-3.500 Turkish casualties (20 July 1974).
  19. A Companion to Border Studies. John Wiley & Sons, 19 June 2012. ISBN 978-1-4051-9893-6. с. 44. Посетен на 5 December 2012. The partition of India was accompanied by a death toll variously credibly estimated at between 200,000 and 2 million. ... In the Turkish invasion and partition of Cyprus, 6,000 Greek Cypriots were killed and 2,000 reported missing, and some 1500 Turks and Turkish-Cypriots killed.
  20. Καταλόγοι Ελληνοκυπρίων και Ελλαδιτών φονευθέντων κατά το Πραξικόπημα και την Τουρκική Εισβολή. // Ministry of Foreign Affairs of Cyprus. Посетен на 17 July 2015.
  21. Figures and Statistics of Missing Persons. // Committee on Missing Persons in Cyprus. Посетен на 17 July 2015.
  22. Kassimeris, Christos. "Greek Response to the Cyprus Invasion" Small Wars and Insurgencies 19.2 (2008): 256–273. EBSCOhost 28 September 2010, 258.
  23. Η Τουρκική Εισβολή στην Κύπρο. // Sansimera.gr. Σ’ αυτό το χρονικό σημείο, οι Τούρκοι ελέγχουν το 3% του Κυπριακού εδάφους, έχοντας δημιουργήσει ένα προγεφύρωμα, που συνδέει την Κερύνεια με τον τουρκοκυπριακό θύλακο της Λευκωσίας.
  24. Mehmet Ali Birand, "30 sıcak gün", March 1976
  25. Minority Rights Group Report. Т. 1-49. The Group, 1983. с. 130. The crisis of 1974: The Turkish assault and occupation CYPRUS: IN SEARCH OF PEACE The crisis of 1974: The Turkish ... UN was able to obtain a ceasefire on 22 July the Turkish Army had only secured a narrow corridor between Kyrenia and Nicosia, which it widened during the next few days in violation of the terms, but which it was impatient to expand further on military as well as political grounds.
  26. Horace Phillips. Envoy Extraordinary: A Most Unlikely Ambassador. The Radcliffe Press, 15 September 1995. ISBN 978-1-85043-964-6. с. 128. Troops landed around Kyrenia, the main town on that coast, and quickly secured a narrow bridgehead. ...
  27. Facts on File Yearbook 1974. Facts on File, 1975. с. 590.
  28. The Road to Bellapais: The Turkish Cypriot Exodus to Northern Cyprus. Boulder: Social Science Monographs, 1982. ISBN 9780880330008. с. 164–5. [...] children were shot in the street and the Turkish quarter of Limassol was burnt out by the National Guard.
  29. United Nations Peacekeeping: Europe, 1946-1979. Oxford University Press. ISBN 9780192183224. с. 375.
  30. Dodd, Clement. "The History and Politics of the Cyprus Conflict. New York: Palgrave MamMillan 2010, 119
  31. "Cyprus: A Country Study" U.S Library of Congress. Ed. Eric Solsten. Washington: GPO for the Library of Congress, 1991. Web. 1 October 2010.
  32. Jan Asmussen, Cyprus at war: Diplomacy and Conflict during the 1974 Crisis, I.B. Tauris, 2008, ISBN 978-1-84511-742-9, p. 191.
  33. Borowiec, Andrew. Cyprus: A Troubled Island. Westport, CT, Greenwood Press, 2000. ISBN 0-275-96533-3. с. 2.
  34. Security Resolution 367
  35. Oberling, Pierre. The road to Bellapais: the Turkish Cypriot exodus to northern Cyprus (1982), Social Science Monographs, p. 185
  36. Paul Sant Cassia, Bodies of Evidence: Burial, Memory, and the Recovery of Missing Persons in Cyprus, Berghahn Books, 2007, ISBN 978-1-84545-228-5, p. 237
  37. Paul Sant Cassia, Bodies of Evidence: Burial, Memory, and the Recovery of Missing Persons in Cyprus, Berghahn Books, 2007, ISBN 978-1-84545-228-5, Massacre&f=false p. 61
  38. Washington Post, 23 юли 1974
  39. European Commission of Human Rights, "Report of the Commission to Applications 6780/74 and 6950/75", Council of Europe, 1976, p. 160,161,162,163.
  40. Welz, Gisela. Divided Cyprus: Modernity, History, and an Island in Conflict. Indiana University Press. ISBN 0-253-21851-9. с. 2.
  41. Carpenter, Ted Galen. Peace and Freedom: Foreign Policy for a Constitutional Republic. Washington, D.C, Cato Institute, 2002. ISBN 1-930865-34-1. с. 187.
  42. Linos-Alexandre Sicilianos. The Prevention of Human Rights Violations (International Studies in Human Rights). Berlin, Springer, 2001. ISBN 90-411-1672-9. с. 24.
  43. Borowiec, Andrew. Cyprus: a troubled island. New York, Praeger, 2000. ISBN 0-275-96533-3. с. 2.
  44. Rezun, Miron. Europe's nightmare: the struggle for Kosovo. New York, Praeger, 2001. ISBN 0-275-97072-8. с. 6.
  45. Brown, Neville. Global instability and strategic defence. New York, Routledge, 2004. ISBN 0-415-30413-X. с. 48.
  46. Jean S. Forward, Endangered peoples of Europe: struggles to survive and thrive The Greenwood Press "Endangered peoples of the world" series Endangered peoples of the world, Greenwood Publishing Group, 2001, 0313310068, 9780313310065, p. 53
  47. Antony Evelyn Alcock, A history of the protection of regional cultural minorities in Europe: from the Edict of Nantes to the present day, Palgrave Macmillan, 2000. ISBN 0-312-23556-9, ISBN 978-0-312-23556-7, p. 207
  48. Van Coufoudakis, Eugene T. Rossides, American Hellenic Institute Foundation, 2002, ISBN 1-889247-05-7, ISBN 978-1-889247-05-2, p. 236
  49. William Mallinson, Bill Mallinson, Cyprus: a modern history, I.B.Tauris, 2005, ISBN 1-85043-580-4, ISBN 978-1-85043-580-8, p. 147
  50. .Robert F. Holland, Britain and the revolt in Cyprus, 1954–1959, Oxford University Press, 1998, ISBN 0-19-820538-4, ISBN 978-0-19-820538-8
  51. University of Minnesota. Modern Greek Studies Program, Modern Greek studies yearbook, Τόμος 9, University of Minnesota, 1993, p.577
  52. David J. Whittaker, Conflict and reconciliation in the contemporary world, Making of the contemporary world, Routledge, 1999, ISBN 0-415-18327-8, ISBN 978-0-415-18327-7, p. 52
  53. Dimitris Keridis, Robert L. Pfaltzgraff, Institute for Foreign Policy Analysis, Kokkalis Foundation, NATO and southeastern Europe: security issues for the early 21st century, a publication of the Institute for Foreign Policy Analysis & the Kokkalis Foundation, Brassey's, 2000, ISBN 1-57488-289-9, ISBN 978-1-57488-289-6, p. 187
  54. JUDGEMENT IN THE CASE OF CYPRUS v. TURKEY 1974–1976. //
  55. European Commission of Human Rights, "Report of the Commission to Applications 6780/74 and 6950/75",  Council of Europe, 1976, p. 120,124.
  56. Scattered Hegemonies: Postmodernity and Transnational Feminist Practices. University of Minnesota Press, 1994. ISBN 9780816621385. с. 65.
  57. Religion and Law in Cyprus. Kluwer Law International, 2011. ISBN 9789041134387. с. 179.
  58. Turkish Cypriot and Greek Cypriot victims of rape: The invisible pain and trauma that’s kept `hidden`. // Hamamböcüleri Journal. Посетен на 8 April 2015.
  59. Committee on Missing Persons (CMP). // Cmp-cyprus.org. Посетен на 2009-07-26.
  60. List of Turkish Cypriot missing persons (Ministry of Foreign Affairs of the Republic of Cyprus) Retrieved on March 2, 2012.
  61. Embassy of the Republic of Cyprus in Washington (Посолство на Кипър във Вашингтон) Retrieved on November 11, 2012.
  62. Bourloyannis, Christiane. Autocephalous Greek-Orthodox Church of Cyrprus v. Goldberg & Feldman Fine Arts, Inc.. // The American Journal of International Law 86 (1). The American Journal of International Law, Vol. 86, No. 1, January 1992. DOI:10.2307/2203143. с. 128–133.
  63. Morris, Chris. Shame of Cyprus's looted churches. // BBC News. 2002-01-18. Посетен на 2007-01-29.
  64. Akatu (Tatlısu) ile çevresinin tarihi geçmişi…. // Yeni Düzen, 18 May 2013. Посетен на 10 May 2015.
  65. Cyprusnet. // Cyprusnet. Посетен на 2011-01-05.
  66. Cyprus: Portrait of a Christianity Obliterated. // Chiesa.espresso.repubblica.it. Посетен на 2011-01-05.
  67. Boy George returns lost icon to Cyprus church Guardian.co.uk, 20 January 2011.
  68. Boy George returns Christ icon to Cyprus church BBC.co.uk, 19 January 2011.
  69. Representation of the Church of Cyprus to the European Union, The post-byzantine icon of Jesus Christ returns to the Church of Cyprus London, January 2011.
  70. Turkish invasion of Cyprus. // Mlahanas.de. Посетен на 2011-01-05.
  71. Germany assuages Greek Cypriot fears over Kosovo ruling 24 July 2010 Today's Zaman. Retrieved 31 July 2010.
  72. Cyprus: referendum on the Annan Plan. // Wsws.org.
  73. Council of Europe Committee on Migration, Refugees and Demography. // Архив на оригинала от 6 February 2006.
  74. Hoffmeister 2006, p. 57.
  75. PRIO Report on 'Settlers' in Northern Cyprus. // Prio.no. Посетен на 2008-11-24.
  76. Cyprus Mail, 20 May 2015 US House asks for report on Cyprus’ defence capabilities
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Turkish invasion of Cyprus“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.