Уве Колбе

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Уве Колбе
Uwe Kolbe.jpg
Среща „Под едно небе“, 2006 г.
Роден 17 октомври 1957 г. (59 г.)
Професия поет, белетрист, есеист, преводач
Националност Флаг на Германия Германия
Уве Колбе в Общомедия

Уве Колбе (на немски: Uwe Kolbe) е немски поет, белетрист, есеист и преводач.

Биография и творчество[редактиране | редактиране на кода]

Уве Колбе е роден в Източен Берлин в семейството на моряк от речната флота.

Деветнадесетгодишен Колбе се запознава с писателя Франц Фюман, който става негов литературен наставник и му съдейства да публикува няколко стихотворения в престижното списание „Зин унд форм“.

През 1980 г. Уве Колбе издава първата си стихосбирка „Роден навътре“ (1980). Завършва едногодишен курс в Литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг и публикува „Разлъки и други любовни стихотворения“ (1981). Поради идеологическите споровете, които разбуждат творбите му, Колбе получава забрана да публикува в ГДР. Препитава се като преводач и става съиздател на нелегалното самиздатско литературно списание „Микадо“. След 1985 г. на Колбе разрешават да пътува на Запад и тогава той преподава като гост-доцент в университетите на Остин (Тексас) и Виена. Излиза стихосбирката му „Борнхолм“ (1986). В 1987 г. поетът се преселва в Хамбург и публикува „Борнхолм II“ (1987), а след обединението на Германия през 1990 г. се завръща в Берлин. Следват стихосбирките „Не съвсем платонично“ (1994), „Винета“ (1998) и „Цветовете на водата“ (2001). През 1997-2003 г. Колбе ръководи студио за литература и театър в Тюбингенския университет. По-късната му стихосбирка е „Препълнен с места“ (2005), където е включена поемата „София. Псалм“ [1], посветена на българската поетеса Мирела Иванова.

Признание[редактиране | редактиране на кода]

Уве Колбе е удостоен с редица награди и литературни отличия, между които „Николас Борн“ (1988), поощрителната „Берлинска литературна награда“ (1992), наградата Фридрих Хьолдерлин на град Тюбинген (1993), „Награда на литературните домове“ (2006).

Поетът е член на Свободната академия на изкуствата в Лайпциг и посещава на два пъти България като участник в проекта Немско пътуване към Пловдив.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Hineingeboren. Gedichte 1975-1979, 1980
  • Abschiede und andere Liebesgedichte, 1981
  • Hineingeboren, Gedichte, 1983
  • Texte am Ende der Zeit, 1985
  • Das Kabarett, 1986
  • Bornholm II, Gedichte, 1986
  • Mikado oder Der Kaiser ist nackt. Selbstverlegte Literatur in der DDR, 1988
  • Vaterlandkanal. Ein Fahrtenbuch, 1990
  • Vineta, Gedichte, 1991
  • Nicht wirklich platonisch, Gedichte, 1994
  • Die Situation, 1994
„Тайни празненства“
(2008)
  • Spass und Erinnern, 1995
  • Vineta, Gedichte, 1998
  • Renegatentermine. 30 Versuche die eigene Erfahrung zu behaupten, 1998
  • Die Farben des Wassers, Gedichte, 2001
  • Der Tote von Belintasch. Kriminalerzählung, 2002
  • Thrakische Spiele, Kriminalroman, 2005
  • Ortvoll, Gedichte, 2005
  • Rübezahl in der Garage. Franz Fühmann in Märkisch-Buchholz und Fürstenwalde 1958–1984
  • Diese Frau, Liebesgedichte, 2007
  • Heimliche Feste, Gedichte, 2008
  • Storiella – Das Märchen von der Unruhe, 2008
  • Vinetas Archive. Annäherungen an Gründe, Essaysammlung, 2011
  • Lietzenlieder, Gedichte, 2012

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стихотворението „София. Псалм“ в превод на Венцеслав Константинов

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]