Направо към съдържанието

Венцеслав Константинов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Венцеслав Константинов
Испания, май 2014 г.
Испания, май 2014 г.
Роден14 септември 1940 г.
Починал22 април 2019 г. (78 г.)
Професияписател, преводач и афорист
Националност България
Жанрпоезия, проза, есеистика, афоризми
СъпругаАлбена Бакрачева
Уебсайтdarl.eu
Венцеслав Константинов в Общомедия

Венцеслав Константинов Константинов е български писател, преводач и афорист.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 14 септември 1940 г. в София в семейството на професора по теория на музиката Константин Константинов (1903 – 1955).[1] Потомък е на просветния деец Стефан Гевгалов, кмет на Пловдив.

Първи уроци по музика получава от баща си. Учи цигулка при проф. Камен Попдимитров и пиано при Елена Лазарова. След смъртта на баща си се издържа сам като пианист в разни естрадни и джазови формации към Концертната дирекция и Бюро „Естрада“,[2], включително с участието на певиците Йорданка Христова и Лени Вълкова (Белград, бар „Теразие“, 1963). Дава частни уроци по немски, английски и музика. През 1964 г. става съосновател на пантомимния студентски Експериментален театър '64 под ръководството на художника и сценограф проф. Константин Джидров. Наред с това изкарва прехраната си като екскурзовод в курорта Слънчев бряг и преводач в студията за документални филми към Киноцентъра. През театралния сезон 1965 – 1966 г. е стажант-артист в Драматичен театър „Васил Друмев“, Шумен.

Сътрудничи в БНТ с телевизионни приказки. Създава детския филм „Шегите на Април“[3] по свои стихове и музика, изпълнена от квартета „Фокус“ на Симеон Щерев. Работи в Института за паметници на културата като реставратор на църковни стенописи в Мелник, Арбанаси и Драгалевския манастир, а също като журналист в културния отдел на „Sofioter Nachrichten“, издание на Агенция „София-прес“.

Константинов през 2004 г.

През 1969 г. Венцеслав Константинов завършва германистика и философия в СУ „Климент Охридски“. Назначен е за учител по немски и английски език в Банкя. Прави дисертация на тема влиянието на немския литературен експресионизъм върху българската поезия от периода между световните войни.

Публикува стихове, статии и преводи на художествена литература. Радиотеатърът на БНР представя по Програма „Орфей“ неговата драматична новела „Ангелогласният“ за живота на българския средновековен композитор, музикален теоретик и певец Йоан Кукузел през 1976 г.[4] Изнася лекции върху немската литература и изкуството на художествения превод в София, Русе,[5][6] Пловдив.[7][8] През 1980 г. създава и през следващото десетилетие списва авторската рубрика за преводна литература „Кръгозор“ във в-к „Пулс“. След 1987 г. е преподавател по превод на немскоезична поезия в Софийския университет.[9] През 1989 – 1991 г. изнася, заедно с актьора Иван Андонов, по Програма „Знание“ на БНР 2 поредици лекции – „Писатели за писателите“ и „Писатели за изкуството“.

През 1991 – 1992 г. Константинов се установява в Берлин като гост на Берлинската артистична програма на Немската служба за академичен обмен (DAAD)[10][11]. Изнася лекции и участва в научни конференции в университети на Берлин, Лайпциг, Марбург, Виена, Прага, Берн, Цюрих, Лозана и др.[9][12]

През 1993 – 1994 г. пребивава в Нюйоркския щатски университет в Дженесио.[13] Занимава се с компютърно програмиране.

Венцеслав Константинов живее в София и в родопското село Солища̀, община Смолян. Женен е за американистката проф. Албена Бакрачева от 1989 г. Има 3 дъщери – Катя (1971), Теодора (1990) и Косара (1998).

Пред „Мулен руж“, Париж, 2011 г.

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания (по програма „Знание“ на БНР) върху немска, австрийска, швейцарска и българска литература. Има публикации върху Ханс Закс, Лесинг, Гьоте, Шилер, Хьолдерлин, Шамисо, Е.Т.А. Хофман, Хайне, Ленау, Шницлер, Рилке, Хайнрих Ман, Томас Ман, Херман Хесе, Стефан Цвайг, Франц Кафка, Лион Фойхтвангер, Готфрид Бен, Бертолт Брехт, Ерих Мария Ремарк, Ерих Кестнер, Йодьон фон Хорват, Елиас Канети, Макс Фриш, Алфред Андерш, Хайнрих Бьол, Волфганг Борхерт, Фридрих Дюренмат, Ингеборг Бахман, Зигфрид Ленц, Гюнтер Грас, Мартин Валзер, Ханс Магнус Енценсбергер, Кристоф Мекел и др.[9][14][15]

Негови афоризми са преведени на испански. Преводите му се съдържат в 80 книги.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
Вижте Библиография

Книги

[редактиране | редактиране на кода]

Поезия

[редактиране | редактиране на кода]

Проза

[редактиране | редактиране на кода]

Есеистика

[редактиране | редактиране на кода]

Афоризми

[редактиране | редактиране на кода]

Антологии

[редактиране | редактиране на кода]

Съставителства

[редактиране | редактиране на кода]
  • Бодо Узе, Марш през септември. Избрани разкази. „Профиздат“, 1967 г.
  • Ерих Кестнер, Как не станах екзистенциалист? Избрани разкази. „Профиздат“, 1968 г.
  • Райнер Мария Рилке, Лирика. „Народна култура“, 1979 г.
  • Макс Фриш, Дневници. 2 тома. „Георги Бакалов“, 1979 г.
  • Лион Фойхтвангер, Къщата на Зелената улица. Избрани разкази. „Профиздат“, 1981 г.
  • Франц Кафка, Преображението. Избрани разкази. „Христо Г. Данов“, 1982 г.
  • Мартин Валзер, Бягащият кон. Разкази и повести. „Отечествен фронт“, 1982 г.
  • Йодьон фон Хорват, Вечният еснаф. Разкази и романи. „Христо Г. Данов“, 1983 г.
  • Бертолт Брехт, Трофеите на Лукул. Избрани разкази. „Профиздат“, 1983 г.
  • Бертолт Брехт, Избрани творби: В 4 т.. „Народна култура“, 1983 г.
  • Кристоф Мекел, Хотел за лунатици. Избрани стихотворения. „Народна култура“, 1984 г.
  • Илзе Айхингер, Огледална история. Разкази и диалози. „Христо Г. Данов“, 1985 г.
  • Стефан Цвайг, Европейската мисъл. Избрани есета. „Георги Бакалов“, 1985 г.
  • Херман Хесе, Откраднатият куфар. Избрани разкази. „Профиздат“, 1986 г.
  • Курт Тухолски, Интервю със себе си. Стихотворения и разкази. „Народна култура“, 1986 г.
  • Хайнрих Бьол, Джуджето и куклата. Избрани разкази. „Профиздат“, 1987 г.
  • Алфред Андерш, Диана и свирачът на флейта. Избрани разкази. „Народна култура“, 1988 г.
  • Томас Ман, Писма. 2 тома. „Георги Бакалов“, 1988 – 1989 г.
  • Ерих Кестнер, Действителен романс. Поезия и проза. „Сиела“, 2009 г.
  • Франц Кафка, В наказателната колония. Избрани новели и разкази. „Сиела“, 2010 г.
  • Хайнрих Бьол, Избрани разкази. „Ентусиаст“, 2012 г.

Награди

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1993 г.: Награда за преводаческо изкуство на Федералното министерство за образование и култура, Виена
  • 2006 г.: Награда на Съюза на преводачите в България – „за цялостна преводаческа и научна дейност“
  • 2013 г.: Награда на София за литература – за антологията „Великите немски поети от ХІІ до ХХ век“[18]

Преводи

[редактиране | редактиране на кода]

Автор е на над 90 превода.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Емил Басат, „Преводът – лица и маски“, „Панорама“, 2010, стр. 201
  2. ↑ Емил Басат, Цит. съч., стр. 209
  3. ↑ „Шегите на Април“, в-к „Телевизия и радио“, 28 март 1975 г.
  4. ↑ „Ангелогласният“, Радио София, пр. „Орфей“, 29 юли 1976 г.
  5. ↑ Красимира Василева, „Елиас Канети – той рисува с думи“, в-к „Дунавска правда“, Русе, бр. 16, 19 януари 1984 г.
  6. ↑ Огнян Стамболиев, „Преводът е мост между две култури“, в-к „Дунавска правда“, Русе, бр. 118, 18 май 1984 г.
  7. ↑ Емил Стоянов, „Чрез своята езикова стихия“, в-к „Комсомолска искра“, Пловдив, бр. 16, 20 април 1987 г.
  8. ↑ Илиян Александров, „Културното послание на преводача“, в-к „Пловдивски университет“, Пловдив, бр. 1, 17 януари 1989 г.
  9. ↑ а б в Венцеслав Константинов, LiterNet 2001 – 2009, Посетен на 13 февруари 2010 г.
  10. ↑ Deutscher Akademischer Austauschdienst.
  11. ↑ Ein Gespräch mit Wenzeslav Konstantinov über deutsche Klassiker in Bulgarien, Wilhelm Tell, Faust und Lorelei, Zitty, Berlin, Nr. 4, 13. Februar 1992
  12. ↑ Hans Mühlethaler – Dürrenmatt für Bulgarien, Der Bund, Bern, Freitag, Nr. 49, 28. Februar 1992
  13. ↑ Maureen Hegarty, Fulbright Scholar-in-Residence to Focus on Thoreau during Tenure on Campus, The Geneseo Compass, Geneseo, New York, U.S.A., Vol. 23, No. 9, May 7, 1993
  14. ↑ Доротея Монова, „Място на действието – човешката душа“, в-к „Отечествен фронт“, София, бр. 12836, 27 януари 1988 г.
  15. ↑ Стефан Тодоров, „Магията на превода“, в-к „АБВ“, София, бр. 27, 3 юли 1990 г.
  16. ↑ Силвия Чолева, „Ясните очертания на живота“, За „Подковаване на скакалец. Роман в спомени“, БНР, 27 април 2017 г.
  17. ↑ Росица Чернокожева, „Разказвайки себе си“, За „Подковаване на скакалец. Роман в спомени“, kultura.bg, Култура. Портал за култура, изкуство и общество, 27 ноември 2017 г.
  18. ↑ Александър Кръстев, „Венцеслав Константинов с Наградата на София за литература“, azcheta.com, 12 септември 2013 г.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Венцеслав_Константинов&oldid=12448098“.