Цигулка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Stainer.jpg

Цигулката е музикален инструмент от групата на струнните лъкови инструменти, обикновено с четири струни, настроени на квинта. Тя е най-малкият инструмент от групата на цигулковите инструменти, в която влизат още виолата и виолончелото (понякога към нея е причисляван и контрабаса).

Цигулката, макар че има по-древен произход, придобива в общи линии днешния си вид в Италия през 16 век, като някои допълнителни промени са направени през 18 век. Цигуларите и колекционерите особено ценят инструментите, създадени от 16 до 18 век от Гаспаро да Сало, Джовани Паоло Маджини и фамилиите Страдивари, Гуарнери и Амати в Бреша и Кремона, както и тези на австриеца Якоб Щайнер.

Звукът се извлича от цигулката чрез прокарване на лък по една или повече струни (които могат да бъдат притискани с пръстите на другата ръка, за да се получи пълен набор от тонове), чрез дърпане на струните или чрез различни други техники. Цигулката се използва в различни музикални жанрове, като барокова и класическа музика, джаз, фолк и рокендрол.

Устройство[редактиране | edit source]

Цигулката се състои от резонаторна кутия (корпус), шийка с гриф, охлюв с ключове, столче (магаренце), струнник, „душичка“ и четири струни; лъкът ѝ е дълъг 75 см. От класическите инструменти цигулката е единственият, който има българско наименование.

  • Корпусът е с форма на две извити навън стремена (горно и долно) и едно извито навътре (средно). Той се състои от заоблена долна дъска (изработена предимно от явор), също така заоблена горна дъска (смърч или червена ела) с два f-образни звукови отвора (ефове)

и вертикални странични дъски или царги (явор). От значение за резонаторната способност са жилките на дървото, ето защо горната дъска се изработва от надлъжния разрез на ствола, а долната - от сегмент на напречния разрез на ствола. За по-добра акустика дървото трябва да е добре изсушено (общото тегло на цигулката е ок. 400 г.) Горната и долната дъски имат жлебове с кантове и издаден ръб поради по-голямото налягане.

  • Грифът е дървена пластина от абанос. Чрез притискането на струните към нея се определя височината на тона.
  • Струните в миналото са били изработвани от биологични материали, предимно животински черва. Днес се използват по-често полиетиленови (перлонови) или метални струни.
  • Сам по себе си лъкът, чиято тетива се изработва от косми на конска опашка или полиетиленови влакна, не е част от цигулката, но е изключително важен за звукоизвличането.

Майсторите, изработващи цигулки, се наричат лютиери.

Цигулката има диапазон от „сол” на малка октава до „до” на четвърта октава. Музиката, писана за този инструмент се нотира на цигулков ключ (ключ сол).

Звукоизвличане[редактиране | edit source]

  • Основният начин на звукоизвличане е чрез притискане с пръстите лявата ръка на съответната струна към грифа, като междувременно тя се заставя да вибрира от движението на лъка (той се води от дясната ръка). Трябва да се отбележи, че нерядко лъкът заставя да вибрират повече от една струна.
  • Възможен е и вариант, при който струната не се притиска към грифа, а само се докосва. В този случай вибрират и двете части на струната, тези от двете места на докосването. Звуковият ефект напомня изпълнение на духов инструмент и заради това се нарича „флажолет”.
  • Звукоизвличането, при което струната се заставя да вибрира не посредством лъка, а чрез издърпване на струната с пръсти, както при китарата, се нарича „пицикато”.

Харасктерни за цигулките са спецефични акорди,наречени Грифове,които имат интервали по-големи отколкото на нормалния акорд

История[редактиране | edit source]

При най-древните известни струнни инструменти, като гръцката лира, звуците се извличат чрез дърпане на струните. Предполага се, че лъковите инструменти се появяват сред конните култури на Централна Азия, като първите им варианти вероятно наподобяват използваните и днес казахски кобиз и монголски морин хуур.[1] Предполага се, че тези инструменти с времето се разпространяват към Китай, Индия, Източната Римска империя и Близкия Изток, където стават основа съответно на инструменти като арху, есрадж, византийска лира и ребаб.

Съвременната европейска цигулка се появява в началото на 16 век в Северна Италия. Тя се развива въз основа на лъкови струнни инструменти, използвани в Близкия Изток[2] и Източната Римска империя.[3][4] Най-вероятно устройството на първите цигулки е взаимствано от три широко използвани дотогава инструмента: ребек (базиран от своя страна на византийската лира[5] и арабския ребаб), виел и лира да брачо.[6] Едно от най-ранните описания на цигулката, включително на нейното настройване, е от книгата „Epitome musical...“ на Филибер Жамб дьо Фер, издадена през 1556 година в Лион.[7] По това време инструментът вече е започнал да се разпространява из Европа.

Цигулката бързо придобива голяма популярност както сред уличните музиканти, така и сред аристокрацията, като още през 1560 година френският крал Шарл IX поръчва на Андреа Амати 24 цигулки.[8] Най-старата запазена до днес цигулка е от този комплект и е известна като Шарл IX.

Най-известните лютиери (майстори на цигулки) между 16 и 18 век са:

  • Школата от Бреша, започнала още в края на 14 век с лири, виолети, виоли и произвеждала и цигулки през първата половина на 16 век
  • Фамилията Дала Корна, работили през 1510–1560 година в Бреша и Венеция
  • Фамилията Микели, работили през 1530–1615 година в Бреша
  • Фамилията Инверарди, работили през 1550–1580 година в Бреша
  • Фамилията Бертолоти, включително Гаспаро да Сало, работили през 1530–1615 година в Сало и Бреша
  • Джовани Паоло Маджини, работил през 1600–1630 година в Бреша
  • Школата от Кремона, започнали в началото на 16 век с виоли и започнали да правят цигулки през втората половина на века
  • Фамилията Амати, работили през 1500–1740 година в Кремона
  • Фамилията Гуарнери, работили през 1626–1744 година в Кремона
  • Фамилията Страдивари, работили през 1644–1737 година в Кремона

Значителни промени в устройството на цигулката настъпват през 18 век, най-вече в дължината и ъгъла на грифа. Повечето стари инструменти са претърпели тези изменения и се различават от вида, в който са първоначално произведени.[9] Въпреки това тези инструменти в настоящия си вид служат за стандарт за звука на цигулките и съвременните производители се опитват да се доближат до тяхното звучене.

От самото си начало цигулката се използва като част от камерен или по-голям инструментален състав (оркестър), както и като солов инструмент. Към 18 век вече се оформят основните музикални форми – соловата соната и цигулковия концерт. Често цигулката се използва напълно самостоятелно – например „Партитите” на Йохан Себастиан Бах, „Капричиите” на Николо Паганини и други. Цигулката е основен инструмент в симфоничния оркестър и камерните състави, като квартети и квинтети.

В наши дни инструментите от Златния век на лютиерството, особено тези, създадени от Страдивари и Гуарнери, са сред най-търсените от колекционери и изпълнители. Към 2010 година най-високата цена на цигулка е 3 554 000 долара, платени за произведен през 1707 година инструмент на Страдивари през 2006 година.[10]

Композитори[редактиране | edit source]

В хронологичен ред са дадени някои от авторите, създали знаменити произведения за цигулка. Някои от тях самите са виртуозни цигулари.

Изпълнители[редактиране | edit source]

Ч

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Silk Road Story 2: Bowed Instruments. // The Silk Road: Connecting Cultures, Creating Trust. Smithsonian Center for Folk life and Cultural Heritage. Посетен на 26 септември 2008.
  2. Hoffman, Miles. The NPR Classical Music Companion: Terms and Concepts from A to Z. // Chicago Symphony Orchestra. Посетен на 26 септември 2008.
  3. Grillet, Laurent. Les ancetres du violon v.1. Paris, 1901. с. 29.
  4. Kartomi, Margaret J. On Concepts and Classifications of Musical Instruments. University of Chicago Press, 1990.
  5. Panum, Hortense. The stringed instruments of the Middle Ages, their evolution and development. London : William Reeves, 1939. с. 434.
  6. Arkenberg, Rebecca. Renaissance Violins. // Metropolitan Museum of Art, October 2002. Посетен на 22 септември 2006.
  7. Deverich, Robin Kay. Historical Background of the Violin. // ViolinOnline.com, 2006. Посетен на 22 септември 2006.
  8. Bartruff, William. The History of the Violin. // Посетен на 22 септември 2006.
  9. Richard Perras. Violin changes by 1800. // Посетен на 29 октомври 2006.
  10. Prices of Stradivarius Violins. //

Външни препратки[редактиране | edit source]