Цариградска Библия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
„Библия сиреч Свещеното писание“
„Библія сирѣчъ Священно-то писаніе“
титулна страница
титулна страница
Първо издание 1871 г. г.
Цариград, Османска империя
Издателство Агоп Х. Бояджиян
Оригинален език български език
Жанр библия

Цариградската Библия, известна още като Славейковата Библия (пълно оригинално название Библія сирѣчъ Священно-то писаніе на Ветхый и Новый Завѣтъ), е първият цялостен превод на Библията – новия и стария завет, на български език. Отпечатана е в Цариград през 1871 г. Цариградската Библия е своеобразен завършек на Възраждането и има ценен принос за формирането на българската нация.

История[редактиране | редактиране на кода]

Религиозна борба[редактиране | редактиране на кода]

Жаждата за духовно просвещение сред българите е водеща сила на движението за самостоятелна българска църква в средата на XIX век. Но говоримият език е отишъл много далеч от църковнославянския, а гръцкият е масово неразбираем за българите.

В основата на Цариградската Библия стои българският поет Петко Славейков. Цариграският му период започва през 1864 г. със задачата да преведе и редактира Библията на народния си език – дело, изключително важно и отговорно, както от религиозна, така и от езикова гледна точка. Този акт, като средство за самоопределяне на българския народ, намиращ се все още под османско владичество, е заявка и за църковна и политическа независимост. В столицата на Османската империя Петко Славейков развива журналистическа и издателска дейност, целяща надигането на свободолюбивия български дух. Неговите вестници и списания са най-популярната и престижна трибуна сред българите. Това дава основание тъкмо на него да бъде дадена значима роля в първия български превод на Библията.

Инициатива за превода[редактиране | редактиране на кода]

Инициативата идва от Британското и чуждестранно библейско дружество, основано през 1804 г. в Лондон. Поставената цел е да се преведе Библията за християнските народи, включително и в Отоманската империя. Само 9 години по-късно с височайшето покровителство на император Александър I, се основава „Руското библейско общество“, председателствано от княз Голицин – най-влиятелната личност в императорския двор[1].

Нелека е задачата на Британското и чуждестранно библейско дружество в лицето на мисионера Пинкертон още от 1815 г. да открие сътрудници в България. Причината е, че нежеланието на елинизираната Православна църква Библията да се превежда на български език. Православната църква е пряко подчинена на гръцката Патриаршия, а преобладаващо митрополитите са гърци, които не са заинтересовани от превода на Библията на говоримия език. Затова тази мисия се приема от евангелски мисионери, които работят в Цариград, и с прякото участие на първите мисионери в България след 1857 г.

През 1864 г. Петко Славейков е поканен от Българското библейско дружество да редактира българския превод на Библията на източнобългарско наречие. Преводът е на разбираем език, откъснат от църковнославянския.

Колектив[редактиране | редактиране на кода]

Христодул Костович Сичан-Николов, д-р Ригс, д-р Албърт Лонг и Петко Славейков в Цариград, като преводачи на Библията. Около 1864 – 1865 г.

Ръководители на превода са Петко Рачов Славейков и Албърт Лонг, в сътрудничество с Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов. Пълният превод е отпечатан в Цариград през 1871 г.

Д-р Ригс е лингвист, който има богат опит в превода на Новия завет и Библията (вкл. на арменски и турски език). Българският превод на Библията започва през I858 г. с Константин Фотинов (който внезапно почива същата година) и по-късно с д-р Лонг и продължава 12 години.

През 1857 г. в Шумен пристигат американски мисионери на Евангелската методистка епископална църква – д-р Алберт Лонг и д-р Уесли Притимън. През 1859 г. д-р Лонг е поканен от представители на Търновските занаятчии и търговци да разяснява Библията на разбираем български език. Установява се в Търново, където провежда редовни богослужения. Тук започва приятелството му с Петко Славейков от Трявна.

От 1863 г. д-р Лонг се премества в Цариград и започва съвместна работа с преводачите.

Нов завет[редактиране | редактиране на кода]

Текстът на Новия завет е готов през 1865 г. рез 1867 г. д-р Лонг отпечатва негово пробно издание в Ню Йорк. От лявата страна е църковнославянският текст, от дясната страна – на български език. Отделно се издава само българският текст. И двете издания са посрещнати много добре, което окуражава преводачите да продължат работата си.

Стар завет[редактиране | редактиране на кода]

Върху превода на Стария завет работи Константин Фотинов от 1852 г. (който умира от туберкулоза в Цариград през 1857 г.), а по-късно се включва и д-р Илаяс Ригс. Старозаветните книги пробно се издават в 3 тома: първият – 1860 г., с Петокнижието, вторият том – 1862 г., третият том – 1864 г. Текстовете на двата завета постоянно се преработват, особено в езиково отношение. По покана на д-р Лонг Петко Славейков се премества в Цариград през 1864 г. и започва да преработва преводът на Константин Фотинов, на източното наречие. Участието на Петко Славейков е изключително ценно и на него дължим гладкия и разбираем език на този превод. Неофит Рилски е родом от Банско, а Константин Фотинов от Самоков, където не се говори най-добрият български език.

Издания[редактиране | редактиране на кода]

През м. юни 1871 г. в Цариград, от печатницата на Бояджиян, излиза Българската библия, позната днес като „Протестантска“, или „Славейкова“ Библия. Следват нови издания в Цариград – през 1871 г., 1874 г., 1889 г., 1891 г., 1908 г., 1912 г. и 1914 г., във Виена – 1885 г. и 1891 г. Първото ревизирано издание се отпечатва в Придворната печатница в София през 1923 г., и преиздавано през 1924 г. и 1940 г.

Значение[редактиране | редактиране на кода]

Тази значима книжовна творба на Възраждането слага край на езиковите безредици и определя развитието на книжовния български език. Стоян Михайловски я нарича „единствената грамотна книга на български език“[2].

За значението на тяхното дело пише синът на Петко Славейков Пенчо Славейков:

Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание.[3]

Иван Вазов казва: „Цариградската Библия реши езиковия спор в България и утвърди българския книжовен език“. Не случайно един от първите актове на първото Велико народно събрание в Търново е поздравителният адрес на д-р Алберт Лонг за изключителните му заслуги към българския народ.

Източници[редактиране | редактиране на кода]