Попфолк
Чалгата, наричана още поп-фолк или етно-поп, е музикален стил, придобил популярност на Балканите. Стилът съчетава български, арабски, турски, гръцки и цигански мелодии, както и мотиви от фламенко. Характерни за него са повтарящите се музикални и танцови ритми. Някои анализатори свързват чалгата с упадъка на културните ценности и я определят като декадентски стил.[1][2][3]
Произход
По форма поп-фолкът (съкратено от „популярен фолклор“, според някои критици „поп и фолк“, като стилова смесица) се родее с балканско-ориенталската етно-музика. В музикознанието стилът е известен под името „етно поп“[4][5]. Думата чалга произлиза от турската дума çalgı — свирня, музика, която от своя страна произхожда от арабската дума шалга.[6]
Етимологическото значение на думата „чалга“ отправя към популярната развлекателна музика от времето на Османската империя и Българското възраждане, изпълнявана от цигански или смесени инструментални състави, наричани „чалгии“[7]. Този процес е резултат на градския начин на живот – смяна на патриархалния обществен модел с новата градска култура. Тези малки оркестри добиват широка популярност с участията си в разнородни тържества – от сватби до събори. Репертоарът им е подчертано еклектичен – балканска фолклорна музика, градски песни, популярни европейски миниатюри (мазурки, полки, валсове и др.). Въпреки, че някои чалга изпълнители не могат да четат ноти, те могат да свирят по памет. Основният момент в тези изпълнения е импровизацията.[7]
По времето на социализма (1944 — 1989) в България на основата на естетическите норми на марксистко-ленинската изкуствоведска критика този жанр е забранен. Започва развитието си с появата на Хисарския поп, популярен от 80-те години на 20 век, както и с творчеството на оркестър „Кристал“ от град Ямбол, чиято солистка от 1989 до 1998 г. е Тони Дачева, наричана „Първата дама на поп-фолка“.
Критика
Противниците на чалгата твърдят, че тя няма връзка с националните местни български фолклорни традиции и че единствените фолклорни елементи в нея са с близкоизточен произход. И въпреки че е широко приета от диджеите в нощните клубове и е превърната в атракция за туристите[8], които я приемат за чудесен начин за забавление, жанрът се посреща с отвращение от по-консервативната публика.
От значима част на интелигенцията чалгата е критикувана заради прокламираната безвкусица и отхвърлянето на моралните норми[9], заради теми като изневярата и нормалността на корупцията, заради шокиращия външен вид на нейните изпълнители, заради влиянията от Близкия изток и арабския свят, както и заради недвусмислено сексуалните текстове. Чалгата често е сексистка. Чалгата е популярна сред туристите, които не разбират текстовете.[10]
Вижте още
Бележки
- ↑ „Би Би Си: Чалгата е символ на културния разрив в България“, в-к „Дневник“, 10 февруари 2013 г.
- ↑ Валентин Хаджийски: За чалгата, „фолка“ и цивилизационния избор“. Част I, „Гласове“, 25.05.2014 г., За чалгата, „фолка“ и цивилизационния избор. Част II“, „Гласове“, 29.10.2014 г.
- ↑ Мирослава Кортенска, „Култура на упадъка“, librev.com, 28 февруари 2010 г.
- ↑ Стателова, Розмари. (2003) Седемте гряха на чалгата. София: „Просвета – София“ АД, ISBN 954-01-1536-1
- ↑ Димов, Венцислав. (2001) Етнопоп бумът. София: „Българско музикознание“, ISBN 954-8307-14-16
- ↑ Colors of Enchantment: Theater, Dance, Music and the Visual Arts of the ... – Google Books // Books.google.ca. Посетен на 2012-10-22.
- ↑ а б Вълчинова-Чендова, Елисавета. (2000) Градската традиционна инструментална практика и оркестрова култура в България (Средата на XIX – краят на ХХ век). София.
- ↑ Бойко Пенчев, „Бетовен, Шилер и чалга“, Dnevnik.bg, 4 януари 2007 г.
- ↑ Клер Леви, „Морална паника по време на преход“, в-к „Култура“, бр.4, 2 февруари 2001 г.
- ↑ Rebecca Richardson, „Do you like Chalga?“, Eat Stay Love Bulgaria, 6 март 2015 г.