Артуро Микелини
| Артуро Микелини | |
 | |
| лидер на Италианско социално движение | |
| Мандат | 1954 – 1969 |
|---|---|
| Предшественик | Аугусто Де Марсанич |
| Наследник | Джорджо Алмиранте |
| Лична информация | |
| Роден |
17 февруари 1909 г.
|
| Починал | |
| Националност |  Италия |
| Религия | католицизъм |
| Полит. партия | Национална фашистка партия Италианско социално движение |
| Професия | политик счетоводител |
| Артуро Микелини в Общомедия | |
Артуро Микелини (на италиански: Arturo Michelini) е италиански политик и трети лидер на Италианското социално движение.
Очертава сред водещите 2 фигури в партията през 1950-те и 1960-те години, като представлява умерената срещу носталгичната фашистка тенденция в партията.
Ранни години
[редактиране | редактиране на кода]Микелини е роден във Флоренция. Счетоводител по професия, той е по-малка фигура в Националната фашистка партия, издигайки се до секретар на партията в Рим.[1] Микелини, ветеран от Испанската гражданска война, е с армията на Източния фронт по време на Втората световна война. Той е два пъти ранен в битка и награден със Сребърен медал за неговите усилия.[2] Той не заема длъжности в Италианската социална република.[3]
Италианско социално движение
[редактиране | редактиране на кода]Микелини се очертава като водеща фигура в неофашизма на италианската политика, който се появява веднага след войната и е видна фигура в основата на Италианското социално движение. Той е избран в Камарата на депутатите за Рим на изборите през 1948 г., като един от шестте представители на новата партия. Става лидер на МСИ през 1954 г. и се опитва да овладее неофашизма на партията, в опит да я приведе в по-голяма степен в политическия мащаб, едно усилие, в което до голяма степен се проваля.[4]
Политиките на Микелини помагат за изтласкването на някои от по-радикалните елементи от партията, които формират Нов ред и Национален авангард.[5] Като цяло, той не харесва противоконституционните методи на такива малки групи и е доминиращата фигура в „реалистичната“ тенденция в партията, подкрепяйки сътрудничеството с НАТО и се стреми към изграждане на съюз с християндемократите и монархистите. В това отношение се изправя срещу редовна вътрешна опозиция, особено от Джорджо Алмиранте, както и други радикали като Ецио Грей и Пино Ромуали. Като политически редактор на Secolo d'Italia, Микелини успява да гарантира, че неговата позиция е най-разпространена.
Въпреки тези опити за умереност, МСИ губи подкрепата си под ръководството на Микелини, като от изборите от 1953 г. е 5,8%, а на изборите през 1958 г. на 4,9%.[6] Микелини обаче е опитен преговарящ във вътрешната политика на МСИ и на осмия конгрес на партията през юни 1965 г., когато профашисткото крило формира мнозинство за първи път под негово ръководство, той успява да остане на позицията, сключвайки лична сделка с техния лидер Алмиранте. В това отношение той успява да запази ръководството на МСИ до смъртта си през 1969 г., в който момент Алмиранте поема управлението.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ P. Davies & D. Lynch, The Routledge Companion to Fascism and the Far Right, 2002, p.225
- ↑ Philip Rees, Biographical Dictionary of the Extreme Right Since 1890, Harvester Wheatsheaf, 1990, p. 264
- ↑ Roger Eatwell, Fascism A History, 2003, p. 250
- ↑ Franco Ferraresi, Threats to Democracy – The Radical Right in Italy After the War, Princeton University Press, 1996, p. 24
- ↑ Ferraresi, Threats to Democracy, p. 53
- ↑ Ferraresi, Threats to Democracy, p. 28
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Arturo Michelini в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |