Дож на Венецианската република
Дож на Венецианската република (на италиански: Doge della Repubblica di Venezia) е титлата на изборния държавен глава на Венецианската република в продължение на повече от 10 века (от VIII до XVIII век). Длъжността е създадена през 697 г., когато Венецианската република е официално подчинена на Византийската империя. Първият дож е Паоло Лучо Анафесто. Предполага се, че първите дожи са били назначавани като наместници от Византия. До 1032 г. дожите имат практически неограничена власт в държавните, военните и църковните дела на републиката. С течение на времето правомощията на дожите постепенно се ограничават и част от тях се прехвърлят на венецианската администрация. През 1268 г. се учредява и длъжността вице-дож.
Процедура по избор на дож[редактиране | редактиране на кода]
Дожите са били избирани от най-богатите и влиятелни семейства във Венецианската република. До 1032 г. дожите са имали неограничена (еднолична) власт във всички държавни, военни и църковни дела. По-късно властта на дожа била ограничена с въвеждането на няколко алтернативни институции на властта. След 1172 г. процедурата по избиране на държавния глава се усложнява. Комитетът на 40-те избирал дожа от 4-ма кандидати от състава на Големия съвет. На изборите през 1229 г. Комитетът на 40-те се увеличил на 41 души, тоест нечетно количество членове.
От 1268 година до края на съществуването на титлата процедурата на избиране е включвала в себе си 11 гласувания. От 30 членове на Големия съвет се избирали 9 души; те са избирали 40 души, а от тези 40 са били избирани 12 души, които на свой ред са избирали 25 души. От тези 25 са били отсети 9-има, които избирали 45 гласоподаватели. След това от тези 45 души оставали 11 души. И накрая 11-те избирали 41 гласоподаватели, които избирали дожа.
Подобен метод на избиране бил създаден, за да зачете интересите на всички страни и да не допусне до висша длъжност наместник на каквато и да е партия или клан или човек, неспособен да управлява държавата. Когато дожът бил вече избран, той произнасял пред народа думите: „Това е вашият дож, ако това ви устройва“. След това давал обет, в който тържествено се заклевал да управлява съгласно закона и за благото на държавата. От 1268 година е въведена длъжност вице-дож, който подпомагал дожа при изпълнение на неговите функции.
Права и задължения на дожа[редактиране | редактиране на кода]
Властта на дожа била ограничена от различни предписания. Така дожът нямал право да се появява на обществено място сам, не можел насаме да се среща с чуждестранни държавни глави или посланиците им, не можел самостоятелно да отваря официалната кореспонденция на републиката. дожът не можел да притежава собственост на територията на чужди държави.
Първоначално дожите управляват до смъртта си, макар че има случаи на оставки и принудително отстраняване от поста. Доходите на дожа за заемания пост не били големи. През 1501 г. се въвежда и процедура за посмъртно обезщетяване на вредите причинени от дожа по време на управлението му.
Едно от церемониалните задължения на дожа е участието му в церемонията „Годеж на дожа с морето“. Дожът хвърлял пръстен в Адриатическо море от държавната церемониална галера Бучинторо. Традицията се появява след 1000 г. за ознаменуване завладяването на Далмация от 26-тия дож Пиетро II Орсеоло.
Облеклото на дожа включва шапка-калпак с особена форма, меч, пурпурна или златиста мантия, с яка от хермелинова кожа, и червени ботуши. Ежегодно по време на Пасха дожът оглавява процесия от катедралата Сан Марко до женския манастир Сан Закариа, където игуменката на манастира му връчва нова шапка (corno ducale), ушита от монахините. Шапката се изработвала от брокат и имала формата на рог.
Премахване на длъжността[редактиране | редактиране на кода]
Длъжността на дожа е премахната от Наполеон I Бонапарт през 1797 г. Венеция попада под властта на Австрия, като част от формите на управлението се запазват и по време на австрийската зависимост, но Венеция завинаги губи своята независимост и никога повече не се връща към института на дожа.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Miranda Mowbray и Dieter Gollmann. "Electing the Doge of Venice: Analysis of a 13th Century Protocol".
- Horatio Forbes Brown: Venice: an historical sketch of the republic (1893), p. 273
- Apostolo Zeno, Compendio della storia Veneta, self-published, Venezia, 1847.