Дъб
- Тази статия е за рода растения. За музикалния стил вижте Дъб (музикален стил). За други значения вижте Дъб (пояснение).
Дъб | ||||||||||||||||||
Класификация | ||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||
Научно наименование | ||||||||||||||||||
Linnaeus, 1753 | ||||||||||||||||||
Дъб в Общомедия | ||||||||||||||||||
[ редактиране ] |
Дъбът (Quercus) е род покритосеменни двусемеделни растения[1], част от семейство Букови. Родът включва няколкостотин вида широколистни дървета и храсти, разпространени в Северното полукълбо. Среща се от студените ширини до тропичните райони на Азия и Северна Америка и включва както листопадни, така и вечнозелени видове. Плодовете на дъбовете са тип орех, наричани жълъди.
В България се срещат между 10[2] и 18 вида, в зависимост от ранга и актуалния статут на разглежданите таксони; по-голямото число включва съществени подвидове, разновидности и форми, които в отделни класически или български източници са третирани като самостоятелни видове. Основните диворастящи представители на рода в България са: цер (Quercus cerris), пърнар (Quercus coccifera), обикновен горун (Quercus dalechampii), благун (Quercus frainetto), лъжник (Quercus hartwissiana), зимен дъб (Quercus petraea), рилски дъб (Quercus protoroburoides), космат дъб (Quercus pubescens), летен дъб (Quercus robur) и македонски дъб (Quercus trojana).
В културата
[редактиране | редактиране на кода]В традиционния български фолклор дъбът е особено почитано дърво – в близост до дъбове често се устройват оброци, на места без църкви стари дъбове служат като място за богослужение, а на някои места определени дъбове са смятани за свещени дървета и трески от тях са смятани за лечебни.[3]
Галерия
[редактиране | редактиране на кода]Вижте още
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Делков, Недялко. Дендрология. София, Земиздат, 1988. с. страница 140.
- ↑ ((en)) Report from the Oak ICRA checklist. IOS. Посетен на 17 ноември 2018.
- ↑ Маринов, Димитър. Избрани произведения. Том I: народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Наука и изкуство, 1981. с. 83-84.
|