Егоизъм
Егоизмът, или още себичността, е начин на поведение, който се обуславя от мисълта за собствената полза, изгода и защита на собствените интереси, като обикновено се характеризира с определена доза себелюбие. Хелвеций го определя като „разумно себелюбие“[1] Може да се счита и като черта на характера на даден човек. Различава се съществено от индивидуализма, който защитава правата на индивида по принцип, не само собствените. Егоизмът често е противопоставян на алтруизма, но това традиционно схващане се оспорва от съвременната психология. Според Емил Дюркем известна степен на егоизъм е необходима, но абсолютният егоизъм, който не се компенсира с алтруизъм, е безсмислен: той неизбежно води до изолиране на индивида от останалите членове на групата и дори до самоубийство. Ерих Фром разглежда егоизма и себелюбието от гледна точка на психоанализата в своята книга „Човекът за самия себе си“. Той приема, че егоистът е заинтересован само от самия себе си, от своите желания и познава само едно удоволствие – да взема, а не да дава. Според него любовта към себе си и егоизмът не само че не са тъждествени, но са диаметрално противоположни.[2]
Съществуват рационален, психологичен и етичен егоизъм.[3] Той също така може да бъде рационален и ирационален, импулсивен или осъзнат, явен или скрит, замаскиран.[4] Някои изследователи считат, че разумният егоизъм се предава на генетична основа, тъй като е сформиран в процеса на дълга борба за оцеляване и естествен отбор и е тясно свързан с инстинкта за самосъхранение.[5][6]
Принципът на егоизма в човешката дейност е признат по време на епохата на Просвещението. Самият термин егоизъм идва от френски и се появява през XVIII век, когато френските мислители съчиняват теорията за разумния егоизъм. Основавайки се на Фойербах, Чернишевски разработва в статията си „Антропологическият принцип във философията“ [7] своята версия на теорията на разумния егоизъм. На базата на тази теория като нейна илюстрация е написан романът му „Какво да се прави?“ (1863).
Саша Гитри определя егоиста по следния начин:
| „ | Егоист е този, който никога не мисли за мен! (Un égoïste, c'est quelqu'un qui ne pense jamais à moi !) | “ |
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Twilight of the Idols, Фридрих Ницше Penguin Classics; Reissue edition (15 февруари 1990), ISBN 0-14-044514-5
- The Evolution of Cooperation, Робърт Акселрод, Basic Books, ISBN 0-465-02121-2
- The Selfish Gene, Ричард Докинс (1990), second edition—includes two chapters about the evolution of cooperation, ISBN 0-19-286092-5
- Добродетелта на егоизма, Айн Ранд, ISBN 0-451-16393-1
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Философский энциклопедический словарь. Москва: Советская энциклопедия, 1983. С. 787.
- ↑ Ерих Фром, Човекът за самия себе си, изд. Захари Стоянов, 2005, стр. 147
- ↑ Egoism, Stanford Encyclopedia of Philosophy
- ↑ Эгоизм // Психологос. Архивиран от оригинала на 2011-01-15. Посетен на 2017-09-24. (на руски)
- ↑ И.А. Рудзит. Эгоизм как внутренний нравственно-этический фактор развития самосознания человека // Вестник ЛГУ им. А.С.Пушкина. №1. – СПб., 2006, с. 56 – 65. (на руски)
- ↑ В.П. Эфроимсон. Родословная альтруизма (Этика с позиций эволюционной генетики человека) // Архивиран от оригинала на 2010-10-15. Посетен на 2010-09-19. (на руски)
- ↑ Современник, 1860, № 4
Тази статия се основава на частичен материал от bulgarian-psychology.com, използван с разрешение.
