Инфинитив
Терминът инфинитив произлиза от къснолатинското [modus] infinitivus, производно от infinitus. С този термин се означава глаголна форма, позната в някои езици, която обаче има различни признаци и не се поддава на обща дефиниция. В българските граматики под инфинитив се разбира особена нелична глаголна форма, която е неизменяема, но в някои езици (като португалския) съществува личен инфинитив, който може да се променя по лице и число.
Инфинитивът изразява самото глаголно действие без връзка с изменението на глагола. Затова инфинитивът се използва като основна форма на глагола в речниците на езиците, които имат инфинитив.
Съвременният български език е загубил инфинитива. Инфинитив не познават също така съвременният гръцки, грузински, арабски език, както и много други езици.
Български език[редактиране | редактиране на кода]
Характерна особеност на съвременния книжовен български език е липсата на инфинитив. Инфинитивът е съществувал в старобългарския език, но днес е изчезнал като граматическа категория. Тази форма е заменена от да-конструкция (да + глагол) под влияние на балканската езикова среда.
Инфинитивът в българския език се е пазил непроменен дълго време, но наченки на замяна с да-конструкция се наблюдават още в старобългарския период. През този период няма ясна граница между сферата на употреба на инфинитива и да-конструкцията.[1]
Инфинитивът постепенно е загубил своята жизненост, но е успял да се запази през целия среднобългарски период успоредно с да-конструкцията. Инфинитивът обаче не навсякъде е можел да бъде заменян и в такива случаи е съкращавал формата си. Първоначално е отпаднала крайната гласна и от окончанието -ти. През втория етап от съкращаването е отпаднала и съгласната т. В резултат на тези промени съкратената форма на инфинитива се образува чрез отпадане на старобългарското инфинитивно окончание -ти (например казати преминава в каза).[2]
Надделяването на да-конструкциите и почти пълното заместване на инфинитива се наблюдава в ранния новобългарски период на езика. При формирането на книжовния език през Възраждането да-формите са неизбежни въпреки търсената архаизация и славизация.[1]
Днес се пазят само някои остатъци от съкратен инфинитив, които съвпадат с глаголната форма за 3 л. ед.ч. на минало свършено време. Остатъците от инфинитив са загубили именния си характер изцяло и се използват рядко само в някои изрази: след глаголите мога и смея, най-често в отрицателна форма, и след повелителните форми недей, недейте и стига:[3]
- не мога ти ка̀за, недей пѝпа, не смея взе, стига вѝка.
В езика на най-старото поколение новобългарски писатели могат да се срещнат архаични форми на бъдеще време, които вече не се употребяват, например видя̀ щем, което значи ще видим. В тези форми спомагателният глагол ща се спряга, а пълнозначният глагол остава в инфинитив:
- видя̀ ща, видя̀ щеш, видя̀ ще, видя̀ щем, видя̀ щете, видя̀ щат.
Например поетът Пенчо Славейков пише:
- На гроба ми изникна щат цветя –
- това са мойте песни недопети.
- А между тях изникна ще и тя –
- от хубави най-хубавото цвете...
Славянски езици[редактиране | редактиране на кода]
За инфинитива в старославянския език се предполага, че представлява вкаменял падеж от глаголно име с абстрактно значение; по-точно, произлиза от стар дателен падеж от име с основа -i.[4] Инфинитивът е завършвал на -ti, като при съчетанията g-ti и k-ti се е изменил в -t'i.[5]
В повечето съвременни славянски езици инфинитивът завършва на -ti/-ти, -t'/-ть или -ć(i). Старото окончание -t'i на старославянския език е преминало в -ci/-ći/-чи/-ћи.
В руския език инфинитивът завършва на -ти или -ть в зависимост от това дали окончанието се предшества от съгласен, или гласен звук. В украинския език инфинитивът завършва на -ти, а в беларуския – на -ць.
В съвременния чешки език инфинитивът завършва на -t. Тази наставка е сравнително нова и е надделяла над -ti, която също може да се ползва, но се смята за остаряла. Официално промяната е въведена в книжовния чешки език през 1957 г. за стандартните глаголи, а през 1980 г. за глаголи, завършващи на -ci, обаче в разговорния език и диалектите е настъпила доста по-рано.[6] В словашкия език окончанието на инфинитива е -ť, а в полския език е -ć/-c.
В сръбския и хърватския език инфинитивът завършва на -ти/-ti или -ћи/-ći. Обаче в сръбския език инфинитивът често се заменя с да-конструкция, докато в хърватския език това явление е по-рядко.[7]
Пример: Изречението Смятаме да купим нова къща. в тези два езика звучи така:
- Сръбски: Намеравамо да купимо нову кућу.
- Хърватски: Namjeravamo kupiti novu kuću.
Следващата таблица представя инфинитивите на някои глаголи в различните славянски езици.
| Български | Старобългарски | Сръбски и хърватски | Словенски | Руски | Украински | Беларуски | Полски | Чешки | Словашки | Горнолужишки | Долнолужишки |
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| съм |     |
бити/biti | biti | быть | бути | быць | być | být | byť | być | byś |
| мога |    |
моћи/mȍći | moči | мочь | могти | магчы | móc | moct/moci | môcť | móc | móc |
| имам |  |
имати/imati | imeti | иметь | мати | мець | mieć | mít | mať | měć | měś |
| ща (искам) |  |
хтети/htjeti | hoteti | хотеть | хотіти | хацець | chcieć | chtít | chcieť | chcyć | kśěś |
| пея |  |
пjевати/pjevati | peti | петь | співати | пець | śpiewać | zpívat | spievať | spěwać | spiwaś |
| ям |   |
јести/jesti | jesti | есть | їсти | есці | jeść | jíst | jesť | jěsć | jěsć |
Други езици[редактиране | редактиране на кода]
Инфинитивът съществува в много други езици. Например изречението Трябва да тръгвам. изглежда по следния начин на различни езици:
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б Петя Асенова, Балканско езикознание, 2002, ISBN 954-775-086-0.
- ↑ Иван Харалампиев, Историческа граматика на българския език.
- ↑ Петър Пашов, Практическа българска граматика, 1999, ISBN 954-459-653-4.
- ↑ Кирил Мирчев, Старобългарски език – кратък граматичен очерк, С., 1972.
- ↑ А. М. Селищев, Старославянский язык, Москва, 1951.
- ↑ Neil Bermel, Linguistic Authority, Language Ideology, and Metaphor: The Czech Orthography Wars, 2007, ISBN 3-11-018826-0.
- ↑ Ronelle Alexander, Bosnian, Croatian, Serbian, a grammar: with sociolinguistic commentary, ISBN 0-299-21194-3.