Направо към съдържанието

Полукс (звезда)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Полукс
Звезда
Местоположение на Полукс в Близнаци.
Общи данни
Типгигант
Ректасцензия07h 45m 18,94987s
Деклинация+28° 01′ 34.3160″
Разстояние33,78 ± 0,09 ly
Видима зв. величина (V)1,14
СъзвездиеБлизнаци
Астрометрия
Радиална скорост (Rv)+3,23 km/s
Видимо движение на звездите (μ)RA: –626,55 mas в год.
Dec: –45,80 mas в год.
Паралакс (π)96,54 ± 0,27 mas
Абсолютна звездна величина (V)+1,08 ± 0,02
Характеристики
Спектрален класK0 III
Цветови индекс (B − V)+1,00
Цветови индекс (U − B)+0,86
Физически характеристики
Маса1,91 ± 0,09 M
Радиус8,8 ± 0,1 R
Възраст724 млн. год.
Повърхностна темп.4666 ± 95 K
Светимост (LS)43 L
Металичност–0,07 до +0,19 dex
Период на въртене558 дни
Повърхностна гравитация2,685 ± 0,09 cgs
Полукс в Общомедия

Полукс (β Geminorum, Бета от Близнаци) е звезда гигант с оранжев оттенък на около 34 светлинни години от Слънцето в съзвездието Близнаци. Това е най-ярката звезда в съзвездието и най-близката гигантска звезда от Слънцето.

От 1943 г. спектърът на звездата служи като опорна точка, спрямо която се класифицират други звезди.[1] През 2006 г. е потвърдено наличието на екзопланета в орбита около звездата.[2]

Физични характеристики

[редактиране | редактиране на кода]

С видима звездна величина от 1,14,[3] Полукс е най-ярката звезда в съзвездието си – по-ярка дори от съседната Кастор (Алфа от Близнаци). Полуксе се намира на 6,7 градуса северно от еклиптиката, което не позволява на Луната и други планети да я затъмнят.

По данни на Хипаркос,[4][5] Полукс се намира на около 33,78 светлинни години от Слънцето.[6]

Звездата е по-голяма от слънцето, имайки два пъти по-голяма маса[7] и почти девет пъти по-голям радиус.[2] Някога е била звездна от главна последователност[8] и клас A, но е изразходила водорода в ядрото си и е еволюирала в гигант от клас K0 III.[9] Ефективната температура на звездата е около 4666 K,[2] което попада в диапазона, произвеждащ характерния оранжев оттенък на звездите от клас K.[10] Има изчислена скорост на въртене от 2,8 km·s−1.[11] Изобилието на елементи, по-тежки от водород и хелий, е все още неясно, като оценките варира от 85% до 155% от това на Слънцето.[2]

Доказателства за слаба магнитна активност има от засичането на слабо рентгеново излъчване от телескопа ROSAT. Рентгеновото излъчване от звездата е около 1027 erg s−1, което е грубо колкото слънчевото рентгеново излъчване. След това е засечено магнитно поле с големина 1 гаус на повърхността на Полукс. Това е едно от най-слабите звездни магнитни полета, засичани до този момент. Наличието на това поле подсказва, че Полукс някога е била Ap звезда с много по-силно магнитно поле.[8] Звездата проявява малки амплитудни вариации в радиалната си скорост, но не е фотометрически променлива.[12]

Планетарна система

[редактиране | редактиране на кода]

От 1993 г. учените спекулират, че в орбита около Полукс се движи планета,[13] съдейки по измерените изменения в радиалната скорост на звездата. Съществуването на планетата Полукс b е потвърдено и обявено на 16 юни 2006 г. Изчислено е, че планетата има поне 2,3 пъти по-голяма маса от тази на Юпитер. Тя обикаля около Полукс с период от 590 дни.[2]

  1. Garrison, R. F. Anchor Points for the MK System of Spectral Classification // Bulletin of the American Astronomical Society 25. декември 1993. с. 1319. Архивиран от оригинала на 2019-06-25. Посетен на 4 февруари 2012.
  2. а б в г д Hatzes, A. P. и др. Confirmation of the planet hypothesis for the long-period radial velocity variations of β Geminorum // Astronomy and Astrophysics 457 (1). 2006. DOI:10.1051/0004-6361:20065445. с. 335 – 341.
  3. Lee, T. A. Photometry of high-luminosity M-type stars // Astrophysical Journal 162. октомври 1970. DOI:10.1086/150648. с. 217.
  4. Perryman, M. A. C. и др. The Hipparcos Catalogue // Astronomy and Astrophysics 323. юли 1997. с. L49–L52.
  5. Perryman, Michael. The Making of History's Greatest Star Map // Astronomers' Universe. Heidelberg, Springer-Verlag, 2010. ISBN 978-3-642-11601-8. DOI:10.1007/978-3-642-11602-5.
  6. van Leeuwen, F. Validation of the new Hipparcos reduction // Astronomy and Astrophysics 474 (2). ноември 2007. DOI:10.1051/0004-6361:20078357. с. 653 – 664.
  7. Hatzes, A. P. и др. The mass of the planet-hosting giant star β Geminorum determined from its p-mode oscillation spectrum // Astronomy & Astrophysics 543. юли 2012. DOI:10.1051/0004-6361/201219332. A98. с. 9.
  8. а б Aurière, M. и др. Discovery of a weak magnetic field in the photosphere of the single giant Pollux // Astronomy and Astrophysics 504 (1). септември 2009. DOI:10.1051/0004-6361/200912050. с. 231 – 237.
  9. Morgan, W. W. и др. Spectral Classification // Annual Review of Astronomy and Astrophysics 11. 1973. DOI:10.1146/annurev.aa.11.090173.000333. с. 29 – 50.
  10. The Colour of Stars // Australia Telescope, Outreach and Education. Commonwealth Scientific and Industrial Research Organisation, 21 декември 2004. Архивиран от оригинала на 2020-02-06. Посетен на 16 януари 2012.
  11. Massarotti, Alessandro и др. Rotational and Radial Velocities for a Sample of 761 HIPPARCOS Giants and the Role of Binarity // The Astronomical Journal 135 (1). януари 2008. DOI:10.1088/0004-6256/135/1/209. с. 209 – 231.
  12. Henry, Gregory W. и др. Photometric Variability in a Sample of 187 G and K Giants // The Astrophysical Journal Supplement Series 130 (1). септември 2000. DOI:10.1086/317346. с. 201 – 225.
  13. A. P. Hatzes. Long-period radial velocity variations in three K giants // The Astrophysical Journal 413. 1993. DOI:10.1086/173002. с. 339 – 348.