Филиокве

Икона, изобразяваща Светите Отци на Първия вселенски събор (325) с текста на "Символа на вярата" (381).

Филиокве (Filioque) е латинска фраза, която означава „...и от Сина“.

Добавката бива привнесена към латинския превод на Никео-Цариградския Символ на вярата по няколко причини:

Първо, в стремежа си да се противопоставят на арианството, събралите се през 589-ма година на Третия поместен събор в Толедо, Испания, отци я въвеждат, за да подчертаят божествената природа на Исус Христос.

На второ място, съществува разлика между латинския глагол "procedit" (изхожда) и гръцкия " ἐκπορευόμενον" (произхожда и изхожда), което налага горната добавка, за да се отрази пълноценно каноничната истина, че Св. Дух произхожда (изхожда изначално и извечно) само и единствено от Отца (Йоан 15:26), но едновременно с това изхожда (извечно) и от Сина, тъй като, според както сочи Писанието, Светият Дух е "Дух Христов" (1 Кор 2:16), а също и че "...всичко Мое е Твое и Твоето - Мое ", т.е. всичко, което принадлежи на Бог Отец е същевременно и Христово (Йоан 17:10). Последното единствено може да означава, че Светият Дух наистина произхожда (изхожда изначално) от Отца като Отец, но едновременно с това - изхожда извечно и от Отца, и от Сина.

В никакъв случай изразът "...и от Сина" не е бил добавян със намерението да се изменя църковното учение или за да бъде променян Никео-Цариградския Символ на вярата (което, заедно с юридическото първенство на Римския епископ (папата), представлява един от двата основни довода, въз основа на които Ортодоксалната (Православната) християнска църква продължава да поддържа състоянието си на отделеност от Рим), а по-скоро, за да уточни канонически Символа на вярата в неговия превод на латински. Това е и причината Римските епископи, въпреки първоначалните си задръжки, накрая да я приемат, в началото на ХІ век, като общовалидна на Запад, като и днес Римокатолическата християнска църква безусловно подчертава, че на гръцки език Символът на вярата не се нуждае от горната добавка.

За голямо съжаление обаче, през 869 г. незаконно избраният за константинополски патриарх Фотий (набързо въведен от светско лице в духовен сан и за пет дена издигнат до свещеник, за да може да стане патриарх под натиска на своя покровител Варвас, регентът по онова време), превръща добавката в знаме и боен вик срещу "латиняните", като, без да вникне в причините и основанията за тази стъпка (а и без да желае това), ги обвинява в лъжеучение (ерес). Това е ответен удар на нововнедрения патриарх срещу отказа на папата да признае назначаването му на мястото на несправедливо низвергнатия от регента (по-точно - принуден под натиск да се откаже от сана си) дотогавашен патриарх Игнатий, загубил патриаршеството заради своето честно служене (отказва св. причастие на регента, тъй като последният съжителствал кръвосмешително със своята снаха). Случаят е много подобен на поведението на английския крал Хенри VІІІ пет века след това, който отцепва английските християни от Рим единствено по причина на това, че папата съвсем справедливо му отказва развод със законната му съпруга, Катерина Арагонска, която кралят искал принудително да изпрати в монастир, за да се ожени за едно свое ново увлечение - Ана Болена. В случая на византийския регент Варвас обаче, последният все пак успява да изпрати жена си и дъщеря ѝ в монастир.

Правото на папата на арбитраж, тоест да се произнесе безпристрастно по спора между Игнатий и Фотий, е било напълно законно и канонично, изхождало е от решенията на Вселенските събори и е било упражнено в отговор на молбите до папата и на двамата - единият, за да бъде възстановен в сан, а другият - за да бъде одобрен сана му. Следователно, това не е било акт на вмешателство в делата на Константинопол, а просто изпълнение от страна на папата на негово канонично задължение, резултатът от което обаче съвсем не се понравило на Фотий и той подема непримирима борба срещу него. Това негово поведение, поведение на преднамерен бунт срещу Римския епископ и Западната църква в цялост, използвайки добавката "...и от Сина", става и една от главните причини за последвалия век и половина след това (1054 г.)разкол в християнската Църква. За съжаление, този разколнически дух, неоснователно оправдаващ се с добавката "...и от Сина", и днес широко продължава да се поддържа на Изток.

След като османците сериозно застрашили Константинопол, доктриналният спор бил постепенно изгладен и се стигнало до Фераро-Флорентинската уния. В края на краищата обаче, византийците отхвърлят унията и след недълга обсада на Константинопол през 1453 г., градът пада в ръцете на турците, със всички тъжни последици за Византия, за подкрепилите я в разкола, и за християнския свят в неговата цялост.

Източници

• Спорът за „филиокве”: две мнения
• Филиокве

Външни препратки

• Папа Йоан Павел II "Въпросът за "Филиокве"