Лазар Алексиев
| Лазар Алексиев | |
| български резбар | |
 Лазар и Нестор Алексиеви, Крушево, 1903 година | |
| Роден |
1884 г.
|
|---|---|
| Починал | 1963 г.
|
| Лазар Алексиев в Общомедия | |
Лазар Алексиев Мирчев е български дърворезбар, един от последните представители на Дебърската художествена школа.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Лазар Алексиев е роден в малореканското село Осой около 1884 година.[2] Правнук е по майчина линия на Иван Филипов от големия гарски резбарски род Филипови, а по бащина е внук на Мирче Деспотов и син на Алекси Мирчев. Баща му се мести в новоосвободена България и се установява в София. Лазар работи заедно с брат си Нестор Алексиев мебелна резба, тавани, иконостаси и други. От 1899 до 1902 година Нестор Алексиев работи с брат си Лазар в южномакедонския град Бер - иконостасите в манастирите „Свети Йоан Предтеча“ и „Свети Анастасий“ над Бистрица и резби в „Свети Антоний“.[1] С брат си възстановява за 45 златни наполеона пострадалия от пожар иконостас на църквата „Свето Успение Богородично“ в Пазарджик, дело на Макрий Негриев.[1] Тяхно дело са иконостасите в „Успение Богородично“ в Новачене[1] и във „Възнесение Господне“ в битолското село Брусник (1903), унищожен през Първата световна война.[1] След Илинденското въстание в продължение на три години двамата братя работят нов иконостас, който да замени изгорелия на храма „Свети Йоан Кръстител“ в Крушево.[1] След тази работа двамата братя се разделят, като Лазар остава в Крушево до 1908 година.[1] В 1909 година пристига в България и се присъединява към тайфата на Петър Йосифов, с която работи върху иконостасите в „Свети Йоан Предтеча“ в Брацигово и във „Възкресение Христово“ в Челопечене.[1] На следната 1910 година работи при Иван Травницки върху иконостаса за храма „Света Параскева“ в София, за който изработва всички колони.[1]
При избухването на Балканската война в 1912 година Лазар Алексиев е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в чета № 39 на Методи Стойчев.[3][4]
В 1914 година с брат си Нестор започват иконостаса на „Свети Николай Софийски“ в София по проект на Антон Торньов и Стефан Баджов, като Нестор е главен изпълнител. Иконостасът е завършен до фронтона в 1919 година, като фронтонът с разпятието е дело на Иван Травницки.[1]
На 10 март 1943 година, като жител на София, подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена и отпусната от Министерския съвет на Царство България.[4]
Умира в 1963 година в София.[5]
- Резби от „Свети Николай Софийски“
-
Амвонът -
Владишкият трон -
Централната част на иконостаса -
Царските двери -
Подписът „Нестор и Лазар Алексиеви“
Родословие[редактиране | редактиране на кода]
| Младен | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Деспот Младенов | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Тримче Деспотов | Дуко Деспотов | Георги Деспотов | Мирче Деспотов (1802 — 1883) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Блаже Тримчев | Мане Тримчев | Коста Мирчев | Гаврил Мирчев | Алекси Мирчев (1835 — 1906) | Елена Филипова | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Ламбе Костов | Трайче Костов | Израил Гаврилов | Мирче Гаврилов | Нестор Алексиев (1878 — 1969) | Мафе Алексиев | Лазар Алексиев (1884 — 1963) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Миле Несторов | Борис Несторов | Михаил Несторов | Тодор Несторов | Александър Несторов | Михаил Лазаров | Александър Лазаров | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е ж з и к Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 255.
- ↑ В 1912 година, при постъпването си в Македоно-одринското опълчение е 28-годишен.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 17.
- ↑ а б Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел III. София, Библиотека Струмски, 2022. ISBN 978-619-9208823. с. 152.
- ↑ Парцел 47 // София помни. Посетен на 9 април 2016.
