Мартин Ван Бурен

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Мартин Ван Бурен
Мартин Ван Бурен
Мандат
4 март 1837 – 3 март 1841
Вицепрезидент Ричард М. Джонсън
Предшестван от Андрю Джаксън
Последван от Уилям Хенри Харисън

Роден 15 декември 1782
Киндерхук, Ню Йорк
Починал 24 юли 1862 г. (на 79 г.)
Киндерхук, Ню Йорк
Съпруга Хана Ван Бурен (1807-1819)
Партия: Демократическа партия

Мартин Ван Бурен (5 декември 1782 - 24 юли 1862), по прякор Old Kinderhook, е осмият президент на САЩ (1837–1841). Той е първият президент, роден след подписването на Декларацията за независимост на САЩ, и е основоположник на Демократическа партия. Също така е първият президент, роден в Съединените американски щати (а не в английска колония), и единственият, чийто майчин език е холандският език.

Биография[редактиране | edit source]

Мартин Ван Бурен е роден в селцето Киндерхук, Ню Йорк, на двадесет мили от Олбани, столицата на щата. Неговият пра– пра– пра– дядо Корнелис идва в Новия свят през 1631 година от Холандия. Бащата на Мартин – Ейбрахам Ван Бурен (17371817), е бил фермер и популярен съдържател на кръчма. Майка му Мария Хьос (17471817) е имала деца и от предходен брак.

Образованието на Мартин е било ограничено до това, което може да се получи от обикновените обществени училища и Академията Кинедерхук. През 1796 година започва да изучава право, като завършва обучението си в Ню Йорк през 1802 година при известния адвокат Уилям Литър Ван Нес, който е и секундант на Аарон Бър при дуела му с Александър Хамилтън. Ван Бурен се запознава с Бър, но не попада под негово влияние. През 1803 година взима успешно изпита си за адвокат и това дава началото на една 25-годишна кариера.

Практиката го прави финансово независим и това му дава възможност да влезе в политическия живот, който в Ню Йорк след 1800 година е особено тежък и свързан с лични нападки. Това е времето, когато Томас Джеферсън е избран за президент, и когато Федералистката партия се разпада. Републиканската партия е разделена на три фракции: първата е водена от Джордж Клинтън (а впоследствие от племенника му Де Уит Клинтън), втората е начело с Роберт р. Ливингстън, а третата се води от Аарон Бър. Федералистите управляват заедно с една от тези фракции. Отначало Ван Бурен става последовател на клинтонистите. През 1812 година влиза в щатския Сенат и става член на Съда за поправяне на грешките – най–висшата съдебна институция в Ню Йорк до 1847 година.

Ранна политическа кариера[редактиране | edit source]

Кариера му в Сената на Ню Йорк обхваща два мандата – 1812 до 1820. През 1815 става щатски главен прокурор - пост, който държи до 1819 година, когато е принуден да напусне, за да направи място за федералист. След като през 1808 година се е преместил от Киндерхук в Хъдсън и е получил жителство в Алабани, той влиза в кабинета на Джаксън през 1829 година.

Като член на щатския Сенат той е поддръжник на Войната от 1812 година и създава закон за записването на доброволци в армията. Той е избран да напише благодарствена резолюция до генерал Андрю Джаксън след битката при Ню Орлеанс. През 1813 година къса отношенията си с де Уит Клинтън, което не му пречи да подкрепи плана му за канала на река Ери. През януари 1820 година става ясно, че е противник на робството, след като гласува с отрицателен вот резолюцията за приемането на Мисури за робски щат. Същата година е избран за участник в електоралната комисия за избор на президент и точно тогава се създава връзката между Ван Бурен и политическата машина. Той става участник в т.нар. Управление на Албани, което се състои от група влиятелни мъже, упражняващи контрол върху политиката на Ню Йорк за повече от поколение, а от там и на националната политика. Те дават възможност на системата за заемане на постове „по заслуги” да се разпространи. Ван Бурен не участва пряко в създаването на тази система, но си спечелва прякора „Малкия магьосник” за начина, по който я прилага.

През Февруари 1821 година е избран за Сената на САЩ, като преди това е член на щатския конституционен конвент, в който се противопоставя на универсалното избирателно право. Поведението му в Сената не е особено последователно. Първоначално подкрепя реформирането на държавната администрация и дори предлага промяна на конституцията в тази насока, но на следващата година се обявява против. Гласува за тарифите от 1824 година, но след това постепенно изоставя протекционистката позиция.

На президентските избори през 1824 година е силен поддръжник на Уилям Крауфорд и получава електоралния глас на Джорджия за вицепрезидент, но впоследствие хитро избягва възникналите противопоставяния около избирането на Джон Куинси Адамс за президент, тъй като от рано вижда президентския потенциал на Андрю Джаксън.

След изборите Ван Бурен работи за обединението на последователите на Джаксън и Крауфорд и така затвърдява позицията си на партиен лидер в Сената. Известен с вежливото си отношение към опонентите си, той не показва никакво огорчение спрямо Джон Куинси Адамс или Хенри Клей, като дори гласува в полза на последния за утвърждаването му като Държавен секретар, въпреки обвиненията за корупция. По същото време гласува против реформирането на държавната администрация и отказва да подкрепи предложението за Панамския Конгрес. Като председател на юридическата комисия той прокарва редица мерки за усъвършенстване на правната система.

Ван Бурен не е особено известен оратор, но прегледът на важните му речи показва внимателна подготовка - мнението му е било високо ценено. Често повтаряното обвинение, че е отказвал да вземе позиция по решаващите въпроси, трудно може да се обори при един внимателен преглед на действията му в Сената. През Февруари 1827 година е преизбран за сенатор с голямо мнозинство. Превръща се в един от известните поддръжници на Джаксън и предприема обиколки в негова полза във Вирджиния, Каролина и Джорджия, като освен това осигурява подкрепата на Крауфорд за Джаксън.

През 1828 година Ван Бурен е избран за губернатор на Ню Йорк и подава оставка от Сената. На 5 март 1829 година е посочен от Джаксън за Държавен секретар - пост, който явно му е бил обещан преди изборите, и той напуска губернаторството.

Като Държавен секретар Ван Бурен прави всичко необходимо да поддържа добри отношения с „кухненския кабинет” - група от политици, които се явяват съветници на Джаксън, и печели уважението на президента с подкрепата си за г–жа Пеги Итън, жената на военния министър, която е била изолирана от другите жени на служителите в кабинета. Ван Бурен не се противопоставя на Джаксън за масовите уволнения в администрацията, макар и сам да не се възползва от назначаването „по заслуги”. Едновременно с това остро протестира срещу назначението на Самюел Суартуот, който впоследствие банкрутира. Ловко избягва и намесата в обтегнатите отношения между Джаксън и неговия вицепрезидент Калхун.

По време на участието в кабинета на Ван Бурен не възникват дипломатически въпроси от особена тежест, но е подготвено уреждането на стоящите от дълго време на дневен ред претенции срещу Франция, и започва търговията с Британските западноиндийски колонии. При противоречията около Банката на САЩ той подкрепя Джаксън. След разрива между Джаксън и Калхун, Ван Бурен се превръща в най–сигурния кандидат за вицепрезидент.

През декември 1829 година Джаксън съобщава, че желанието му е Ван Бурен да получи номинацията. През април 1831 година Ван Бурен подава оставка, но не напуска офиса до юни. През август е назначен за пълномощен министър в Англия и пристига в Лондон през септември. Получава топъл прием при британското правителство, но през февруари научава, че назначението му в Лондон е отхвърлено от Сената. Това привидно става заради инструкциите, които Ван Бурен дава на Луис Маклейн, тогавашният пълномощен министър в Англия, които се отнасят за преговорите за търговия със Западна Индия. В тези инструкции се правят препратки към президентските избори от 1828 година и всъщност са създадени от Калхун. Когато се стига до равенство в гласовете в Сената, Калхун ги използва като повод да пусне решаващия глас срещу назначението на Ван Бурен за пълномощен министър. Едва ли има по–добро „отмъщение”, защото решението дава изключителен тласък на кандидатурата на Ван Бурен за вицепрезидентския пост.

След кратко пътуване в Европа, Ван Бурен пристига в Ню Йорк на 5 юли. През май Конвентът на Демократическата партия (първият такъв, провеждан от партия) го номинира за вицепрезидентския пост от екипа на Джаксън, въпреки силната опозиция, която среща от много щати. Няма одобрена програма - разчитало се е на изключителната популярност на Джаксън за спечелването на изборите. По време на кампанията Джаксън се изказва мъгляво за тарифите и отрицателно за Американската Банка и обезсилването на Андрю Джаксън, но вече си е осигурил подкрепата на Юга като е отказал правото на Конгреса да премахне робството в Окръг Колумбия без предварителното съгласие на робските щати.

По време на президентската кампания на Ван Бурен Демократическата партия популяризира прякора му „Стария Киндерхук” (Old Kinderhook) и абревиатурата „ОК”, създават се клубове на поддръжници с името „ОК клубове”, като някои смятат, че това е едно от обясненията за произхода на израза „ОК” (О'Кей).

На изборите през 1832 година той получава 189 електорални гласа за вицепрезидент, докато Джаксън получава 219 за президент. Джаксън решава, че през 1836 година Ван Бурен трябва да е следващият президент, и влага цялата си енергия за постигането на тази цел. През май 1835 година Ван Бурен е номиниран единодушно от Конвента на Демократическата партия, проведен в Балтимор.

Президентство[редактиране | edit source]

Ван Бурен обявява намерението си да следва „стъпките на своя прославен предшественик”, назначава отново целия предишен кабинет (с изключение на един член) и приема с държавническа твърдост търговската криза от 1837 година, която е била предречена година по–рано. Нито опитът или смелостта му, нито дори „най–умелото манипулиране с политическата машина на партията” успяват да намалят разпространяващата се враждебност срещу него и методите му. Щатските избори през 1837 и1838 година са провал за демократите и частичното възстановяване на партията от 1839 година е спряно от нова търговска криза, възникнала същата година. Въпреки всичко Ван Бурен получава номинация за втори мандат от Демократическата партия през 1840 година.

Сочен като „северняк с южняшки принципи”, той често е ставал обект на атаки по време на кампанията и е наричан с прякора „Мартин Ван Руин” (Martin Van Ruin) (от англ. "ruin" - гибел, разруха). Всичко това естествено води до липсата на значителен ентусиазъм сред избирателите. Несъгласието с политиката на демократите става повече от явно, но изследване на популярния вот показва, че изборът на Уилям Хенри Харисън от партията на Вигите, едва ли може да се определи като революция.

След изтичането на мандата му Ван Бурен се оттегля в имението си Линденвалд, близо до град Киндерхук, но не се отказва от политическия живот и не престава да бъде фигура с национална значимост. Дори има предложение да бъде избран за член а Върховния съд, само и само да бъде изолиран от политиката. У него е имало сериозна увереност, че ще бъде номиниран за президент на изборите през 1844 година. Едва когато става абсолютно сигурно, че ще търси номинация за изборите, се дава гласност на негово писмо, в което той се противопоставя на включването на Тексас в Съюза. Това писмо става основната причина за загубата на номинацията. Въпреки че по време на Конвента на Демократическата партия той спечелва мнозинството от гласове, все пак не успява да получи нужните две трети за номинация и след осем гласувания се оттегля окончателно.

През 1848 година пак е номиниран от две фракции на Демократическата партия, но не печели електоралния вот. На изборите през 1860 година гласува за обединения екип на партията от Ню Йорк, за да има стабилна опозиция на кандидатурата на Ейбрахам Линкълн, но впоследствие не одобрява курса на президента Бюкенън за независимост на щатите и подкрепя Линкълн.

Мартин Ван Бурен умира от бронхиална астма и сърдечна недостатъчност в имението си Линденвалд на 24 юли 1862 година. Последните му думи са „Винаги има едно упование …” Погребан е в гробището Киндерхук.

Любопитни факти[редактиране | edit source]

Ван Бурен има няколко прякора през своя живот, включително „Мартин Ван Руин”, „Демократа от колибите”, „Малкия магьосник”. Един от най–известните му прякори е Стария Киндерхук, за който се твърди, че дава началото на израза „О'Кей”.

Хенри Клей държавен секретар на САЩ (28 март 1829 – 23 май 1831) Едуард Ливингстън
Ендрю Джаксън президент на САЩ ( 4 март 1837 – 3 март 1841) Уилям Хенри Харисън