Андрю Джаксън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Андрю Джаксън
Андрю Джаксън
7-и президент на САЩ
Мандат
4 март, 1829 – 3 март 1837
Вицепрезидент Джон Калхун (1829-1832) и Мартин Ван Бурен (1833-1837)
Предшестван от Джон Куинси Адамс
Последван от Мартин Ван Бурен

Роден 15 март, 1767
областта Уаксхоуз, Южна Каролина
Починал 8 юни 1845
Хермитидж,Нешвил Тенеси
Съпруга вдовец, жена му Рейчъл Донелсън Робердс Джаксън почива преди да почне мандата му; първи дами са племенницата му Емили Джаксън и снаха му Сара Джаксън.
Партия: Демократическа

Андрю Джаксън (15 март 1767 - 8 юни 1845) е седмият (1829-1837) президент на САЩ. До неговото избиране всеки президент е бил или член на плантаторския елит на Вирджиния, или се е казвал Адамс. Прякорът на Джаксън е „Стария орех“ („Стария пекан“), но също е известен и като „Острия нож“. Той е първият президент, който е живял в американските гранични райони. Джаксън се превръща в символ на цяла ера в американската история, понякога наричана „Годините на Джаксън“ или „Джаксъновата ера“, ера която доминира от войната от 1812 година до Гражданската война.

Младост и военна кариера[редактиране | edit source]

Родителите на Джаксън пристигат в Америка през 1765 година от Ълстър. Джаксън е роден в селище, разположено в гористия район на областта Уаксхоуз в Каролините на 15 март 1767 година. Както Северна Каролина, така и Южна Каролина претендират, че са неговото родно място, самият Джаксън винаги е твърдял, че е роден в Южна Каролина. Той получава спорадично обучение. На тринайсет години участва във Войната за независимост, като се присъединява към Континенталната армия като куриер. Заловен е и е хвърлен в затвора от британските сили. Джаксън е първият президент, ветеран от тази война и е единственият президент на САЩ, който е бил военнопленник. Цялото семейство на Джаксън загива във войната.

По време на революцията, след като е пленен от британците при Чарлстън, той е отведен като затворник в Камде, където едва не умира от глад. Когато Джаксън отказва да изчисти обувките на британски офицер, това предизвиква огромното му раздразнение и той многократно удря Джаксън със сабята си, като му оставя белези за цял живот, а заедно с тях и силна омраза към британците. Като допълнение двамата му братя и майка му – цялото семейство, което има, умират вследствие на трудностите по време на войната, като вината за това той вижда в Британия. Тази негова англофобия е примесена с дълбока подозрителност към аристократите от Изтока, за които смята, че са отдадени прекалено много на желанието си да се възхищават и съревновават със своите бивши колониални господари. Джаксън се възхищава на Наполеон Бонапарт и на неговото желание да предизвиква английското военно господство.

Джаксън се преселва в Тенеси и макар че е прочел едва няколко учебника по право, това се оказва достатъчно, за да стане адвокат в граничните територии. Тъй като не произлиза от влиятелно семейство той трябва да разчита единствено на своите качества, за да изгради кариера, но скоро започва да печели уважение и просперитет от трудното практикуване на право в граничните райони. Повечето казуси са свързани с правото на собственост върху земя или с нападения и причиняване на телесни повреди. Поведението му в съдебната зала е изцяло съобразено с нравите по това време – през 1795 година се бие в дуел с друг адвокат по повод на спор, възникнал в съда. В политиката влиза в 1796 година, когото става конгресмен, а по-късно и сенатор на новосъздадения щат Тенеси. В 1798 година е назначен за съдия във Върховния съд на Тенеси.

През 1801 година се установява в Нашвил, Тенеси, където основава масонска ложа. През същата година полковник Джаксън става главнокомандващ на милицията на Тенеси, което може да се счита за началото на военната му кариера. В 1813 година след избиването на 400 мъже, жени и деца при форт Мимс (сега в Алабама) от вожда на племето крийк – Уилям Уетърсфорд, Джаксън води военни действия срещу индианците крийк в Алабама и Джорджия. Той побеждава индианците в битката при Хорсшор Бенд. Самуел Хюстън и Дейвид Крокет служат при него по това време.

Неговата служба във Войната от 1812 година е била забележителна със своята смелост и успех. Джаксън е бил стриктен офицер, но се е ползвал с широка популярност сред своите войници, които са казвали за него, че е „твърд като стар орех”, откъдето идва и неговият прякор. Войната и преди всичко неговото командване в битката при Ню Орлеанс на 8 януари 1815 година му носят национално признание и той е повишен в генерал– майор. По време на битката той се сражава с 12 000 от най добрите британски войници, водени от брата на Уелингтън, като от своя страна има двойно по–малка сила. Британците губят 2 600 човека, а Джаксън има осем убити и тринадесет ранени.

Неговата последваща политическа кариера е стремителна.

Първата война с племето семиноли[редактиране | edit source]

Андрю Джаксън

Джаксън се връща към военна служба отново в това, което ще стане известно като Първата война с племето семиноли. Той е посочен от Джеймс Монро през декември 1817 година да води военната кампания във Флорида срещу племената семиноли и крийк, а също и да предотврати възможността Флорида да бъде убежище за избягали роби. По–късно се твърди, че Джаксън надвишава правата си при изпълнение на задачите, но Монро и обществото смятат задачите във Флорида за решаващи за съюза. Преди да предприеме действията Джаксън пише на Монро „Бях уведомен по различни пътища, че придобиването на Флорида е желано от Обединените щати и това ще стане за шестдесет дни.”

Доброволците от Тенеси, водени от Джаксън, са атакувани от семинолите, но това оставя техните селища без охрана и той ги изгаря заедно с реколтата. В проведеното от него разследване той намира писма, които доказват, че британците и испанците тайно помагат на племената. Джаксън вярва, че Съединените Щати няма да са сигурни докато Испания и Великобритания подтикват индианските племена за война и поддържа тезата, че неговите действия са самозащита. Той пленява Пенсакола с едва няколко предупредителни изстрела и изхвърля испанския губернатор. Пленява, разпитва и екзекутира двама британци, които правят доставки и дават консултации на индианците. Действията на Джаксън предизвикват ужас в племената на семинолите поради своята безмилостност по време на битка.

Това създава международно напрежение и много служители в администрацията на Монро настояват Джаксън да бъде наказан. Той е защитен от Държавния секретар Джон Куинси Адамс. Когато испанският пълномощен министър настоява за „заслужено наказание” за Джаксън, Адамс му отговаря „Испания трябва веднага да реши или да изпрати войски във Флорида, с които да даде адекватна защита на нейната територия …, или да предаде на Съединените Щати провинцията, за да може да се упражнява собственост и контрол, нещо което може би ще предизвиква раздразнение у някой”. Адамс използва завоеванията на Джаксън и слабостта на Испания, за да я убеди (в договора Адамс– Онис) да предаде Флорида на Съединените щати, а Джаксън е назначен за губернатор на новата териотирия.

Влиянието на Джаксън[редактиране | edit source]

Дагеротипия на Андрю Джаксън, направена вероятно от Едуард Антъни

Джаксън получава мнозинство от популярния и електоралния вот при първото му кандидатиране за президент през 1824 година, но мнозинството не е достатъчно. Решение трябва да вземе Камарата на представителите и за президент е избран Джон Куинси Адамс. Този избор е считан от мнозина за нечестен. Джаксън призовава за реформа на избирателната система и за изоставяне на Електоралното събрание. Загубата на Джаксън в голяма степен изчиства политическото му минало, защото голяма част от населението счита, че кандидатът на народа е ограбен от корумпираните аристократи от Изтока. При втория си опит през 1828 година той печели солидно мнозинство и е първият кандидат на Демократическата партия.

Джаксън е първият президент, който идва извън кръга на първоначалните участници в революцията. Джордж Вашингтон, Джон Адамс, Томас Джеферсън и Джеймс Мадисън са забележителни участници във Войната за независимост и създаването на конституцията, Джеймс Монро се бие във Войната за независимост, Джон Куинси Адамс е син на Джон Адамс, т.е. изборът на Джаксън представлява значителна промяна на това минало.

Той също така е първият президент, който идва от щат, западно от Апалачите и първият президент, избран от щат, където не е роден. Това са първите избори, при които много щати позволяват на хора, които не притежават земя, да гласуват и те гласуват за Джаксън.

Джаксън ще се запомни и с въвеждането на системата „по заслуги” в американската политика. След избирането му за президент много лица, на държавни служби се оказват заменени от поддръжници на Джаксън, които са работили за неговото избиране. Джаксън вижда в тази система подкрепа за демокрацията, тъй като в политиката се включват повече хора. Практиката намира горещ прием в политическите кръгове на Америка и до момента се прилага. Наред с това Джаксън принуждава щатите да занижат изискванията за гласуване като допълнителен способ за допускане на повече хора до демокрацията.

Паметник на Андрю Джаксън

Съпротивата срещу Националната банка[редактиране | edit source]

Като президент Джаксън работи за снемането на правата на Втората банка на Съединените Щати. Първата банка на Съединените Щати е създадена от Александър Хамилтън като способ за организиране и контрол на федералните плащания. Тази първа банка се закрива през 1811 година. Тя е последвана от втора банка, одобрена от Джеймс Мадисън, която трябва да решава икономическите проблеми, причинени от Войната през 1812 година. Двете банки служат като инструменти за растеж на икономиката, но Джаксън им се противопоставя от идеологическа гледна точка. По негово мнение банката трябва да бъде закрита, понеже:

  • е противоконституционна;
  • концентрира в себе си изключително голям обем от националната финансова сила;
  • дава възможност правителството да се контролира от чуждестранни интереси;
  • упражнява твърде много контрол върху членовете на Конгреса;
  • фаворизира североизточните щати, за сметка на южните и западните (сега средно западните);

Опозицията на Джаксън към банката се изразява в лична неприязън към нейния председател Никалъс Бидъл.

Джаксън смята, че банката поддържа и увеличава богатството на елитарните кръгове на търговците и индустриалците за сметка на фермерите и работниците. След изключително противостоене Джаксън успява да премахне банката чрез налагане на вето за подкрепата ѝ от Конгреса и чрез оттегляне на фондовете на правителството от нея през 1833 година. Това се оказва Пирова победа, тъй като кредитиращите функции на банката преминават към безброй малки щатски банки, което води до повишаване на цената на кредитите и до значителен брой спекулации, а от друга страна икономическия растеж не се ускорява. Сенатът излиза с критика към Джаксън от 27 март 1834 година за неговите действия по унищожаване на банката.

Кризата на обезсилването[редактиране | edit source]

Друга известна криза по време на президентството на Джаксън е „кризата на обезсилването” („кризата на отделянето”) от 18281832 година, която води до вътрешни противоречия и несъгласия относно търговските мита. Високите мита („ненавистните мита”) върху вноса на много от широко използваните стоки се разглеждат от южните щати като нечестно облагодетелстване на северните производители и индустриалци за сметка на купувачите на промишлените стоки, а това са преди всичко фермерите от Юга. Въпросът става особено наболял след като вицепрезидентът Джон Калхун се обявява в защита на искането на родния си щат Южна Каролина за анулиране на митата от 1829 година. Неговият по–общ възглед е, че не съдилищата или Конгресът, а щатите са крайни арбитри за конституционността на федералните закони, тъй като централното федерално правителство е творение на щатите. Оттук следва правото на щатите да анулират закони на Конгреса, ако те са срещу техните интереси. Въпреки че Джаксън симпатизира на интерпретацията на Юга в дебата около митата, той е силен привърженик на федерализма (силен съюз със силно централно правителство) – точно противоположно на идеите на Калхун, което води до разрив между двамата. Особено известен е инцидентът от 13 април 1829 година по време на тодишния банкет на Демократическата партия в чест на Джеферсън, когато Джаксън извиква наздравица „Нашият федерален Съюз ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАПАЗЕН”, което отправя директно предизвикателство към Калхун. Той отговаря с треперещ глас „След нашата свобода най-скъп ни е съюзът”[1].

Кризата е решена през 1833 година с компромисно съгласие, което води до намаление на митата, а това води до извода, че централното правителство е по–скоро слабо, когато се сблъсква със съпротивата на конкретен щат.

Преместването на индианците[редактиране | edit source]

Джаксън е отявлен привърженик на преместването на индианците на запад и подписва нарочен закон за това. Законът за преместването не задължава всеки американски индианец да бъде преместен, а дава право на президента да води преговори за замяна на племенната земя на изток за западни земи, които са придобити при Покупката на Луизиана.

Законът за преместването на индианците е особено популярен в Юга поради постоянното нарастване на населението и откриването на злато в земята на чероките. Щатът Джорджия започва продължителни съдебни спорове с племената на чероките, чиято кулминация настъпва с решението на Върховния съд Уорчестър срещу Джорджия, в което се отсъжда, че щатът не може да налага законите си на земята на индианците.

Една част от чероките, водени от майор Ридж, договарят с администрацията на Джаксън Споразумението от Ню Екота, документ със спорна законност, отхвърлен от повечето членове на племето. Съгласно споразумението чероките подлежат на изселване в Индианската територия на запад от Мисисипи. Разпоредбите на договора са приложени стриктно от следващия президент Мартин Ван Бурен, което води до смъртта на хиляди чероки и името на договора е променено на Споразумението на сълзите.

Опитът за покушение[редактиране | edit source]

На 30 януари 1835 година се извършва неуспешен опит за покушение срещу Джаксън на Капитал Хил. Това е първият опит за убийство срещу американски президент. Докато Джаксън напуска погребението на конгресмен от Южна Каролина, душевно болен мъж на име Ричард Лоурънс, безработен бояджия, изскача и стреля от упор. Пистолетът засича и преди да може някой да реагира ,убиецът вади втори пистолет, който по една щастлива случайност също засича. Вместо да напусне възможно най– бързо мястото, 67– годишният президент напада с бастуна си своя атентатор. Несъстоялият се убиец, който твърди, че Джаксън му е попречил да се възкачи на английския трон, впоследствие е оправдан поради невменяемост и изпратен в изгнание.

Семейството на Джаксън[редактиране | edit source]

Статуята на Андрю Джаксън на фона на катедралата Св. Луи

Жената на Джаксън, Рейчъл, умира от инфаркт два месеца преди началото на първия му мандат като президент. Предполага се,че се е развела с първия си съпруг – полковник Луис Робардс, но законността на развода е съмнителна и тя никога не бива приета във висшето общество. Джаксън дълбоко е ненавиждал атаките срещу доброто име на жена му, той убива Чарлз Дискън в дуел поради отправено от последния оскърбление. Той също бива ранен при дуела, като куршумът остава в тялото му, но е толкова близко ди сърцето му, че никога не е изваден и му причинява силни болки през остатъка от живота му. Джаксън обвинява Джон Куинси Адамс за смъртта на съпругата си, зашото той раздухва скандалите около смейството му по време на изборите 1828 година. Той смята, че това е ускорило смъртта ѝ и никога не му прощава. На смъртното легло на Рейчъл се твърди, че Джаксън казва "Може би Господ ще прости на Джон Куинси Адамс за това, което той ти направи, но аз никога."

Джаксън има двама осиновени сина – Андрю Джаксън младши и Линкоя, сирак от племето Крийк, осиновен от Джаксън след края на Войната с племето Крийк. Линкоя умира на шестнадесет годишна възраст, вероятно от пневмония. В завещанието Джаксън оставя на внучка си няколко роби, а на всеки от двамата си внуци по един роб от мъжки пол, на своята снаха четири робини, едната от които е купил специално за нея, а другите три са домашни помощници.

Старост[редактиране | edit source]

Статуя на Андрю Джаксън

Джаксън остава със силно влияние след оттеглянето му в Хермитидж, домът му в Нешвил през 1837 година. Макар и самият да е робовладелец, Джаксън е твърд поддръжник на съюза и отказва да даде каквато и да било подкрепа на разговорите за отделяне на щати. Той умира на 8 юни 1845 година на 78 годишна възраст от хронична туберкулоза, воднянка и проблеми със сърцето. Последните му думи са „О, не плачете! Бъдете добри деца и всички ще се видим в Рая”. Въпреки,че подкрепя правото на отделните щати да притежават роби като собственост, по-късно е приеман като философски предшественик на Конфедерацията и е изобразен на конфедералната банкнота от 1000 долара. Джаксън бил висок 200 см. ( 6 фута и 2 инча) и е тежал само 65 килограма (140 паунда).

Филми и биографии[редактиране | edit source]

Историята на съвместния живот на Рейчъл и Джаксън е разказана в биографичния бестселър на Ървинг Стоун от 1951 година с името „Дамата на президента”, който е превърнат във филм под същото заглавие, в който участват Сюзън Хейуърд, Чарлтън Хестън.

Цитати[редактиране | edit source]

  • Корпорациите нямат нито задник да го изриташ, нито душа да я прокълнеш.
  • Един мъж със смелост прави мнозинство.
  • Само едно, много проклето ограничено съзнание може да намери един– единствен начин за изписване на дума.
  • Няма такова нещо като необходимо зло в правителството. Неговото зло съществува само в подтисничеството.
  • Удоволствието не е да не правиш нищо, а да има да вършиш много неща , но нищо да не правиш.
  • Всеки мъж си заслужава уважението, ако твърдо вярва в своята правота, но е необходимо да си малко повече от добър мъж , за да признаеш веднага и без уговорки своя грешка.
  • Не знам за какво ставам, мога да командвам отряд мъже в техния труден път, но не ставам за президент.
  • Нашият федерален съюз – трябва да бъде запазен.
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Джон Куинси Адамс президент на САЩ ( 4 март 1829 – 3 март 1837) Мартин Ван Бурен

  1. Бринкли, Алън. История на американския народ. Рива, 1999. ISBN 954-8440-067. с. 231.