Никола Казанджиев
| Никола Казанджиев | |
| български революционер | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Никола Казанджиев в Общомедия | |
Никола Георгиев Казанджиев (на испански: Nicolás Kazandjieff[1]) е български публицист, общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Комунистическата партия на Аржентина.[2]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Казанджиев е роден на 23 март 1879 година[2] или в 1880 година[3] в Радовиш, тогава в Османската империя.[2] В 1898 година става български учител в струмишкото село Дабиля[3] и в 1899 година[4] Стоян Георгиев го привлича в редиците на ВМОРО. В същата година сътрудничи на Гоце Делчев, който е в Струмишко. От 1900 година до края на 1902 година работи в Радовиш, където е ръководител на местната революционна организация. Заради революционната си дейност е осъден от османските власти задочно на 101 години затвор. През декември 1902 година напуска Македония и се установява в София, където остава до март следващата година. През тези няколко месеца в Свободна България Казанджиев работи по монтирането на оръжие във военен арсенал на ВМОРО, което по-късно оръжието е прехвърлено в Македония. През април 1903 година като четник в четата на войводата Коста Мазнейков участва в ожесточените въоръжени сблъсъци с османската армия на връх Плачковица. През май същата година участва в боевете при Смърдешник, а през юни на планината Асанли.[3]
Участва в Илинденско-Преображенското въстание.[4] След потушаването на въстанието събира храна и дрехи за македонските бежанци в България. Осигурява и безпроблемното преминаване на чети през границата и участва в реорганизацията на революционните сили.[3]
След общата амнистия на участниците във въстанието в 1904 година, се завръща в Радовиш. В 1905 година в споразумение с ръководителите на Струмишкия революционен окръг Казанджиев отново е назначен за учител в Дабиля, но владиката Герасим Струмишки не потвърждава назначението му и Казанджиев се връща в Радовиш при родителите си.[3]
Останал без работа и изпаднал в бедност, на 31 декември 1905 година заминава с кораб от Солун[5] за Аржентина, където работи като общ работник. Там от 1907 до 1919 година е член на Аржентинската социалистическа партия, а от 1919 на - Аржентинската комунистическа партия.[4] В 1907 година основава Македоно-одринското братство, чийто председател е в периода 1907 - 1908 година. Формира в 1924 година Македоно-българска комунистическа група от емигранти от Македония и Княжество България. В периода 1923-1930 година е член на Централния комитет на АКП.[4]
От 1936 година до 1939 година Казанджиев заедно с доктор Тома Давидов] издава в Буенос Айрес вестник „Народна трибуна“.[6] Взима активно участие в основаването и дейността на Македонския комитет в помощ на антифашистките движения в 1941 година. През 1942 година той провежда първия конгрес на славяните в Аржентина.
В 1948 година се установя в Скопие, Народна република Македония.[4] Правителството в Скопие го награждава с възпоменателен медал „Илинден 1903“.[5] В 1963 година се мести в България и живее в София.[4]
Никола Казанджиев умира в София на 19 март 1971 година,[7][8] като оставя спомени.[9]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Camarero, Hernán. La estrategia de clase contra clase y sus efectos en la proletarización del Partido Cominista Argentino, 1928 - 1935; in: Militantes, intelectuales y revolucionarios. Militantes, intelectuales y revolucionarios. Ensayos sobre marxismo e izquierda en América Latina. ed. Aguirre Carlos. Serie Historia y Ciencias Sociales. Raleigh, NC: Editorial A Contracorriente, 2013. ISBN 978-0-9853715-3-1. с. 27. Посетен на 1 септември 2015.
- ↑ а б в Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 188. Посетен на 1 септември 2015.
- ↑ а б в г д Ѓоргиев – Ликин, Васил. Видни учители – револуционери од Струмица и Струмичко од крајот на XIX век до почетокот на Балканските војни (1893 – 1912/1913) // Струмица и Струмичко во времето на Балканските војни и Букурешкиот мировен договор. Струмица, НУ Завод за заштита на спомениците на културата и Музеј, 2013. ISBN 978-608-65524-1-1. с. 228. (на македонска литературна норма)
- ↑ а б в г д е Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 189. Посетен на 1 септември 2015.
- ↑ а б Ѓоргиев – Ликин, Васил. Видни учители – револуционери од Струмица и Струмичко од крајот на XIX век до почетокот на Балканските војни (1893 – 1912/1913) // Струмица и Струмичко во времето на Балканските војни и Букурешкиот мировен договор. Струмица, НУ Завод за заштита на спомениците на културата и Музеј, 2013. ISBN 978-608-65524-1-1. с. 229. (на македонска литературна норма)
- ↑ Иванчев, Димитър. Български периодичен печат, 1844 – 1944: анотиран библиографски указател. Т. 2. София, Наука и изкуство, 1966. с. 28.
- ↑ Македонска енциклопедија, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 2009. ISBN 978-608-203-023-4. с. 659. (на македонска литературна норма)
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 194-195.
- ↑ Фото-архив Тодор Славчев // Посетен на 1 септември 2015.[неработеща препратка]
