Фридрих Кристиан Делиус

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Фридрих Кристиан Делиус
(Friedrich Christian Delius)
Friedrich Christian Delius 2012.jpg
Фридрих Кристиан Делиус през 2012 г.
Роден: 13 февруари 1943 г.
(на 71 г.)
Рим, Италия
Подпис:
Signatur of Friedrich Christian Delius.jpg

Фридрих Кристиан Делиус (на немски: Friedrich Christian Delius) е немски поет и белетрист, роден в Рим, но израства в Хесен.

Живот[редактиране | edit source]

Делиус следва литературознание в Берлинския свободен университет и става член на литературното сдружение "Група 47". Делиус взема участие в студентското движение от 1968 г. и получава научната степен доктор на философските науки (1970). Работи като издателски редактор, живее известно време в Нимвеген, Холандия и в Билефелд, а след 1984 г. в Берлин.

Литературен път[редактиране | edit source]

Делиус държи реч в Берген през 2008 г.

Фридрих Кристиан Делиус започва литературния си път с общественокритична лирика - стихосбирката "Рабош" (1965) - и документални, остро сатирични текстове. След седемдесетте години пише главно романи, в които разглежда теми от историята на Федерална република Германия. Известност му донасят романите "Банкер по време на бягство" (1975), "Герой на вътрешната сигурност" (1981), "Аденауерплац" (1984) и най-вече "Заложници в Могадишу" (1987). Следват "Крушите на Рибек" (1991), "Възнесението на един държавен враг" (1992), "Неделята, в която станах световен шампион" (1994), "Домът на Америка и танцът около жените" (1997), новелата "Трепкащият език" (1999), романите "Създателят на крале" (2001), "Моята година като убиец" (2004), новелата "Портрет на майка ми като млада жена" (2006) и романът "Жената, за която изобретих компютора" (2009).

За своя 70-годишен юбилей Делиус публикува биографичните си скици "Когато книгите все още помагаха" (2012)

Признание[редактиране | edit source]

За творчеството си Фридрих Кристиан Делиус е отличен с литературните награди "Самуел Богумил Линде" (2002), "Валтер Хазенклевер" (2004) и "Теодор Фонтане" (2004). През 2007 г. получава "Наградата на немската критика", а през 2011 е удостоен с най-високата литературна награда на Германия - "Георг Бюхнер".

Библиография[редактиране | edit source]

  • Kerbholz, 1965
  • Wir Unternehmer, 1966 (zusammen mit Karl-Heinz Stanzick)
  • Wenn wir, bei Rot, 1969
  • Der Held und sein Wetter, 1971
  • Unsere Siemens-Welt, Berlin 1972
  • Rezepte für Friedenszeiten, 1973 (zusammen mit Nicolas Born und Volker von Törne)
"Крушите на Рибек"
(1991) (с автограф)
  • Ein Bankier auf der Flucht, 1975
  • Ein Held der inneren Sicherheit, 1981
  • Die unsichtbaren Blitze, 1981
  • Adenauerplatz, 1984
  • Einige Argumente zur Verteidigung der Gemüseesser, 1985
  • Mogadischu Fensterplatz, 1987 (Заложници в Могадишу, 1993)
  • Japanische Rolltreppen, 1989
  • Die Birnen von Ribbeck, 1991
  • Himmelfahrt eines Staatsfeindes, 1992
  • Selbstporträt mit Luftbrücke, 1993
  • Der Sonntag, an dem ich Weltmeister wurde, 1994
  • Der Spaziergang von Rostock nach Syrakus, 1995
  • Die Zukunft der Wörter, 1995
  • Die Verlockungen der Wörter oder Warum ich immer noch kein Zyniker bin, 1996
  • Amerikahaus und der Tanz um die Frauen, 1997
  • Die Flatterzunge, 1999
  • Transit Westberlin, 1999 (zusammen mit Peter Joachim Lapp)
  • Der Königsmacher, 2001
  • Warum ich schon immer Recht hatte — und andere Irrtümer, 2003
  • Mein Jahr als Mörder, 2004
  • Die Minute mit Paul McCartney, 2005
  • Bildnis der Mutter als junge Frau, 2006
  • Die Frau, für die ich den Computer erfand, 2009
  • Der Held und sein Wetter. Ein Kunstmittel und sein ideologischer Gebrauch im Roman des bürgerlichen Realismus, 2011
  • Als die Bücher noch geholfen haben. Biografische Skizzen, 2012
  • Die linke Hand des Papstes, 2013

Източници[редактиране | edit source]

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки[редактиране | edit source]