Азербайджанци в Грузия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Азербайджанци в Грузия
Tiflis Muslim Women's Benevolent Society.jpg
Азербайджански жени в Тбилиси, 1910 г.
Общ брой 284 761 (2002)
Език азербайджански, грузински
Религия ислям
Азербайджанци в Грузия в Общомедия

Азербайджанци в Грузия (на азербайджански: Gürcüstan azərbaycanlıları) са част от азербайджанския етнос и етническа група в Грузия. През 2002 г. наброяват 284 761 души или 6,7% от населението на Грузия, което ги прави най-голямото национално малцинство в страната.[1] Живеят основно в селските райони около границата с Азербайджан[2]Долна Картли, Кахетия, Вътрешна Картли и Мцхетия-Мтианетия.[3]

История[редактиране | редактиране на кода]

Азербайджански търговци на килими в Тифлис
Азербайджанският квартал в Тбилиси
Азербайджанският драматичен театър в Тбилиси

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

Корените на азербайджанското население в Грузия достигат до събитията след нашествията на селджуците през втората половина на XI век, когато огузите се заселват в южните части на Грузия. За да се противопоставят на селджуците, грузинците се съюзяват с куманите и по-този начин се засилва миграцията на тюрки в региона. През 1480-те години азери се заселват по поречията на реките Агстафа и Дебед.[4] Постоянната миграция на тюркски племена продължава до късното Средновековие. След по-нататъшната им консолидация се образува азербайджанската общност.[5] Районът, в който живеят етническите азербайджанци е известен с името Борчали.[6] През 1604 г. в този район е образувано Султанство Борчали, което съществува до 1755 г., негова столица е Агджагала.[7] Тя представлява средновековна крепост, чийто останки се намират в близост до Кушчи. След това става окръг под управлението на Грузия. През XVIII век азербайджанците се заселват на север в Цалкинското плато, а в началото на XIX век на запад в Башкечид, днес община Дманиси.[8]

Руска империя[редактиране | редактиране на кода]

През ноември 1905 г. Тифлис е арена на арменско-азербайджански етнически сблъсъци. Арменското население в града по това време е около 50 000 души, а азерите са 1000 души, които са подпомогнати от 2000 свои сънародници от Борчали. Организиран е мирен митинг от активисти социалдемократи, които настояват за мирно разрешаване на конфликта. След преговори е постигнато споразумение и на 1 декември 1905 г. азерите от Борчали напускат Тифлис.

Арменците избиват 45 хил. азери в опит избягване на погром над арменското малцинство.[9]

Съветски съюз[редактиране | редактиране на кода]

По времето на Съветския съюз азербайджанците съставляват третата по големина етническо малцинство, след арменците и руснаците. Поради високата раждаемост и ниския процент на емиграция, азербайджанското население нараства.

През март 1944 г. 3240 етнически азери и кюрди, живеещи в столицата Тбилиси, са насилствено изселени в селските части на Долна Картли. Само на 31 азерски семейства е разрешено да останат в Тбилиси – военни, ветерани от войната и студенти. Азербайджанците се занимават предимно със селско стопанство и животновъдство в колхози и совхози, и по-рядко с търговия и индустрия. Азербайджанци заемат високи постове в местната власт на Долна Картли.[10]

Настояще[редактиране | редактиране на кода]

След перестройката и по време на управлението на Звиад Гамсахурдия азербайджанците целят повишаване на статуса им, като за целта се стремят към автономия в рамките на Грузия. Поради липса на подкрепа от страна на Азербайджан и предпазлива политика на Грузия не се стига до тези промени.[2]

Голяма част от азербайджанското население в Грузия не говори грузински език. Големи са миграционните движения на трудоспособното население, а достъпа до информация е слаб. В периода 1995 – 1999 г. съществува азербайджански телевизионен канал „Ellada TV“ в Грузия. Азербайджанското население използва азербайджански и турски телевизионни канали за осведомяване.[2]

Напрежението по границата между Грузия и Азербайджан, като случаи на злоупотреба и насилие, се дължи на граничния и митническия режим.[2]

Динамика на населението[редактиране | редактиране на кода]

година брой % от населението на Грузия
1926 137 921 5.2
1939 Повишение 188 058 Повишение 5.3
1959 Понижение 153 600 Понижение 3.8
1970 Повишение 217 758 Повишение 4.6
1979 Повишение 255 678 Повишение 5.1
1989 Повишение 307 556 Повишение 5.7
2002 Понижение 284 761 Повишение 6.5

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. State Statistics Department of Georgia: 2002 census Архив на оригинала от 2006-08-31 в Wayback Machine.
  2. а б в г Дюлгерова, Нина. Границите в Кавказ. Геополитически и международноправен дискурс. София, изд. „Парадигма“, 2007. ISBN 978-954-326-045-4. с. 159 – 160.
  3. „Alexander Kukhianidze, „Statistical Yearbook of Georgia, 2005: Population““, архив на оригинала от 23 октомври 2017, https://web.archive.org/web/20171023003438/http://www.statistics.ge/Main/Yearbook/2005/05Population_05.doc, посетен 23 октомври 2017 
  4. Институт этнологии и антропологии им. Н. Н. Миклухо-Маклая. Кавказский этнографический сборник. // www.history.az.

    на руски: Когда же Давид Строитель в начале XII в., усиливая военную мощь Грузии, поселяет в стране 45 тыс. кипчакских семей, то тем самым образуется значительный массивы тюркоязычного населения. Период наступления персидских шахов на Грузию оставляет след поселением в 1480-х гг. азербайджанцев по южным рубежам страны – по р. Акстафе, Дебет и др. (казахская, памбакская и шурагельская группы)...
    Так, в Азербайджане в 1870 – 1880-х гг. в Шемахе, Нахичевани, Баку открываются школы с преподаванием родного языка. В эти же годы издаются первые учебники на азербайджанском языке, а при Горийской учительской семинарии в 1879 г. было основано „татарское отделение“, откуда вышли первые учителя-азербайджанцы.

  5. The Ancient Orient. Transcaucasia in the 11th – 15th centuries by Lev Gumilev
  6. Cumans. The Don and the North Caucasus in the 4th–12th centuries
  7. „Aghjagala“. Encyclopædic Lexicon, 1835.
  8. Н. Г. Волкова Азербайджанцы Грузии (По материалам полевых исследований 1973 – 1976 гг.) // Полевые исследования Института этнографии, 1976. – М.: Наука, 1978. – С. 110
  9. Novoe Obozrenie, 28 ноември 1905.
  10. Pavel Polyan. Not Voluntarily: History and Geography of Forced Relocations in the USSR. Memorial.