Андрей Попов (офицер)
| Андрей Попов | |
| руски офицер | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Националност |  Русия |
Андрей Попов е руски офицер, поручик в Българското опълчение, участник в Руско-турската война (1877 – 1878).
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Андрей Попов започва военната си кариера като доброволец в Туркестан. Вече като унтер-офицер (старшина или подофицер) участва през 1868 г. във военните действия против Бухарския емират в Централна Азия. Награден е със Знака за отличие на Военния орден (Георгиевски кръст „За храброст“). Завършва Оренбургското юнкерско училище като прапоршчик. Преведен е в 1-ви Туркестански стрелкови батальон през 1872 г. Участва през 1873 г. в похода срещу Хивинското ханство и през 1874 и 1876 г. в покоряването на Кокандското ханство на територията на днешен Киргизстан, Източен Узбекистан и Таджикистан и Югоизточен Казахстан. Отличава се през октомври 1875 г. при отбраната на град Наманган в днешен Узбекистан, където неголям руски отряд се сражава срещу многочислен неприятел. Ранен е в ръката, като е засегната костта. Получава рядката за този чин награда Златна сабя „За храброст“. Освен това той има военните отличия Орден „Свети Станислав 3-та степен“ и „Света Анна 4-та степен“.[1] През Руско-турската война (1877 – 1878) Андрей Попов е младши офицер, завеждащ оръжието в 3-та опълченска дружина.[2] В дружината постъпва като командирован от славния 1-ви Туркестански стрелкови батальон, заедно с подполковник Павел Калитин и капитан Фьодор Усов.
Смърт[редактиране | редактиране на кода]
На 19/31 юли 1877 г. в битката при Стара Загора е тежко ранен в стомаха. Изнесен е от боя на кон от подпоручик Поликарпов, също ранен от артилерийски снаряд в рамото и долната челюст. Изнемощял, Поликарпов, го поверява на казаците. Всяко движение причинява на Попов непоносима болка и той моли казаците да го оставят да умре спокойно. Пренасят го до началото на клисурата при Стара Загора и го полагат в подножието на планината. Прикриват го с ямурлук и клони на скрито място встрани от пътя. Оставят му вода и сирене. Когато опълчението вече е отстъпило на Шипка, някои офицери от 4-та дружина настояват да приберат поручика. Срещу известно възнаграждение (около 300 рубли), трима смели уралски казаци се връщат на коне в Ески Загра (Стара Загора), намират тялото на вече мъртвия Попов и го пренасят в руския лагер.[3] Погребват го с военни почести на високия хълм отстоящ на половината път за връх Шипка. Над гроба му забиват дървен кръст с подходящ надпис. При отбраната на Шипка гробът му остава в района на действие на турските войски на Сюлейман паша и днес е неизвестен. Височината на която е погребан остава в руската топография от времето на войната с името „Попов връх“ или „Попова могила“.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Старчевский А. А. Назимова М. Г. Памятник Восточной войны 1877-1878 гг., заключающий в себе в алфавитном порядке биографические очерки всех отличившихся, убитых, раненых и контуженных: генералов, штаб и обер-офицеров, докторов, санитаров, сестер милосердия и отличившихся рядовых / составил А. А. Старчевский. - С.-Петербург : Тип. Б. Г. Янпольского, 1878, с.293-294
- ↑ Андрей Клушин, Дмитрий Логунов. Генеалогия дворянских родов Арбузовых-Калитиных-Куропаткиных
- ↑ Сборник материалов по Русско-Турецкой войне 1877 – 78 гг. на Балканском полуострове. Вып. 24: Первый Забалканский поход (передовой отряд г.-ад. Гурко) и связанныя с ним действия на Южном фронте по 1 августа 1877 г. – 1900, с.249 – 250
- Ф. М. де Прерадович, Спомени за Руско-турската война 1877 – 1878 г., София, Военно издателство, с.109
- Людмила Генова, Репортажи за освободителната война 187 – 1878, София, 1878, Издателство на Отечествения фронт, с.150 – 152