Битка при Драч (1081)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Битка при Дирахиум (1081))
Направо към навигацията Направо към търсенето
Битка при Драч
Византийско-нормански войни
Italy and Illyria 1084 AD.svg
Италия и Балканите през 1084 година
Информация
Период 18 октомври 1081
Място Драч,
Византийска империя
Резултат Норманска победа
Страни в конфликта
Византийска империя Византия Княжество на Апулия и Калабрия
Командири и лидери
Алексий I Комнин
Георги Палеолог
Робер Гискар
Боемунд
Сишелгайта
Сили
20 – 25 хил. души[1][2] 20 хил. души[3]
(първоначално 30 хил. души)[4]
150 кораба
Жертви и загуби
5 хил. убити[5]
7 хил. дезертирали[6]
10 хил. убити[5][7]
  • 500 рицари[7]
Битка при Драч в Общомедия

Битката при Драч се провежда на 18 октомври 1081 година между Византийската империя, водена от император Алексий I Комнин, и норманите от южна Италия под ръководството на Робер Гискар, херцог на Апулия и Калабрия. Битката се води извън стените на Драч, византийската столица на Илирия, и завършва с победа на норманите.

След завладяването на византийска Италия и сарацинска Сицилия от страна на норманите император Михаил VII сгодява сина си за дъщерята на Робер Гискар. Когато Михаил е свален от престола, това да повод на Гискар да нахлуе във Византия през 1081 година. Неговата армия обсажда Драч, но флотът му е разбит от венецианците. На 18 октомври норманите влизат в сблъсък с византийската армия под командването на Алексий I Комнин. Битката започва с атака на дясното крило на византийците, което напада лявото крило на норманите. Те се пречупват и разбягват. Варяжките наемници започват да преследват бягащите нормани, но се отделят твърде много от основните сили и са избити. Норманските рицари в центъра атакуват византийците в центъра и ги обграждат, което води до разпадане на по-голямата част от византийската армия.

След тази победа норманите завладяват Драч през февруари 1082 година и напредват навътре в сушата, като завладяват големи части от Македония и Тесалия. В това време Робер трябва да напусне Византия, защото неговият съюзник папата е нападнат от императора на Свещената римска империя Хайнрих IV. Робер оставя във Византия сина си Боемунд начело на армията. Синът му отначало се справя добре, като побеждава Алексий в няколко битки, но накрая е победен в околностите на Лариса. Така, принуден да се оттегли в Италия, Боемунд губи всички територии, завладени през това време. Византийското възстановяване започва с Комниновата реставрация.

Предходни събития[редактиране | редактиране на кода]

Норманите за първи път пристигат в южна Италия през 1015 година от Северна Франция и служат като наемници на местните ломбардски лордове срещу Византия.[8] Тъй като им се заплаща със земи, те скоро стават толкова силни, че оспорват папската власт. През 1054 година побеждават папата в битката при Чивитате и той признава тяхната власт.[9] През 1059 година папата прави Робер Жикар от Отвили, дюк на Апулия и Калабрия и Сицилия. Обаче по-голямата част от Апулия и Калабрия е във византийски ръце, а Сицилия в сарацински ръце.[10]

До 1071 година Робер заедно с брат си Рожер завладяват и последната византийска крепост в Италия – Бари. До края на следващата година завладяват цяла Сицилия и слагат край на съществуването на Емирата на Сицилия. През 1073 година византийския император Михаил VII изпраща пратеник при Робер, като му предлага сина си Константин Дука Багренородни на дъщерята на Робер, Елена.[11] Гискар приема предложението и изпраща дъщеря си в Константинопол. Обаче през 1078 година Михаил VII е свален от трона от Никифор III Вотаниат, събитие, което унищожава всеки шанс на Елена за престола.[12] Това дава повод на Робер да нападне с мотива, че към дъщеря му не се отнасят подобаващо, но неговия поход се отлага за известно време поради въстание в Италия[13]

Робер мобилизира всички мъже във възраст годна за сражаване в своята армия.[14] Междувременно изпраща пратеник до Византийския двор със заповед да изиска добро отношение за Елена и да спечели доместника на школите Алексий.[15] Резултатът от тези опити остава неизвестен, но пратеника попада под излъчването на Алексий и завръщайки се в Италия чува за успешния преврат на Алексий срещу Вотаниат,[14] чрез което става Алексий I Комнин.

Когато пратеника се завръща кара Робер да иска мир, твърдейки че Алексий не иска нищо друго освен приятелство с норманите. Робер няма намерение за мир и той изпраща сина си Боемунд с част от армията към Византия и той стъпва на сушата при Аулон, а Робер идва малко по-късно.[16]

Прелюдия[редактиране | редактиране на кода]

„Не бидейки доволен от хората, които служат в неговата армия от началото и притежаващи боен опит, той (Робер Гискар) създава нова армия, изградена от наемници без значение на възрастта. Той ги събира от всички части на Ломбардия и Апулия над допустимата и под допустимата възраст, жалки предмети, които никога не са виждали броня в сънищата си, но след това облечени в нагръдници и носещи щитове, странно държещи лъкове, които са неизползвани, оставени да маршируват...Все пак колкото и да не са били използвани като войници, той (Робер Гискар) ги обучаваше всекидневно и превърна своите наемници в дисциплинирата сила. Това беше неговата работа в Салерно преди да пристигне в Отранто.“

Анна Комнина описва наборната служба на Робер Гискар.[17]

Норманският флот, състоящ се от 150 кораба, включително и 60 конски транспорта тръгва към Византийската империя в края на май 1081 година. Армията наброява 30 000 души, подкрепени от 1300 нормански рицари[18] Флотът отплава за Авалона на византийска територия. Там към тях се присъединяват няколко кораба от Дубровник, република на Балканите, враг на византийците.[19]

Робер скоро напуска Авалона и отплава за остров Корфу, който се предава заради малкия си гарнизон. Осигурил си предмостие и разчислил си пътя за доставяне на подкрепление той настъпва към град Драч, столицата и главно пристанище на Илирия.[20] Градът е добре защитен от дълъг и тесен полуостров, вървящ паралелно с брега, но разделен от блата. Гискар довежда армията си на полуострова и установява лагер извън градските стени.[21] Обаче, флота на Гискар, който отплава за Драч попада в буря и губи някои от корабите си.[19]

Междувременно Алексий чува, че норманите се подготвят да нападнат византийска територия и изпраща пратеник до дожа на република Венеция, Доменико Селво с предложение да му помогне в замяна на търговски права.[19] Дожът, разтревожен от норманския контрол на Отрантския проток, застава начело на венецианския флот и отплава, изненадвайки норманския флот под командването на Боемунд през нощта. Норманите контраатакуват упорито, но липсата им на опит в морски битки се оказва решаващ. Опитната венецианска флота атакува в близка формация, известна като „морско пристанище“ и заедно с използването на гръцки огън разпръскват норманските кораби. След това венецианския флот отплава за пристанището на Драч.[22]

Обсада на Драч[редактиране | редактиране на кода]

Монета на Робер Гискар

Робер не се обезкуражава от тази морска загуба и започва обсадата на Драч. Гарнизонът на града е под командването на опитния генерал Георги Палеолог, изпратен от Алексий със заповед да удържи на всяка цена града, докато самият Алексий събере армия, за да освободи града от обсадата.[23]

Византийският флот пристига и след като към него се присъединява и венецианския, заедно атакуват норманския флот, който още веднъж е разпръснат. Гаризонът на Драч успява да издържи цяло лято, въпреки катапултите, балистите и обсадните кули на Робер. Гарнизонът излиза на непрекъснати набези от града, а в един случай Палеолог се бие цял ден с върха на стрела в черепа му. Друг набег успява да разруши обсадна кула на Робер.[23]

В лагера на Робер избухва епидемия, която според съвременния тогава историк Анна Комнина убива над 10 хил. души, включително и 50 рицари.[7] Дори и тогава ситуацията на гарнизона в Драч продължава да се влошава поради ефектите от обсадните оръжия на норманите. Алексий разбира за това, докато е в Солун с армията си и тръгва с цялата си сила към тях. Според Комнина, Алексий има на разположение около 20 хил. души, а историкът Джон Халдън изчислява броя ѝ между 18 и 20 хил. души, докато оценките на Джон Биркенмайер са за между 20 и 25 хил. души. Армията на Алексий се състои от тракийски и македонски тагмата, които наброяват около 5 хил. души, елитни части наречени екскувитори и вестиаритай, наброяващи хиляда души. Отделно към армията му се присъединяват 2 хил. манихейци, тесалийска конница, балкански наемници, арменска пехота и други лековъоръжени войски. Освен местните войски към византийците идват още и 2 хил. селждукски турци, хиляда франски наемника, около хиляда варяги, както и 7 хил. турски съюзници, изпратени от Иконийския султанат. Алексий също изтегля тагматите от Хераклея Понтика и останалите византийски крепости в Мала Азия и правейки това, той ги остава да бъдат превзети от турците.[24]

Битката[редактиране | редактиране на кода]

Първоначални действия[редактиране | редактиране на кода]

Миниатюра, изобразяваща Алексий

Алексий напредва от Солун и установява своя лагер при река Харзан близо до Драч на 15 октомври.[25] Там събира военния си съвет и търси съвет от старшите си военачалници. Сред тях са Григорий Бакуриани, който успява да се измъкне от града.[1] Мнозинството от старшите военачалници, включително и Палеолог, обръщат внимание на това, че времето е с императора. Алексий обаче е по-скоро на мнение за незабавно нападение с надеждата, че ще притисне армията на Гискар отстрани, докато тя все още обсажда града. Алексий премества армията си до хълмовете срещу града, планирайки атака над норманите на следващия ден.[26]

Гискар обаче е уведомен за пристигането на Алексий от своите шпиони и през нощта на 17 октомври премества армията си от полуострова на главната суша. Научавайки за хода на Гискар, Алексий преразглежда бойния си план. Той разделя армията си на три части, ляво крило под командването на Григорий Бакуриани, дясно крило под командването на Никифор Мелисин, а самият Алексий застава начело на центъра. Гискар построява своята армия в противоположност на тази на Алексий, като дясното крило е под командването на конт Джовинацо, лявото под командването на Боемунт, а центъра под ръководството на Гискар срещу центъра на Алексий.[26]

Варягите по заповед заминават на предната линия с част от стрелците малко зад тях.[1] На стрелците е заповядано да минат пред варягите и да изстрелят част от стрелите и да отстъпят зад тях.[26]

След като двете армии се приближават една към друга, Жискаар изпраща малка конница, позиционирана в центъра да извърши лъжлива атака на византийските позиции, надявайки се по този начин да увлече варягите. Този план обаче се проваля след като конницата е принудена да отстъпи от стрелците. Норманското ляво крило изведнъж напредва до точката, където се срещата византийския ляв фланг и центъра, насочвайки атаката си срещу левия фланг на варягите. Варягите уддържат позицията си, докато византийците отстъпват, между тях и някои от елитните войски на Алексий. Норманската формация се разпада и норманите се разбягват към плажа. Там, според Комнина, те се събрата при съпругата на Гискар Сикелгайта, описана като „като друга Палада, ако не и втора Атина“.[27]

Византийския колапс[редактиране | редактиране на кода]

Варяжка охрана

Междувременно византийският десен фланг и център са заети в схватки с норманите срещу тях. Разбира се, след разпадането на десния фланг на норманите, рицарите са в опасност да не бъдат обградени. В този момент варягите (главно англосаксонци, които напускат Англия след норманското нашествие) се присъединяват към преследването на норманския десен фланг. С техните огромни бойни брадви, варягите атакуват норманските рицари, които са изтласкани след като конете им се паникьосват. Варягите скоро се оказват разделени от главните части на византийците и изтощени, за това не могат да удържат повече нападението. Гискар изпраща част от копиеносци и арбалетчици срещу варягите и им нанася тежки поражения. Малкото останали варяги влизат в църквата Архангел Михаил. Норманите незабавно палят църквата и всички варяги умират в огъня.[28]

Георги Палеолог прави набег от Драч, но се проваля в опита си да спаси ситуацията. Нещо повече, васала на Алексий Константин Бодин от Дукла го предава. Турците, които са пратени от селджукския султан Сюлейман I последват примера на Константин и дезертират.[6]

Лишен от лявото си крило, Алексий е уязвим в центъра. Гискар изпраща тежката конница срещу неговия център. Те първо отблъскват част от византийската предна линия и я разбиват на малки части, които са разбити в различни точки. Тази атака разваля византийската линия окончателно. Имперският лагер, който е оставен без охрана попада в ръцете на норманите.[29]

Алексий и неговата охрана се бият доколкото могат да издържат пред да отстъпят. След отстъплението Алексий се отделя от охраната си и е атакуван от нормански войници. Докато бях той е ранен в челото и губи много кръв, но успява да стигне до Охрид, където прегрупира своята армия.[29]

Последици[редактиране | редактиране на кода]

„Алексий е бил несъмнено добър тактик, но е бил лошо подведен от недисциплинираното преследване на вражеските крила, кардинален грях на византийските тактически упътвания. Той се проваля в опита си за адекватна преценка на ефективността на норманската тежка конница, която преминава през неговите линия с много малка съпротива.“

Оценка на битката от Джон Халдън.[30]

Битката е тежка загуба за Алексий. Историкът Джонатан Харис казва, че загубата е „била по-тежка от тази при Манцикерт[31] Алексий губи около 5000 от своята армия, включително и повечето от варягите. Норманските загуби са неизвестни, но Джон Халдън твърди, че те са значителни след като и двете им крила са разбити и напускат битката.[5]

Георги Палеолог не успява да влезе отново в града след битката и остава с главните сили. Защитата на цитаделата е оставена на венецианците, докато самият град е оставен на албанските комиксорти.[32]

През февруари 1082 година Драч пада след като венецианските или амалфиански жители отварят портите на норманите.[33] Норманската армия продължава да завзема части от Византия без да среща много съпротива. Докато Гискар е в Костур, пристигат вестоносци от Италия, носещи новината, че Апулия, Калабрия и Кампания са вдигнали въстание. Той също така научава, че императора на Свещената римска империя Хайнрих IV е пред портите на Рим и обсажда папа Григорий VII, съюзник на норманите.[34] Алексий води преговори с Хайнрих и му дава 360 000 златни кюлчета в замяна на съюз. Хайнрих отговаря като напада Италия и атакува папата. Гискар заминава за Италия и остава Боемунд да командва армията във Византия.[35]

Алексий, отчаян за пари, заповядва конфискация на всички църковни богатства.[36] С тези пари, той събира армия близо до Солун и заминава да се бие с Боемунд. Боемунд обаче побеждава Алексий в две битки, близо до Арта и една при Янина. Това остава у Боемунд контрола над Македония и почти цяла Тесалия.[37] По-късно Боемунд напредва с армията си към Ларида. Междувременно Алексий събира нова армия със 7000 селджукси турци, изпратени от султана. Той напредва към норманите при Лариса и ги побеждава.[38] Деморализираната и неплатена норманска армия се завръща на брега и отплава обратно към Италия.[39] Алексий дава на венецианците търговска колония в Константинопол, както и освобождаване от търговски задължения в замяна на тяхната помощ отново. Венецианците завладяват Драч и Корфу в замяна на това и ги връщат на Византийската империя. Тези победи връщат империята в предишното статукво и маркирана началото на Комниновата реставрация.[40]

Цитирани източници[редактиране | редактиране на кода]

Първични източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Anna Comnena (translated by E. R. A. Sewter). The Alexiad. London: Penguin Books, 1996, ISBN 0-14-044215-4

Вторични източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Haldon 2001, с. 134 .
  2. Birkenmeier 2002, с. 62 .
  3. D'Amato & Rava 2010, с. 9 .
  4. Haldon 2001, с. 134
    Anna Comnena. The Alexiad, 1.16.
  5. а б в Haldon 2001, с. 137 .
  6. а б Norwich 1995, с. 20
    Treadgold 1997, с. 614 .
  7. а б в Anna Comnena. The Alexiad, 4.3.
  8. Brown 1984, с. 85 .
  9. Norwich 1995, с. 13
    Holmes 1988, с. 33
    Brown 1984, с. 93 .
  10. Norwich 1995, с. 14 .
  11. Norwich 1995, с. 14
    Anna Comnena. The Alexiad, 1.12.
  12. Treadgold 1997, с. 614
    Anna Comnena. The Alexiad, 1.12.
  13. Norwich 1995, с. 15
    Treadgold 1997, с. 614 .
  14. а б Norwich 1995, с. 16 .
  15. Anna Comnena. The Alexiad, 1.15.
  16. Norwich 1995, с. 17
    Gravett & Nicolle 2006, с. 108
    Treadgold 1997, с. 614
    Anna Comnena. The Alexiad, 1.15.
  17. Quoted from Anna Comnena, The Alexiad, 1.13.
  18. Norwich 1995, с. 17
    Hooper & Bennett 1996, с. 83
    Anna Comnena, The Alexiad, 1.17.
  19. а б в Norwich 1995, с. 17 .
  20. Gravett & Nicolle 2006, с. 108 .
  21. Haldon 2001, с. 133 .
  22. Norwich 1995, с. 18
    Hooper & Bennett 1996, с. 83 .
  23. а б Norwich 1995, с. 18 .
  24. Norwich 1995, с. 18
    Treadgold 1997, с. 614
    Anna Comnena. The Alexiad, 4.4.
  25. Norwich 1995, с. 18
    Anna Comnena. The Alexiad, 4.5.
  26. а б в Haldon 2001, с. 134
    Anna Comnena. The Alexiad, 4.5.
  27. Haldon 2001, с. 134
    Norwich 1995, с. 19
    Anna Comnena. The Alexiad, 4.6.
  28. Haldon 2001, с. 135
    Norwich 1995, с. 19
    Holmes 1988, с. 33
    Anna Comnena. The Alexiad, 4.6.
  29. а б Haldon 1995, с. 135
    Norwich 1995, с. 20
    Anna Comnena. The Alexiad, 4.7.
  30. Quoted from Haldon, The Byzantine Wars, 136 – 137.
  31. Harris 2003, с. 34 .
  32. Anna Comnena. The Alexiad, 4.8.
  33. Anna Comnena. The Alexiad, 5.1.
  34. Norwich 1995, с. 20
    Treadgold 1997, с. 615 .
  35. Norwich 1995, с. 21
    Gravett & Nicolle 2006, с. 108
    Treadgold 1997, с. 615
    Anna Comnena, The Alexiad, 5.3.
  36. Norwich 1995, с. 21
    Treadgold 1997, с. 615 .
  37. Anna Comnena. The Alexiad, 5.4. Treadgold 1997, с. 615 .
  38. Anna Comnena. The Alexiad, 5.5 – 5.6; Gravett & Nicolle 2006, с. 108
    Treadgold 1997, с. 615 .
  39. Anna Comnena. The Alexiad, 5.7; Gravett & Nicolle 2006, с. 108 .
  40. Norwich 1995, с. 22
    Treadgold 1997, с. 615 .
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Battle of Dyrrhachium (1081)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.