Благой Хаджипанзов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Благой Хаджипанзов
Благое Хаџи Панзов
юрист
Роден
Починал
неизв.

Благой Иванов Хаджипанзов (на македонска литературна норма: Благое Хаџи Панзов) е български и югославски юрист и комунистически активист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 18 декември 1911 година в град Велес, който тогава е в Османската империя[1] в семейството на българския учител Иван Хаджипанзов. Завършва право и практикува като стажант-адвокат. През 1938 година е сред делегация от Вардарска Македония начело с Димитър Гюзелев, която посреща в Белград д-р Владко Мачек, водач на хърватското народно движение и главен представител на сдружената опозиция в Югославия[2]. Определя манифеста, издаден през Октомври 1943-та от Главният щаб на НОВ и ПОМ, оглавяван от Михайло Апостолски, като документ, който може да бъде издаден единствено от сърбин.[3] Брат му Никола Хаджипанзов е изпратен от България през август-септември 1944 година във Вардарска Македония, за да се срещне с Иван Михайлов[4].

На 30 април 1944 година Благой Хаджипанзов е избран за член на Инициативния комитет за свикване на АСНОМ. Участва като делегат на първото заседание на АСНОМ на 2 август 1944 година. През 1944 година е един от критиците на Манифеста на АСНОМ, който вкарва новосформираната Народна Република Македония в Югославия.[5]

Веднага след това става помощник на явния обвинител на Югославия. През 1947 година е назначен за секретар и съветник в югославското посолство в София,[6] но по-късно е отстранен от служба.[7] През април 1949 година Йосип Броз Тито изнася политически реферат пред третия конгрес на Народния фронт на Югославия, в който пише:

Кой е Благой хаджи Панзов? Син на една дребно-буржоазна фамилия от Велес, която още преди войната е била чисто българофилска. Той сам е показвал в Белградския университет своето българофилство. В 1942 година той е положил адвокатски изпит в София, при фашисткия режим. Братята му Страхил и Петър са познати привърженици на Ванчо Михайлов и са били сътрудници на окупатора...[8]

През декември 1949 година е привлечен като обвиняем по делото срещу Трайчо Костов.

Обвинителният акт гласи:

През септември 1947 година заминава за България, като емисар на югославската разузнавателна служба, за провеждане на подривна работа против българското правителство в Пиринския край и за събиране на шпионски сведения чреж мрежа от агенти-информатори, която е работила под ръководството на бившия югославянски посланик в София Обрад Цицимил, на съветника при същото посолство Перо Манговски и на помощника на военното аташе Арсо Милатович.

През ноември 1948 година, по тайно решение на югославското правителство, той се връща в София и лъжливо се обявява за политически емигрант и противник на Тито, за да замаскира своята по-късна подривна и шпионска дейност в България.

За тази цел влиза в тайна връзка с началника на консулския отдел при югославското посолство в София Светозар Савич, чрез когото информира своите шефове от правителството на Тито за политическите настроения на югославската емиграция и за резултатите на своята разложителна работа в нейната среда.[9][10]

Благой Хаджипанзов и Васил Ивановски са обвинени:

а) в измяна, чл. 98, чл. 99-г, ал. 4 от Наказателния закон: за това, че са образували и ръководили нелагални групи, с цел насилствено откъсване на Пиринския край от Народната република България и, по този начин да се отслаби държавната власт в страната, а също така за това, че са разпространявали, самите те и чрез други, клеветнически и неверни твърдения, за да предизвикат недоверие към народната власт и отделни нейни органи и внесат смут сред народа;

б) в шпионаж, чл. 112, т. 1 и чл. 111-г, ал. 1 от Наказателния закон: за това, че са събирали и предавали – както лично, така и чрез други на чуждо – югославското – разузнаване сведения, които представляват държавна тайна, а също така, че са се поставили в разпореждане на чуждо разузнаване за шпионска работа.[11]

Осъден е на 15 години строг тъмничен затвор с лишаване от права за срок от 15 години, глоба от 300 000 лева, която при невнасяне се заменя с 1 година затвор и конфискация на цялото му имущество.[12][13][14] Помилван е през октомври 1955 година.[15]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Главна прокуратура на Народната република България. Обвинителен акт, в: Процесът срещу Трайчо Костов и неговата група, София, 1949, стр. 12.
  2. Църнушанов, Коста. Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете, ВМРО-СМД, София, 1991, стр. 33 – 34., архив на оригинала от 22 декември 2015, https://web.archive.org/web/20151222093256/http://intl.feedfury.com/content/40347815-.html, посетен на 2012-06-22 
  3. ОТРОДИТЕЛЯТ – „НАРОДНИЙ ХЕРОЙ”
  4. Глигоров, Киро. Македонија е се што имаме, Три, Скопие, 2001)
  5. Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 212.
  6. КГБ призна: Сталин убил Георги Димитров, взето от www.blitz.bg на 23 юни 2012 г.
  7. Ангелов, Веселин. Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1944 – 1952), УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2005, стр.439.
  8. Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ IV. Освободителна борба 1924 – 1934 г. (продължение). Indianapolis, IN, USA, Western Newspaper Publishing Co., Inc., 1973. с. 764-765.
  9. Главна прокуратура на Народната република България. Обвинителен акт, в: Процесът срещу Трайчо Костов и неговата група, София, 1949, стр. 12.
  10. „Работническо дело“, год. ХХІ, брой 323, 30 ноември 1949, стр. 1.
  11. Главна прокуратура на Народната република България. Обвинителен акт, в: Процесът срещу Трайчо Костов и неговата група, София, 1949, стр. 57.
  12. Главна прокуратура на Народната република България. Обвинителен акт, в: Процесът срещу Трайчо Костов и неговата група, София, 1949, стр. 599.
  13. България 20 век. Алманах, ИК Труд, 1999, стр. 1172.
  14. Из „НАРЕДБА-ЗАКОН ЗА СЪДЕНЕ ОТ НАРОДЕН СЪД ВИНОВНИЦИТЕ ЗА ВЪВЛИЧАНЕ БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНАТА ВОЙНА СРЕЩУ СЪЮЗЕНИТЕ НАРОДИ И ЗА ЗЛОДЕЯНИЯТА, СВЪРЗАНИ С НЕЯ“ (Обн., ДВ, бр. 219 от 6.10.1944 г., изм., бр. 261 от 1944 г., бр. 9 от 12 януари 1945 г.) [1]
  15. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 59.