Едуард фон дер Пфалц

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Едуард фон дер Пфалц
пфалцски принц
1625 Edward.jpg
Принц Едуард фон дер Пфалц
Лични данни
Роден
Починал
13 март 1663[1] (37 г.)
Семейство
Династия Вителсбахи
Баща Фридрих V фон дер Пфалц
Майка Елизабет Стюарт
Брак Анна Гонзага
Потомци Луиза Мария, Анна Хенриета Юлия, Бенедикта Хенриета Филипина
Едуард фон дер Пфалц в Общомедия

Едуард фон дер Пфалц (на немски: Eduard von der Pfalz, * 5 октомври 1625 в Хага, † 13 март 1663 в Париж) е пфалцски принц от линията Пфалц-Зимерн на род Вителсбахи.

Едуард е шестият син на курфюрст Фридрих V фон дер Пфалц (1596–1632), „Зимният крал“ на Бохемия, и съпругата му Елизабет Стюарт (1596–1662), дъщеря на английския крал Джеймс I. Едуард е роден в Хага, където родителите му избягали през 1622 г. след загубата на бохемската кралска корона.

Той е възпитаван калвинистки, но през 1645 г. става католик, за да се ожени за Анна Гонзага (1616-1684), дъщеря на Карло I Гонзага, херцог на Мантуа, Монферат, Невер и Ретел. С нея се запознава при пътуване до френския двор на Луи XIII и Анна Австрийска. Те се женят тайно в Париж на 24 април 1645 г. Смяната на вярата разгневява брат му курфюрст Карл I Лудвиг фон дер Пфалц.

Едуард остава да живее в Париж до края на живота си - там той умира на 37 години, лишен от наследството си в Пфалц.

Чрез Act of Settlement от 1701 г. през 1714 г. синът на сестра му София фон дер Пфалц е обявен за крал на Великобритания като Джордж I . Заради католическата си вяра обаче дъщерите на Едуард са изключени от линията на онаследяване на британската корона. Въпреки католическата си вяра, Едуард е удостоен с английския Орден на жартиерата.

Деца[редактиране | редактиране на кода]

Анна Гонзага, съпругата на Едуард

От брака си Едуард има децата:

∞ 1671 княз Карл Теодор Ото фон Залм (1645–1710), императорски фелдмаршал
∞ 1663 Анри III Жул дьо Бурбон, принц дьо Конде (1643–1709)
∞ 1668 херцог Йохан Фридрих фон Брауншвайг и Люнебург (1625–1679)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Колективен нормативен архив, Посетен на 9 април 2014.
  • Dominik Petko: Das Phänomen der Fürstenkonversionen – Auswirkungen, Hintergründe, Betroffene. GRIN Verlag, München 2007, ISBN 978-3-638-83924-2, S. 10.
  • Linda Maria Koldau: Frauen – Musik – Kultur. Ein Handbuch zum deutschen Sprachgebiet der Frühen Neuzeit. Böhlau Verlag, Köln u. a. 2005, ISBN 3-412-24505-4, S. 102 (Frankfurt/Main, Univ., Habil.-Schr., 2005).
  • Anna Wendland: Pfalzgraf Eduard und Prinzessin Luise Hollandine, zwei Konvertiten des Kurhauses Pfalz-Simmern. Neue Heidelberger Jahrbücher. 16, 1909, S. 44–80.
  • Ludwig Häusser: Geschichte der Rheinischen Pfalz nach ihren politischen, kirchlichen und literarischen Verhältnissen. Band 2. Mohr, Heidelberg 1856, S. 517, online.