Кавалерство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
„С Бога напред!“, худ. Едмънд Лейтън

Кавалерство или рицарство е термин, свързан с средновековното рицарско съсловие, което притежава военна подготовка и служи на представителите на по-висшите съсловия. Кавалерството се свързва с идеали като рицарски добродетели (смелост, справедливост, милосърдие, щедрост, благородие, целомъдрие), чест и любезност. Името идва от френското chevalerie, което пък идва от chevalier, което означава рицар, което пък идва от cheval (кон).

Днес думите „кавалерство“ и „кавалер“ описват любезно поведение у някой човек, особено на мъж към жена.

Произход и значение[редактиране | редактиране на кода]

Рицар се облича в доспехи
(Манески кодекс)

Терминът се появява в зората на рицарското съсловие (идва от френското chevalier, в превод „рицар“, което пък произлиза от латинското caballarius, конник), което се появява във Франция в края на 10 век. Рицарите имат военна подготовка, кон и военно снаряжение (доспехи), за получаването на които е нужно значително богатство и влияние.

Между 11 и 16 век средновековните писатели използват думата рицарство, но всички го обясняват по различен начин, а определението се променя според местоположението и периода на писателя.[1] Съвременното значение на рицарството много се различава от средновековното.[1]; тоест, значението на думата рицарство се променя според писателя, историческия период и географското положение. Следователно, може да се каже, че не съществува точно определение на това понятие.[1]

Рицарството в средновековните текстове[редактиране | редактиране на кода]

Понятието „рицарство“ често е използвано в средновековните летописи, местни записи, художествени произведения и други писмени източници, но значението при всеки от тях е различно. Може да означава рицарското съсловие, човек с рицарски статус или длъжност. Според официалните документи, земите под властта на кавалерството се свързани с размера на владенията към определен йерархически чин, т.е. с феодалната система. В художествената литература, като например в „Песен за Ролан“, кавалерството представлява достойнство на бойното поле.

След 12 век рицарството започва да се разбира като морални, религиозни и обществени правила, които рицарите трябва да спазват. Правилата са различни според източника, но най-често се срещат добродетелите смелост, чест и вярна служба. Това понятие също така води до идеализиране на живота и обноските на рицаря в дома, замъка и двора му.

Средновековните рицари възхваляват и се отъждествяват с храбростта, стратегията и идеалите на древните римляни.[1] Например древният наръчник по военно дело от римския автор Вегеций, наречен „По военните въпроси“ (De Re Militari), е преведен на френски от Жан де Мьон през 13 век под името „Изкуството на кавалерството“ (L'art de chevalerie). Други автори като Оноре Боне (автор на L'arbes des batailles) използват Вегеций като източник за наръчници по военни закони. През 15 век Константин дьо Пизан събира книгите на Вегеций, Боне и Фронтин в труда си Livre des faits d'armes et de chevalerie.

История[редактиране | редактиране на кода]

„Посвещаване в рицарство“, худ. Едмънд Лейтън

Въпреки сериозната разлика в описанията на понятието кавалерство, средновековното рицарско съсловие е посветено в изкуството на войната и е обучено да се сражава в броня, на кон, с пика, меч и щит. Рицарите се учат да овладяват до съвършенство оръжията, да са смели, да бъдат галантни и верни и да не се поддават на страха и подлостта.[1]

Хералдиката и правилата за оформление на рицарските гербове са тясно свързани с кавалерството. Ако не се сражава, рицарят обикновено живее в замък или укрепен дом, а някои рицари са придворни на крале и по-висши благородници. Единствените достойни занимания за рицаря в мирно време са лова и рицарските турнири.

Идеята за „рицаря в бляскави доспехи“ може да се проследи до арабите и важни фигури като бедуинския воин Антар ибн Шадад (ок. 580 г.). Рицарството е ключово в ислямския начин на живот и неговата концепция навлиза в източната култура много бързо. По-малко от век по-късно ученият Ал Сулами завършва наръчник за качествата, които рицарят трябва да притежава. Трябва да се отбележи, че тази идея за рицарството е развита много повече от популярната идея за рицар на кон. Тя представлява пълна промяна в начина на живот, от която европейската представа съдържа само част. Чарлс Реджиналд Хейнс отбелязва, че ислямските принципи „като вярност, изискано поведение, щедрост и други са здраво залегнали в арабското поведение“. Средновековна Испания, която той нарича „люлка на рицарството“, наследява тази концепция поради арабското влияние в Ал-Андалус (арабското наименование на Иберийския полуостров). „Набожност, изисканост, мъжество по време на битка, дарът на сладкодумието, изкуството на поезията, умения на коня, сръчност с меча, копието и лъка“ са качества, които притежава елитен мавърски воин.[2] Според характеристиката на Ричард Франсис Бъртън върху източниците за кавалерството из цяла Европа „не се вижда обожествяване на секса като универсално действие и най-висшата задача на човека“, и „Трябва да отбележа, че влиянието на арабската поезия в концепцията за любовта в европейското кавалерство е по-голямо от това на средновековната християнска доктрина“.[3]

Кръстоносци в битка. Кръстоносните походи имат важна роля в изграждането на рицарския идеал.

Християнството играе важна роля в оформянето на добродетелите на рицарството. Божият мир през 10 век е пример за това и задължава рицарите да защитават и уважават по-слабите членове на обществото и да помагат на църквата да пази мира. Същевременно църквата подкрепя военен конфликт в защита на вярата с създаване на концепции като справедлива война. В обряда по посвещаването в рицарство се отслужва литургия и ритуална баня за пречистване. През 11 век идеята за „рицарите на Христа“ (miles Christi) добива популярност в Франция, Испания и Италия.[1] Концепцията за „религиозно кавалерство“ се развива през епохата на Кръстоносните походи, когато самите кръстоносци се считат за идеали на кавалерството.[1] Представите за рицарство са повлияни и от Саладин, който е описван от средновековните християнски летописци като храбър воин.

Отношенията между рицарството и благородниците се различават според географската област. Във Франция всеки рицар има и благородническа титла. В Германия и Ниските земи рицарите и благородниците са напълно различни съсловия. В Англия отношенията между рицарите, благородниците и земевладелците са много сложни.

В края на Средновековието богатите търговци получават рицарски права - синовете на богатите граждани се обучават в аристократичните дворове и усвояват рицарски обноски.[1] Тази демократизация на кавалерството довежда до създаването на наръчници по етикет, които описват държанието на т.н. „джентълмени“. Постредновековните правила за джентълменство като чест, уважение към жените и грижа към нещастните са пряко свързани с идеалите на кавалерството и историческите обстоятелства, които го създават.[1]

Средновековното развитие на рицарството, със схващането на красива девойка и смел рицар, влюбен в нея, не само се свързва със схващането за Света Богородица, но и я повлиява.[4] Средновековното обожествяване на Света Богородица е в противес на това, че на обикновените жени, особено тези извън аристократичните кръгове, е гледано като на по-нисши. Въпреки, че по това време жените са считани за не съвсем добри, Света Богородица е посредник на Бог и е вид спасение за мъжа. Развитието на сревдновековната мариология и смяната на отношението към жените стават успоредно и могат да се споменат в един контекст.[5]

Съвременни спорове[редактиране | редактиране на кода]

Има много въпроси, свързани с рицарството, предизвикващи спор у историците. В своят огромен труд върху рицарството, The Broad-Stone of Honour, Кенълм Хенри Дигби дава следното определение:

С думата кавалерство се обозначават духът или състоянието на ума, което предизвиква хората да правят героични дела и ги доближава до всичко красиво и възвишено в интелектуалния и морален свят

И до днес се спори доколко делата на известни рицари като Годфрид дьо Буйон, Уилям Маршал и Бертран дю Гесклен са станали модели на подражание сред рицарите, или са били образи на съществуващите тогава норми на поведение.[1]

Друга тема на спорове е дали, след като си набави оръжия, рицарството е станало достижимо за всеки човек, който има физическите и психическите умения, нужни за него или право на него имат само тези, които са родени в рицарски семейства.[1]

Рицарството в литературата[редактиране | редактиране на кода]

„Рицари на Христа“, худ. Ян ван Ейк

При изучаване на средновековната литература рицарството може да се раздели на 3 прости, но всеобхватни вида правила:

  1. Дългове към сънародниците и другите християни: милосърдие, смелост, справедливост, защита на слабите и бедните и вярна служба на сюзерния и краля. Тези дългове създават идеята за рицаря, който дава живота си за друг човек, независимо дали това е бедняк или неговия сюзерен.
  2. Дългове към Бог: набожност, защита на беззащитните, преданост на църквата, победа над злото, благородие и поставяне на Бог над самодържеца.
  3. Дългове към жените: Това може би е най-известният аспект на кавалерството. Той включва т.н. куртоазия, идеята за рицарят, който служи на една дама и на всички жени след нея. Най-важни в тази категория са нежност и милост към жените.

Тези видове правила присъстват най-често в представата за рицарство.

Различна тежест е давана на всеки от видовете в различните произведения:

  1. войнско рицарство, където основният дълг на рицаря е към неговия сюзерен, се вижда в „Сър Гауейн и Зеленият рицар“ и „Сватбата на сър Гауейн и лейди Рагнъл“.
  2. религиозно рицарство, където основният дълг на рицаря е да пази беззащитните и да служи на Бог, се вижда при сър Галахад и сър Парсифал в легендите за Светия Граал.
  3. куртоазно рицарство, където основният дълг на рицаря е да защитава своята любима и всички дами след нея, се вижда при сър Ланселот в любовта му към кралица Гуиневир и при Тристан в любовта му към Изолда.

И в трите аспекта присъства честта. Тя е основният и водещ принцип на рицарство. Тоест честта винаги напътства действията на рицаря.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л James Ross Sweeney (1983). "Chivalry", в Dictionary of the Middle Ages, Том III.
  2. pg.152 ?. //
  3. Burton, Richard Francis. The Cabinet of Irish Literature, Vol. IV. 2007. с. 94–5.
  4. International Standard Bible Encyclopedia: K-P by Geoffrey W. Bromiley 1994 ISBN 0-8028-3783-2 page 272
  5. Daughters of the church 1987 by Ruth Tucker ISBN 0-310-45741-6 page 168

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Bouchard, Constance Brittain. Strong of Body, Brave and Noble: Chivalry and Society in Medieval France. Cornell University Press, 1998. ISBN 0-8014-8548-7
  • Haines, Charles Reginald. (1889). Christianity and Islam in Spain, A.D. 756-1031
  • Keen, Maurice (1984). Chivalry. ISBN 0-300-03150-5 / ISBN 0-300-10767-6 (2005 reprint)
  • Read, Charles Anderson (2007). The Cabinet Of Irish Literature; Selections From The Works Of The Chief Poets, Orators, And Prose Writers Of Ireland - Vol IV (Paperback)
  • Sweeney, James Ross (1983). "Chivalry," in Dictionary of the Middle Ages Volume III

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Chivalry“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.