Лолита (филм, 1997)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за филма "Лолита". За книгата "Лолита" вижте Лолита.

Лолита
Lolita
Режисьори Еидриън Лайн
Продуценти Марио Касар
Джоел Майкълс
Сценаристи Stephen Schiff
В ролите Джеръми Айрънс
Доминик Суейн
Музика Енио Мориконе
Оператор Хауърд Атъртън
Жанр психологическа драма
мелодрама
Премиера 27 септември 1997
Времетраене 132 минути
Страна САЩ
Франция
Език Английски
Бюджет 62 000 000 $
Приходи 1 071 255 $
Външни препратки
IMDb Allmovie

„Лолита“ (на английски: „Lolita“) е художествен филм от 1997 година на режисьора Ейдриън Лайн, заснет по едноименния роман на Владимир Набоков. Адаптацията от 1997 г. на романа с участието на Джеръми Айрънс и дебютиращата Доминик Суейн получава положителни оценки от критиката. Лентата не събира големи приходи от прожекции и не успява да възвърне бюджета, изразходван за заснемането му. Причините за това се крият в цензурата, която в някои страни забранява излъчването на продукцията.

За автора и романа[редактиране | редактиране на кода]

Романът на Владимир Набоков „Лолита“ е интересно явление в руската литература на XX век. Творбата е написана първо на английски език и публикувана за пръв път през 1955 г. в Париж. Набоков сам превежда романа на руски и е публикуван през 1958 г. в Ню Йорк. Не след дълго литературното произведение придобива световна известност, заради иновативния си стил и лоша слава заради провокативния си сюжет.

Написана в Америка, творбата се различава от произведенията на тогавашната епоха, в които прозвучава отзвукът от политическата идеология на времето. Набоков създава романа петнадесет години, след заселването си в Америка, време, през което той усвоява нравите и порядките на тамошното общество. Авторът се стреми да покаже не дидактическа творба, а произведение, което съществува само за естетическа наслада. Според него една белетристична творба не трябва да дава сведения за политическата обстановка в дадена страна или пък да е отражение на душевността на създателя ѝ. Интересно при този роман, е това, че той е написан в Америка, представя и носи духа на тамошното общество, но въпреки това е включен в канона на руската литература, без да има нито една дума посветена на Русия в целия наратив. Набоков остава в съзнанието си руснак, като запазва образът на идеализираната родина, такава, каквато той я е виждал някога и отказва да приеме случващото се в нея по това време.

Литературни прелюдия към „Лолита“[редактиране | редактиране на кода]

Малко известен е фактът, че макар да е емблематичен за творчеството на Набоков, романът „Лолита“ не е първото произведение на писателя, в което се появява подобен сюжет. Новелата „Вълшебникът“ е своеобразен предшественик на романа. Магическата проза на новелата е „първата плаха тръпка“, от която се ражда „Лолита“. Сходствата в сюжетите на двете произведения не са никак малко.

Авторът сякаш маркира в новелата си идеите, които по-късно ще доразвие в романа „Лолита“. „Вълшебникът“ е литературно и сюжетно скеле на по-късно появилият се роман. Може би именно поради тази причина Набоков не публикува новелата, която е написана през 1939 година. Тя е и последното произведение, което той пише на руски език. През 1986 година синът на писателя, Дмитрий, превежда „Вълшебникът“, а година по-късно новелата е публикувана.

Появата на „Вълшебникът“ предизвиква вълнение в литературните среди. Британският писател Мартин Еймис я определя като „литературното събитие на сезона“, „завладяващ шедьовър, разтърсващ и тревожен“. Колкото до историята, тя е подобна на тази в „Лолита“, но и доста различна от нея.

Персонажите са неназовани, анонимни. Те са просто мъжът, вдовицата и момичето. Мъжът е бижутер на средна възраст, който се жени за болна вдовица, защото е привлечен от дъщеря ѝ. Не след дълго майката умира и мъжът остава единствен настойник на момичето. То обаче така и не се превръща в дръзка нимфетка.

Финалът на „Вълшебникът“ също е различен от този на създадения години по-късно роман. Самият Набоков нарича повестта „завършен къс красива проза, точен и проникновен“.

Сюжет[редактиране | редактиране на кода]

Филмът започва с обръщение към „съдебните заседателки“ от името на главния герой Хумберт Хумберт (в ролята – Джеръми Айрънс), но това не е държавният съд, а съдилището в съзнанието на героя. Персонажът е представен в своята кола, меланхолично замислен, докато зад него карат няколко полицейски коли. Героят е представен в своето „бягство“, но това не е бягство от закона, а от гузната си съвест. В края на първата сцена камерата улавя лицето на Хумберт в близък план, карайки ни да забележим проблясващите сълзи в очите му, след което той ни запознава със своята история.

В цялото филмово действие е съпътствано от вътрешния монолог на Хумберт, който започва ретроспективно, като се връща в годините на своето детство. Тогава се появява и първата му детска любов, Анабела, която може да бъде разчетена като един своеобразен прототип на Лолита. Именно тази недоизживяна детска любов и фаталният край, зараждат желание към малкото момиченце в героя, което той ще намери по-късно в малката Долорес Хейз, която ще засенчи своята предшественичка.

Лентата показва, как след смъртта на Анабела, идеята за нимфическото е завладяла цялото съзнание на героя. Хумберт намира въплъщението на своите мечти в образа на Лолита. Тя едновременно съчетава непохватността и детското поведение със способността да прелъстява. От творчеството на Набоков терминът „нимфетка“ се утвърждава по-късно в психологията. След детските години на героя, действието го представя в зряла възраст.

Герои и образи[редактиране | редактиране на кода]

Доминик Суейн прекрасно се доближава до представата на всеки читател, който се е докоснал до текста и е обрисувал в съзнанието си образа на Лолита. Представата за детето – демон, нимфетката, която въплъщава демоничното в нимфата, плътското желание и едновременно с незряло поведение. Хумберт е завладян от първата им среща, когато я вижда в градината на неприветливата къща, загледана небрежно в списание. От този момент нататък в героя се отприщва желанието да покори малката нимфетка. В образа на Лолита се преплитат дързостта на плътта, идеята за прелъстяване и детската невинност, съчетана с непохватността. В нейното тяло сякаш се борят безсмъртния демон и образът на малко момиченце. Тя съчетава невинност и вулгарност, превръщайки се в малолетна наложница на своя пастрок.

Докато Доминик Суейн идеално допълва представата и очакванията, как трябва да изглежда „истинската“ Лолита, то Мелани Грифит не се вписва в образа на Шарлот Хейз. Контрапункт на образа на Ло е този на нейната майка, тя е типичната провинциална домакиня, майката, която се превръща в мост, който събира Долорес и Хумберт. Вдовицата Хейз е жена с глуповати принципи, наивна, изпитваща известна доза неприязън, презрение и омраза към дъщеря си. Шарлота определя дъщеря си като „дръзко“ и „неприлично момиче“. Може би актриса с не дотам приветлива външност, би отговорила на очакванията за грубата американска домакиня.

В Хумберт е проектирана идеята за един патологичен случай на мъжа, завладян от мисълта за малката нимфа. Той изпитва неприязън и отвращение към жените на неговата възраст. За това свидетелства и пъстрата гама от наименования, чрез които Хумберт назовава майката на Ло в своя дневник – „Дебелата Хейз“, „Хейзица“, „вдовицата, „вдовичката“, „омразната майка“, „майчето“, „хладнокръвна дама“, „дъртата глупачка“. Хумберт прави избора да свърже живота си, с този на майката на обичаното от него дете, за да е по-близо до Лолита. Представянето на героя в сцената, която той коси моравата пред къщата, паралелно с това разказвайки за сватбата си и демонстрирайки една фалшива привързаност, сякаш поставят Хумберт в утвърдения образ на американския съпруг. Воденият дневник с признания на пастрока се превръща в косвен убиец на Шарлот. След смъртта на Шарлот, за Хумберт сякаш започва един нов живот, нова ера, ера на опиянение, в която на пиедестал е издигнат образът на Лолита. Шест седмици Хумберт е „баща“ на Лолита, след което се превръща в неин любовник.

Темата за „ловеца“[редактиране | редактиране на кода]

В целия филм, както и в романа присъства темата за ловеца. Лолита е прелъстена в долнопробния хотел носещ името „Омагьосаните ловци“, тя играе в училищната пиеса, носеща същото име. Хумберт е омагьосан от Лолита – от малката нимфетка, от идеята за овладяване на нимфическото. Сцената в гората, когато Хумеберт е между неговата кола, подкарана от Лолита и отдръпващата се кола на Куилти, обрисува идеята, че докато в началото той е „ловецът“, във финала той е като жертва в гората на собственото си беззаконие. Пастрокът се превръща в жертва на развратеното от Куилти съзнание на детето – демон.

Но кой всъщност е ловецът? В средата на филма започва да тече едно подводно действие, което аз като по-малка и непрочела все още романа не бях много наясно. Появата на мистериозния мъжки персонаж в хотела „Омагьосаните ловци“ отприщва втората сюжетна линия, която ще се разкрие във финала. Драматургът Клеър Куилти, който камерата винаги улавя или обвит в тъмнина, или с шапка на лицето се превръща във възможност за Лолита едновременно да избяга от Хумберт и да реализира мечтата си, за която тя споменава още в началото на филма: ”Искам да стана танцьорка“. Куилти и Хумберт сякаш са сдвоен образ на проектирането на стремежа към нимфическото. Когато Хумберт забелязва, че през тяхната втора обиколка из САЩ са непрекъснато следвани от непознат мъж, подозрението в пастрока нараства. Поведението на Лолита, след появата на Куилти в него се лута между незаинтересоваността и истерията. Това е само началният стадий на опустошаването на живота ѝ.

Хумберт е преследван от мисълта, че ще се появи Хумберт 2, който ще измести Хумберт 1 от съзнанието на Лолита – винаги когато се появи тази натрапчива мисъл, той се сеща за своя чичо Густав. Във финала Лолита е отведена от болницата от мнимия чичо Густав-Куилти. Той е истинският виновник за събитията, протичащи в романа, именно той е човекът, който развращава не толкова плътта, колкото съзнанието на малкото момиче. Куилти (Guilty) е своеобразен двойник на Хумберт. Чрез убийството му във финала, Хумберт метафорично убива собствената си вина.

Финал[редактиране | редактиране на кода]

Краят на лентата прави времеви скок, който представя героите 3 години, след изчезването на Лолита. Полученото писмо в дома на Хумберт, кара героя да посети своята нимфетка. Пейзажът на пустошта, в която се намира домът на Долорес е в унисон и с впечатлението, което споделя Хумберт: ”От предишната нимфетка не бе останало много...тя бе безвъзвратно повехнала на 17 години“. Финалът на тази среща разкрива, че порасналата Долорес е простила на своя баща и сега е готова да изживее живота си, опустошен и презрян на тази крехка възраст.

Финалните надписи, в които става ясно на зрителя, че в една и съща година умират Хумберт и Лолита е един вид потвърждение за съдбата, която съединява двете души, чиито съдби проследяваме в лентата. Но това е един своеобразен изход за Лолита от нерадостната ѝ съдба, а за Хумберт смъртта е възмездният завършек и равносметка за стореното.

Филмът „Лолита“ представя любовта в различен аспект – на плътското, на еротичното, на осъществяването на една греховна любов. В началото филмът представя мечтата на Хумберт да се „докосне“ до Лолита, да съпреживее с нея всичко бленувано. Реализирайки желанията си, героят е доведен до едно мъчение на личността и душевно противоречие. Вечно актуалният филм „Лолита“ задава различни въпроси и се поддава на различни интерпретации. Той е един своеобразен ребус в литературния и филмов канон, който по скандален начин представя тема, дълго време била табу.

Семантика на имената на героите[редактиране | редактиране на кода]

Името на първата любов в живота на главния герой Хумберт Хумберт- Анабела е значещо, Ана- името на първата майка в Новия завет (майката на Дева Мария). Така Анабела (или Хубавата Ана) е началото на желанията на Хумберт.

Името на Лолита – Долорес носи определена семантика, dolor от исп.ез. означава „болка“, Долорес ще донесе (сладка) болка и страдание за Хумберт.

Удвоеното име на главния мъжки персонаж Хумберт Хумберт проектира идеята за удвояването на образа с този на Клеър Куилти. Куилти или „Guilty“ е своеобразен двойник на Хумберт. Чрез убийството му във финала, Хумберт метафорично убива собствената си вина.

Любопитни факти за филма[редактиране | редактиране на кода]

  • Ролята на Лолита първоначално е предложена на Натали Портман. Актрисата отказва да изиграе този образ, заради своята религиозност и считайки сюжетът за греховен.
  • Актрисата Доминик Суейн е само на 15 години, през 1997 г., по време на снимките на филма. В сцените, в които тя стои в коленете на Хумберт (Джеръми Айрънс) или изобщо се докосва до него, помежду им има възглавница.
  • Във всички сцени на полов акт участват дубльорки. Причината е, че съгласно американското законодателство, в еротични сцени не могат да участват непълнолетни актриси.
  • За ролята на Хумберт Хумберт е бил избран Дъстин Хофман, но поради съвпадение в снимките на друг филм с негово участие, ролята е дадена на Джеръми Айрънс.
  • На кастинга за ролята на Лолита са се явили 2 500 момичета. Когато броят на кандидатките бил сведен до 100, Джеръми Айрънс се включва в избора на своята екранна партньорка, разигравайки сцени от филма с финалистките.
  • След излизането на лентата 24 страни забраняват или ограничават представянето му. В Австралия излъчването на филма е забранено за две години (до 1999 г.), заради „пропаганда на педофилия“. В Европа DVD-носителят се продава само на пълнолетни лица.
  • Терминът от романа на Владимир Набоков „нимфетка“, навлиза в психологическата наука, привнесен от литературата.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • „Лолита“, Владимир Набоков, изд. „Труд“, 2005 г.
  • „Вълшебникът“, Владимир Набоков, изд. „Colibri“, 2015 г.
  • „Лолита“, филм, реж. Ейдриън Лийн, 1997 г.