Псуване

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Псувнята или ругатнята е форма на клетва със сексуален или със скатологичен характер. За разлика от традиционната клетва, сексуалната има за цел по-скоро обида на лицето, към което е насочена, а не толкова нанасяне на вреда чрез извикване на трансцендентни сили.

Сексуалната клетва е широко разпространена в Източна Европа - източно от мислената линия Санкт ПетербургРиека.[1]

В България традиционно сексуалната клетва се употребява предимно от мъжете, докато жените използват обикновеното кълнене с магьоснически характер. Българите псуват най-често роднините от женски пол на обекта на клетвата - на първо място майката и по-рядко сестра и леля. За разлика от своите съседи сърби и гърци, българите не псуват на вяра, Бог или други персонажи, свързани с християнската религия.[2][3]

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

В „Български етимологичен речник“ псувам се свързва със славянското пес – куче, по подобие на гръцкото циник (Κυνικός), също произхождащо от куче.

Друга етимология предлага българският историк Петър Добрев в „Езикът на Аспаруховите и Куберови българи“,[4] като дава примери от пущунски: пецу, пцу – проклинам, поч – ругатня. В нуристанските езици (езика кати) psov, psosti означава погубвам. В санскритски apras, apadh, палийски pisuna, pesuna – псувам, ругая, проклинам. В рушански и хуфски aqorat paδastōw – псувам. В осетински psъune означава „отходно място“, което традиционно се смята за кавказка заемка.

Псуването в английския език[редактиране | редактиране на кода]

В английския език една от най-често използваните псувни е думата fuck (т.нар. F word – думата с „ф“) и словосъчетанията, които тя образува. Няколко примерни словосъчетания са: fuck you, fuck that, fuck off. По този начин те се различават от славяноезичните псувни, където обект на псувнята е обикновено роднина от женски пол (вж. горе).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Найден Шейтанов. „Сексуалната философия на българина. (Увод в нашия неофициален фолклор)“
  2. Антон Страшимиров. „Българи, сърби, гърци. Народноведска студия.“ София, 1918, стр. 69
  3. Величко Георгиев. „Хич чиляк, дето псува Бога, чиляк ли е?“ от: „Знам ги аз тях! Сърбия и сърбите в българската литература.“
  4. Петър Добрев. „Езикът на Аспаруховите и Куберови българи“, ИК „Огледало“. 1995, стр. 123