Първа англо-бурска война

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Първа англо-бурска война
Бурски войни
Majuba Hill-01 Nov 2008.jpg
Маджуба Хил, гледан от Лайангс Нек
Информация
Период 16 декември 1880 23 март 1881 г. (3 месеца и 3 дни)
Място Трансваал, Южна Африка
Резултат Бурска победа
(Британия признава Трансваал и Оранжевата свободна република)
Страни в конфликта
Flag of Transvaal.svg Южноафриканска република (Трансваал)
Flag of the Orange Free State.svg Оранжева свободна държава
Flag of the United Kingdom.svgБританска империя
Командири и лидери
Командант-Генерал Пиет Йоберт
Генерал Николас Смит
Командант Вайлбах
Генерал Франс Йоберт
Командант Пиет Крониер
Генерал-майор Джордж Померой Коли
Полковник-лейтенант Филип Ансрутър
Сили
3000 1200
Жертви и загуби
41 убити
47 ранени
408 убити
315 ранени
Първа англо-бурска война в Общомедия

Първата англо-бурска война (на африканс: Eerste Vryheidsoorlog, буквално „Първата освободителна война“) се води от 16 декември 1880 до 23 март 1881 г. между Великобритания и Трансваал (Южноафриканската република). Британците губят войната, а Трансваал, населяван главно от бури, отново получава своята независимост.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Индустриалната революция променя много във Великобритания. Неин резултат е и нуждата от добиване на повече суровини за производство. Това води до началото на империалистичната колонизация на Африка, а с нея и съревнование за територии на континента. Британците бавно анексират територии на бурите – през 1814 взимат Кейптаун в резултат от победи по времето на Наполеоновите войни (през това време колонията е била част от Батавската република, васал на Френската империя). По късно – през 1844 анексират Наталската република (Република Наталия; виж Квазулу-Натал). Въпреки всичко бурите остават свободни, нямат проблеми да сформират свои селища и да имат отчасти суверенитет. През 1852 и 1854 г. съответно конвентите от Санд Ривър и Бломфонтайн признават сформирането на Трансваал и Орания. Това обаче не спира започналите пред 30-те британски дребни сражения и войни с бурите и африканските племена. През 1867 г. са открити диамантени залежи близо до реката Ваал (най-големия приток на Оранжевата река), което бележи и началото на диамантена треска. През 1875 има британско предложение за създаване федерация от британски и бурски територии, но е отказано.

Паул Крюгер

През 70-те години зулуският крал Кечуайо милитаризира своята държава и връща някои паравоенни организации от времето на Шака Зулу, а също така и модернизира армията като снабдява част от нея с пушки. Това създава напрежение в региона и когато от името на Великобритания сър Теофилус Шепстоун анексира Трансваал (1877 г.) бурите са представени пред избор. Могат да въстанат и по този начин да рискуват война на два фронта – с Великобритания на запад и със зулусите и племена в бурските територии на изток, а могат за момента да не си създават проблеми с империята, а да се опитат да отстранят зулуската заплаха. Паул Крюгер, трансваалския бурски президент, избира второто и на два пъти посещава Лондон, за да говори с правителството. Той жъне успех и през декември 1878 британците поставят ултиматум – зулусите трябва да разпуснат армията си. Кечуайо желае повече време, но му е отказано и на 11 януари 1879 г. започва нахлуването в Зулуланд. Англо-зулуската война приключва на 4 юли 1879 г. с превземането на зулуската столица – Улунди.

След като вече не трябва да се притесняват за нападение от изток, бурите започват да изразят своето недоволство от анексирането и как то е против конвентите от Санд Ривър и Бломфонтайн. Поради проблеми с достигането на информация до губернатора на Натал и Трансваал – майор-генерал Джордж Померой Коли, бурският глас не е чут от управлението. В резултат на 16 декември 1880 бурите въстават.

Начало и военни действия[редактиране | редактиране на кода]

Бурът Пиет Безуиденхоут отказва да плати незаконно увеличена такса и държавни лица конфискуват каруцата му, за да я продадат на търг на 11 ноември 1880. Там обаче стотина въоръжени бури нападат шерифа и връщат обратно каруцата. Правитеството изпраща военни срещу тях и това може да се зачита за първата пушка на въстанието. Малко по-късно Трансваал обявява независимост и войната започва на 16 декември с атака от страна на бурите край Потчефструм.

Бронкхорстпруит и състояние на силите[редактиране | редактиране на кода]

На 20 декември нападат британския 94-ти пехотен полк близо до Бронкхорстпруит. Само за няколко минути 120 британци са убити или ранени от бурите (в крайна сметка са 155), а за същото време бурите претърпяват жертви от двама мъртви и петима ранени. Преди битката бурския водач предопреждава полковник-лейтенант Филип Анструтер, че ако британските части продължат, ще се смята за военно действие (тъй като тази територия бурите вече смятали за своя собствена). Британския командир отказва и това довело до битката.

Британците имат шест укрепления в Трансваал – Линденбург, Вакерструм, Страндертон, Марабастад, Потчефструм, Рустенбург с общо около 2000 души, а в едно от тях има само петдесетина. Бурите обсаждат всички британски гарнизони на своята територия от 22 декември 1880 до 6 януари 1881 г., а противниците им могат само да чакат за помощ отвън. Опит за това започва на 24 януари, когато Коли потегля с група от 1200 души от Нюкасъл към прохода Лайнгснек на север с цел да достигне най-близките обсадени укрепления – Вакерструм и Стандертон. Това става след като изпраща ултиматум на бурите, но те отказват.

Лайгс Нек[редактиране | редактиране на кода]

На 28 януари, майор-генерал Коли се опитва да пробие път през бурската блокада на прохода. Бурите наброяват 2000, като 1/5 от тях са в укрепени позиции и са командвани от комендант-генерал Пиет Йоберт. Миналите дни вече са успели да отблъснат няколко дребни атаки.

Битката започва към 9:30 сутринта с артилерийски залп от страна на британците по върха Тейбъл Хил. Главните части се опитват да превземат върха, но трудно се придвижват по терена. Недалеч от тях, кавалерийската част напада Браунуолс Коп, но след като превземат върха са поставени под обстрела на окопаните бури. След много жертви отстъпват от позицията. След около час същото се случва и с британската пехота, когато достигат Тейбъл хил. През това време част от бурите започват настъпление и нападат вражата артилерия, но са под огъня на британците и затова не продължават напред. Докъм обяд битката е приключила.

Жертвите са 113 ранени, 84 загинали, 2 пленени британци и 27 ранени, 14 загинали бури. Британците губят и няколко от командващите офицери – майор Пул, лейтенанти Долфин, Елуес, Инман.

Шуинсхугте[редактиране | редактиране на кода]

Бурите нападат комуникацията на Коли с Нюкасъл. В опит да подсигури снабдяването до своите части, решава да прочисти пътя Нюкасъл – Маунт-Проспект от противникови части. В 9 сутринта на 8 февруари 1881 г., Коли потегля с част от хората си, главно пехота, към реката Ингого. При тяхното настъпление се задават бурски кавалеристи, които се опитват да ги обградят. Британците образуват кръгова формация със своите 240 пехотинци, 38 кавалеристи и 2 оръдия. До към 5 следобед има няколко малки сражения от далече. Бурите се оказват много точни, а и се сливат с терена, поради своето облекло. Британците не успяват адекватно да отвърнат на техния огън. Започва порой и коритото на реката се напълва. Отстъплението на британците е затруднено и затова бурите решават да продължат битката на следващия ден. Това така и не се случва, защото британците успяват да преминат на другия бряг, макар и няколко от войниците да са се удавят. На следващия ден британците изпращат хора да погребат своите загинали. На мястото вече са бурите, но няма сражения.

Британските жертви са 69 и 68 ранени, това са половината от хората, които потеглят от лагера да предпазят конвоя; осем от бурите загиват.

Битката е известна като Битката при Шуинсхугте или Битката при Ингого. На 14 февруари спират военните действия. Има и предложения за мир.

Маджуба Хил[редактиране | редактиране на кода]

Паул Кругер не взема бързо решение. За да подсигури надмощие в преговорите, Коли решава да нападне на 27 февруари над Маджуба хил. Поставя войниците си, 405 пехотинци, там през нощта. Британците не укрепват позициите си, защото Коли сметнал, че бурите ще отстъпят при гледката на превзетия хълм, който се смятал за твърде трудно проходим. За жалост на британците, това така и не се случва и Николас Смит потегля с поне 450 души към позициите им. Те не знаят къде точно са противниковите позиции и когато част от британците започват да викат към тях. Бурите, които се изплашват от възможен артилерийски залп, се паникьосват, но три от техните отряди (100 – 200 души общо) пълзят нагоре и използват тактика на настъпление при помощен огън от своите хора превзели могилата Гордънс нол, откъдето откриват жесток огън към вражеските части.

През цялото време Коли не дава нареждане на единиците си. Чак след като няколко негови подчинени му обясняват за сериозността на атаката взима мерки. Бурите се възползват от далекобойните си способности и не навлизат в ръкопашен бой. Прикриват се зад храстите и високата трева по хълма. Британските войници, които нито успяват да разберат къде точно се намират враговете им, нито получават заповеди от командващите, започват да се паникьосват и някои от тях отстъпват. След като забелязват още бури да обкръжават планината, много от тях бягат без ред. Коли се опитва да организира хората си, но е убит от точния бурски огън. В крайна сметка някои от британците биват пленени, в това число и син на един губернатор, и после разказват, че голяма част от бурите всъщност били момчета фемери.

Британците загубват 285 от хората си.

Край и резултати[редактиране | редактиране на кода]

На 6 март се сключва примирие, а Преторския конвент (мирния договор) е подписан на 23 март 1881 г. Бурите получават своя суверенитет и само официално остават поданици на кралицата.