Първа англо-бурска война

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Първа англо-бурска война
Majuba Hill-01 Nov 2008.jpg
Маджуба Хил, гледан от Лайангс Нек
Информация
Период 16 декември 1880 – 23 март 1881 (3 месеца и 3 дни)
Място Трансваал, Южна африка
Резултат Бурска победа
Британия признава Трансваал и Оранжевата свободна република
Воюващи страни
Flag of Transvaal.svgЮжноафриканска република (Трансваал)
Flag of the Orange Free State.svg Оранжевата свободна държава
Flag of the United Kingdom.svgБританска империя
Командири
Командант-Генерал Пиет Йоберт
Генерал Николас Смит
Командант Вайлбах
Генерал Франс Йоберт
Командант Пиет Крониер
Генерал-майор Джордж Померой Коли
Полковник-лейтенант Филип Ансрутър
Сили
3 000 1 200
Жертви и загуби
41 убити
47 ранени
408 убити
315 ранени
Първа англо-бурска война в Общомедия

Първата англо-бурска война (на африканс: Eerste Vryheidsoorlog, буквално „Първата освободителна война“) се води от 16 декември 1880 до 23 март 1881 между Великобритания и Трансваал (Южноафриканската република). Британците губят войната, а Трансваал, населяван главно от бури, отново получава своята независимост.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Индустриалната революция променя много във Великобритания. Неин резултат е и нуждата от добиване на повече суровини за производство. Това води до началото на империалистичната колонизация на Африка, а с нея, разбира се, и съревнование за територии на континента. Британците бавно анексират територии на бурите – през 1814 взимат Кейптаун в резултат от победи по времето на Наполеоновите войни (през това време колонията е била част от Батавската република, васал на Френската империя). По късно – през 1844 анексират чак Наталската република (Република Наталия; виж Квазулу-Натал). Въпреки всичко бурите остават свободни, нямат проблеми да сформират свои селища и да имат отчасти суверенитет. През 1852 и 1854 съответно конвентите от Санд Ривър и Бломфонтайн признават сформирането на Трансваал и Орания. Това обаче не спира започналите пред 30-те британски дребни сражения и войни с бурите и африканските племена. През 1867 година са открити диамантени залежи близо до реката Ваал (най-големия приток на Оранжевата река), което бележи и началото на диамантена треска. През 1875 има британско предложение за създаване федерация от британски и бурски територии, но е отказано.

През 70-те години зулуският крал Кечуайо милитаризира своята държава и връща някои паравоенни организации от времето на Шака Зулу, а също така и модернизира армията като снабдява част от нея с пушки. Това създава напрежение в региона и когато от името на Великобритания сър Теофилус Шепстоун анексира Трансваал (1877 г.) бурите са представени пред избор. Могат да въстанат и по този начин да рискуват война на два фронта – с Великобритания на запад и със зулусите и племена в бурските територии на изток, а могат за момента да не си създават проблеми с империята, а да се опитат да отстранят зулуската заплаха. Паул Кругер, трансваалския бурски президент, избира второто и на два пъти посещава Лондон, за да говори с правителството. Той жине успех и през декември 1878 британците поставят ултиматум – зулусите трябва да разпуснат армията си. Кечуайо желае повече време, но му е отказано и на 11 януари 1879 г. започва нахлуването в Зулуланд. Англо-зулуската война приключва на 04.07.1879 г. с превземането на зулуската столица – Улунди.

След като вече не трябва да се притесняват за нападение от изток, бурите започват да изразят своето недоволство от анексирането и как то е против конвентите от Санд Ривър и Бломфонтайн. Поради проблеми с достигането на информация до губернатора на Натал и Трансваал – майор-генерал Джордж Померой Коли, бурският глас не е чут от управлението. В резултат на 16 декември 1880 бурите въстават.

Начало и военни действия[редактиране | редактиране на кода]

Бурът Пиет Безуиденхоут отказва да плати незаконно увеличена такса и държавни лица конфискуват каруцата му, за да я продадат на търг на 11 ноември 1880. Там обаче стотина въоръжени бури нападат шерифа и връщат обратно каруцата. Правитеството изпраща военни срещу тях и това може да се зачита за първата пушка на въстанието. Малко по-късно Трансваал обявява независимост и войната започва на 16 декември с атака от страна на бурите край Потчефструм.

Бронкхорстпруит и състояние на силите[редактиране | редактиране на кода]

На 20 декември нападат британския 94-ти пехотен полк близо до Бронкхорстпруит. Само за няколко минути 120 британци са убити или ранени от бурите (в крайна сметка са 155), а за същото време бурите претърпяват жертви от двама мъртви и петима ранени. Преди битката бурския водач предопреждава полковник-лейтенант Филип Анструтер, че ако британските части продължат, ще се смята за военно действие (тъй като тази територия бурите вече смятали за своя собствена). Британския командир отказва и това довело до битката.

Британците имали 6 укрепления в Трансваал – Линденбург, Вакерструм, Страндертон, Марабастад, Потчефструм, Рустенбург с общо около 2000 човека, а в едно от тях имало само петдесетина. Бурите обсаждат всички британски гарнизони на своята територия от 22 декември 1880 до 6 януари 1881, а противниците им могат само да чакат за помощ отвън. Опит за това започва на 24 януари, когато Коли потегля с група от 1200 човека от Нюкасъл към прохода Лайнгснек на север с цел да достигне най-близките обсадени укрепления – Вакерструм и Стандертон. Това става след като изпраща ултиматум на бурите, но те отказват.

Лайгс Нек[редактиране | редактиране на кода]

На 28 януари, майор-генерал Коли се опитва да пробие път през бурската блокада на прохода. Бурите наброяват 2000, като 1/5 от тях са в укрепени позиции и са командвани от комендант-генерал Пиет Йоберт. Миналите дни вече са успели да отблъснат няколко дребни атаки. Битката започва към 9:30 сутринта с артилерийски залп от страна на британците по върха Тейбъл Хил. Главните части се опитват да превземат върха, но трудно се предвижват по терена. Недалеч от тях, кавалерийската част напада Браунуолс Коп, но след като превземат върха са поставени под обстрела на окопаните бури. След много жертви отстъпват от позицията. След около час същото се случва и с британската пехота, когато достигат Тейбъл хил. През това време част от бурите започват настъпление и нападат вражата артилерия, но са под огъня на британците и затова не продължават напред. Докъм обяд битката е приключила. Жертвите са 113 ранени,84 загинали, 2 пленени британци и 27 ранени, 14 загинали бури. Британците губят и няколко от командващите офицери – майор Пул, лейтенанти Долфин, Елуес, Инман.

Шуинсхугте[редактиране | редактиране на кода]

Бурите нападат комуникацията на Коли с Нюкасъл. В опит да подсигури снабдяването до своите части, решава да прочисти пътя Нюкасъл – Маунт-Проспект от противникови части. В 9 сутринта на 8 февруари 1881, Коли потегля с част от хората си, главно пехота, към реката Ингого. При тяхното настъпление се задават бурски кавалеристи, които се опитват да ги обградят. Британците образуват кръгова формация със своите 240 пехотинци, 38 кавалеристи и 2 оръдия. До към 5 следобед има няколко малки сражения от далече. Бурите се оказват много точни, а и се сливали с терена, поради своето облекло. Британците не могли адекватно да отвърнат на техния огън. Започнал порой и коритото на реката се напълнило. Отстъплението на британците щяло да бъде много затруднено, камо ли с артилерия и затова бурите решили да продължат битката идния ден. Това така и не се случило, защото британците успели да преминат на другия бряг, макар и няколко от войниците да са се удавили. На следващия ден британците изпратили хора да погребат своите загинали. На мястото вече били бурите, но нямало сражения. Британците потърпели жертви от 69 загинали, 68 ранени, това били половината от хората потеглили от лагера да предпазят конвоя; осем от бурите загинали. Битката е известна като Битката при Шуинсхугте или Битката при Ингого. На 14 февруари спрели военните действия. Имало предложения за мир.

Маджуба Хил[редактиране | редактиране на кода]

Паул Кругер не взел решение бързо. За да подсигури надмощие в преговорите, Коли решава да нападне на 27 февруари над Маджуба хил. Поставил войниците си, 405 пехотинци, там през нощта. Британците не укрепили позициите си, защото Коли сметнал, че бурите ще отстпят при гледката на превзетия хъм, който се смятал за твърде трудно проходим. За жалост на британците, това така и не се случило и Николас Смит потеглил с поне 450 човека към позициите им. Те не знаели къде точно са противниковите позиции и когато част от британците започнали да викат към тях. Бурите, които се изплашили от възможен артилерийски залп, се паникьосали, но три от техните отряди (100 – 200 човека общо) пълзяли нагоре и използвали такика на настъпление при помощен огън от своите хора превзели могилата Гордънс нол, откъдето открили жесток огън към вражите части. През цялото време Коли не давал нареждане на единиците си. Чак след като няколко негови подчинени му обяснили за сериозността на атаката взел мерки. Бурите се възползвали от далекобойните си способности и не навлизали в ръкопашен бой. Прикривали се зад храстите, високата трева по хълма. Британските войници, които нито могли да разберат къде точно се намират враговете им, нито получили заповеди от командващите, започнали да се паникьосват, някои от тях отстъпили. След като забелязали още бури да обкръжават планината, много от тях избягали без ред. Коли се опитал да органицира хората си, но бил убит от точния бурски огън. В крайна сметка някои от британците били пленени, даже син на един губернатор, и после разказали, че голяма част от бурите всъщност били момчета фемери. Британците загубили 285 от хората си.

Край и резултати[редактиране | редактиране на кода]

На 6 март се сключило примирие, а Преторския конвент (мирния договор) бил подписан на 23 март 1881. Бурите получили своя суверенитет и само официално били поданници ка кралицата.