Радиолюбителство в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Радиолюбителската дейност в Република България се регламентира от Техническите изисквания за осъществяване на електронни съобщения чрез радиосъоръжения от любителската радиослужба (обн. ДВ. бр. 88 от 2 ноември 2007 г., изм. ДВ. бр. 51 от 7 юли 2009 г., изм. ДВ. бр. 70 от 9 септември 2011 г.) и се контролира от Комисията за регулиране на съобщенията.

В Република България електронни съобщения чрез съоръжения от любителската радиослужба могат да се осъществяват само от лице, което притежава разрешително за правоспособност на радиолюбител или хармонизирано радиолюбителско свидетелство (HAREC), и има определен повиквателен знак.[1] Нарушителите се наказват с лишаване от свобода до 5 години, по чл. 348 от НК.[2]

Радиолюбителите в България са организирани в Българската федерация на радиолюбителите (на английски: Bulgarian Federation of Radio Amateurs, съкратено – BFRA). Тя е официалната организация, която представлява България в Международния радиолюбителски съюз (IARU).

Префиксът на повиквателния знак на радиолюбителите в България е LZ.

История[редактиране | редактиране на кода]

Иван Джаков през 1938 г. като LZ1ID

Организираната радиослушателска дейност в България е основана от 38 граждани на София – електроинжинери, радиотехници, кадрови военни, един търговец и един директор на строително дружество. На 5 юни 1926 г. те учредяват първия „Български радиоклуб“.

Първият българин – радиолюбител, в съвременния смисъл на думата, е Иван Пейчев. Той е участник в Септемврийското въстание и след потушаването му напуска страната и става политически емигрант в СССР. Там получава съветски радиолюбителски повиквателен знак – EU2FB. На 24 април 1938 г. Иван Джаков излъчва първото радиолюбителско повикване от територията на България, от София, в телеграфен режим по морзовата азбука, на честота 7 МХц – „CQ de LZ1ID“.[3] Първата клубна любителска радиостанция в България започва работа на 25 декември 1949 г. с инициал LZ1AA от София. Тя е клубна радиостанция на НССТ.[4]

На 18 януари 1956 г. LZ1KPZ за пръв път установява радиолюбителска връзка от България със Северния полюс, със съветската арктическа експедиция, с инициал „UPOL5“. На 4 октомври 1957 г. СССР пуска в орбита първият изкуствен спътник на ЗемятаСпутник-1. Той излъчва радиосигнали на честоти 20,005 МХц и 40,002 МХц. Сигналите на 40,002 МХц са приети от Радиоизмервателния и контролен йоносферен център в София, а тези на 20,005 МХц – от български радиолюбители от LZ1KBA, LZ2KDO, LZ2KST и други.[3]

Радиолюбители[редактиране | редактиране на кода]

Радиолюбителят има право:

  1. да изгражда и/или използва любителската радиостанция;
  2. да осъществява електронни съобщения чрез радиосъоръжения от любителската радиослужба според класа на разрешителното за правоспособност на радиолюбител с мощностите, в радиочестотните ленти и с класове на излъчване, дадени в приложение № 1, като спазва правилата на Международния съюз по далекосъобщенията (ITU), нормите на Закона за електронните съобщения (ЗЕС), отнасящи се до тази дейност, и тези технически изисквания;
  3. радиолюбител, притежаващ радиолюбителски клас 1 и стаж минимум 5 г., има правото при участие в радиолюбителски състезания да използва радиопредавател с изходна мощност до 1000 W (30 dBW) в стационарен режим на работа и в честотните ленти съгласно приложение № 1 от определено място при спазване на нормите за електромагнитна безопасност;
  4. да работи от друга любителска радиостанция в присъствието на нейния собственик (отговорник), като по време на радиовръзката предава опознавателния знак на собственика на радиостанцията, от която работи, а под дробна черта – собствения си опознавателен знак.

Радиолюбителят е длъжен:

  1. да не осъществява чрез любителска радиостанция електронни съобщения по търговски начин;
  2. да не приема съобщения от или да влиза във връзка с радиостанции от други радиослужби;
  3. да не предизвиква умишлени смущения на зает радиочестотен канал (честота);
  4. да не предава заблуждаващи сигнали за бедствие и/или други извънредни обстоятелства и сигнали, които могат да се оприличат на такива;
  5. да не излъчва с мощност, по-голяма от разрешената;
  6. да не излъчва носеща честота, сигнали или съобщения, ако не се е идентифицирал посредством опознавателния си знак, както и да не използва за целта чужди, недействителни или съкратени опознавателни знаци;
  7. при радиообмена да не съкращава опознавателните знаци на кореспондентите си;
  8. да не използва шифър и кодове (условен език), цифри, думи или съкращения, които нямат общоизвестен смисъл;
  9. да не излъчва радиопрограми, реклама, музика, звукови ефекти и комбинация от тях;
  10. да не предава информация с неприлично или обидно съдържание;
  11. да инсталира и използва любителска радиостанция от борда на плавателен съд или въздухоплавателно средство само със съгласието на съответния капитан (командир);
  12. да не ограничава или възпрепятства по какъвто и да е начин използването на любителските ретранслатори и радиофарове;
  13. да препредава в реално време или на запис емисия на друг радиолюбител само с негово съгласие;
  14. да спазва изискванията за електромагнитна съвместимост и качество на излъчвания сигнал;
  15. да спазва нормите за електромагнитна безопасност.

Аварийни честоти[редактиране | редактиране на кода]

Радиолюбителските аварийни радиочестоти от спектъра на любителската радиослужба в Република България са определени от Българската федерация на радиолюбителите за аварийна комуникация (на английски: Emergency traffic) – обмяна на радиоелектронни съобщения при кризи, бедствия и аварии. Работните аварийни честоти на различните служби за радиотелефония са както следва:

Радиочестоти за аварийна комуникация
служба
честоти
гражданска
9-ти канал (на 27,065 MHz)
морска
2 182 KHz
156,800 MHz
авиационна гражданска
121,500 MHz
военна
243,000 MHz
любителска
VHF
(само в България)[5]
R1
145,025/145,625 MHz
R2
145,050/145,650 MHz
HF
(международни)[6]
3,760 MHz 7,060 MHz 14,300 MHz
18,160 MHz 21,360 MHz

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Технически изисквания за осъществяване на електронни съобщения чрез радиосъоръжения от любителската радиослужба. // Комисия за регулиране на съобщенията, 07-07-2009. Посетен на 20-06-2012.
  2. Наказателен кодекс на Република България. // Посетен на 09.08.2015 г..
  3. а б инж. Панайот Данев, LZ1US. Радиолюбителството в България. История, факти, спомени. София, Изд. на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1998. с. 182.
  4. Месечно издание на Главната дирекция на радиоразпръскването и радиофикацията в България. // Технически радиопреглед 1 (1). 1950.
  5. Писмо на БФРЛ Изх.№ 087/03.04.2008 г.. // Българска федерация на радиолюбителите, 03.04.2008. Посетен на 20.07.2012.
  6. Emergency Center of Activity Frequencies. // Посетен на 23.07.2012.