Сава Петров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сава Петров
български философ

Роден
Починал

Образование Софийски университет
Философия
Регион Западна философия
Епоха Философия на XX век

Сава Петров е български философ, виден представител на българската философска и методологическа мисъл.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Сава Димитров Петров е роден на 26 ноември 1934 г. в гр. Средец в скромно семейство. Бащата е агроном, работил в Средец, Силистра, Добрич и София – в Министерството на земеделието. Майката е домакиня.

Сава Петров завършва гимназия в Добрич и следва философия в Софийския университет. През 1962 г. защитава успешно дисертация върху тълкуването на понятията субективно и обективно с научен ръководител проф. А. Киселинчев. От 1962 г. работи като научен сътрудник в Института по философия в секцията по философски въпроси на естествознанието под ръководството на проф. А. Поликаров. През 1966 г. специализира шест месеца в Берлин при проф. Георг Клаус, а през 1971 – 1973 г. е командирован като старши научен сътрудник в Института по философия към Академията на науките на СССР.

В периода 1962 – 1988 г. Сава Петров работи последователно като научен сътрудник, старши научен сътрудник втора степен, а после и първа степен в Института по философия. След създаването на новия Институт за философски науки през 1988 г. той е утвърден като ръководител на секцията „Логика, диалектика и теория на познанието“. През 1982 г. защитава дисертация на тема „методология на субстратния подход“ и му е присъдена научната степен „доктор на философските науки“.

През целия си живот остава безпартиен въпреки Института, в който работи, и времето, в което живее. Така той пази независими своите научни виждания и идеи.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

В личния му живот има един брак и една дъщеря, родена през 1977 г.

Научно творчество[редактиране | редактиране на кода]

Като учен Сава Петров е самотник – много малко колеги го разбират. Затова той поддържа изключително активни научни контакти с известни учени от СССР, Бразилия, САЩ, Австралия и др. Участва в работата на три световни философски конгреса – Варна, 1973; Дюселдорф, 1978; Монреал, 1983. През 1987 г. в Москва посещава Осмия международен конгрес по логика, методология и философия на науката. Докладва на Десетия международен Витгенщайнов симпозиум – Кирхберг, 1985; на международния симпозиум по диалектическа логика – Прага, 1984; на Втория канадско-български симпозиум – Варна, 1987 и много други.

Автор е на редица задълбочени научни изследвания. Пише три сериозни монографични труда по философия, логика и методология на науката – Понятия за обективно и субективно, 1965; Логическите парадокси във философска интерпретация, 1971; Методология на субстратния подход, 1980. Пише и една монография по методология на физиката – „Квантова механика, интерпретации и алтернативи“, 1989 (в съавторство с брат си Асен Петров). Автор е на над 20 научни студии и над 35 солидни теоретични статии и на много други научни публикации. След смъртта му е издадена последната му книга „Доминанти във философията и науката“, 1993, с неиздавани в България научни студии, като подборът на материалите е направен от Росен Стъпов.

Сава Петров е сред най-изтъкнатите представители на българската философия и методология. С неговата аналитична способност той е образец за творческо мислене, а целият му живот е еталон за всеотдайно служене на науката философия.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Понятия за обективно и субективно. София: Наука и изкуство, 1965.
  • Логическите парадокси във философска интерпретация. София: Наука и изкуство, 1971.
  • Методология на субстратния подход. София: Наука и изкуство, 1980.
  • Квантовата механика (1927 – 1977), интерпретации и алтернативи. София: Наука и изкуство, 1989.
  • Доминанти във философията и науката. София: Изд. на СУ, 1993.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Семейството на Сава Петров

Характеристиката, издадена на Сава Петров от Съюза на научните работници в Бълтария на 14 февруари 1989 г. по повод кандидатурата му за член-кореспондент на БАН.