Северен магнитен полюс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Разположение на Северния магнитен полюс полюс към 2017 г.
Част от Carta marina от 1539 г., изобразяваща местоположението на магнитния север като „Insula Magnetum“ (от латински: „Остров на магнитите“) близо до съвременния град Мурманск.
Движение на земния Северен магнитен полюс през годините.

Северният магнитен полюс е скитаща точка върху повърхността на Северното полукълбо на Земята, при която земното магнитно поле сочи вертикално надолу. Има само едно място, където това се случва, близо до географския Северен полюс.

Северният магнитен полюс се движи с времето, поради магнитни промени в ядрото на Земята.[1] През 2001 г. точката лежи западно от остров Елисмиър в Северна Канада на координати 81° с. ш. 110° з. д. / 81.3° с. ш. 110.8° з. д.. През 2009 г., все още на канадска територия, на 84° с. ш. 131° з. д. / 84.9° с. ш. 131° з. д.,[2] точката се движи към Русия с около 55 – 60 km/година.[3] Към 2017 г. полюсът се намира отвъд канадските територии, на 86° с. ш. 172° з. д. / 86.5° с. ш. 172.6° з. д..[2]

В Южното полукълбо се намира Южният магнитен полюс. Тъй като земното магнитно поле не е точно симетрично, Северният и Южният полюс не са антиподи, което означава, че права линия от единия към другия не преминава през геометричния център на Земята.

Поляритет[редактиране | редактиране на кода]

Всички магнити имат два полюса, където линиите на магнитния поток влизат и излизат. По аналогия със земното магнитно поле, тези се наричат „северен“ и „южен“ полюс на магнита. Конвенцията в ранните компаси е да се нарича края на стрелката, сочещ към земния Северен магнитен полюс, „северен полюс“, а другия край – „южен полюс“. Тъй като противоположните полюси се привличат, това определение означава, че земният Северен магнитен полюс е всъщност магнитен южен полюс, а земният Южен магнитен полюс е всъщност магнитен северен полюс.[4][5]

Посоката на магнитните линии на полето се определя така, че линиите излизат от магнитния северен полюс и влизат в магнитния южен полюс.

История[редактиране | редактиране на кода]

Ранните европейски мореплаватели вярват, че стрелките на компаса се привличат от „магнитен остров“ някъде много на север или от Полярна звезда.[6] Идеята че самата Земя се държи като гигантски магнит е предложена през 1600 г. от английския физик Уилям Гилбърт. Той, също така, е първият, който определя Северния магнитен полюс като точката, където земното магнитно поле сочи вертикално надолу. Това е определението, което се използва и до днес, въпреки че изминават няколкостотин години преди природата на земното магнитно поле да бъде напълно разбрана.[6]

На 1 юни 1831 г. английският полярен изследовател Джеймс Кларк Рос открива Северния магнитен полюс на полуостров Бутия в Канадския арктичен архипелаг на координати 70°05′00″ с. ш. 96°47′00″ з. д. / 70.083333° с. ш. 96.783333° з. д..[7][8] Там Джеймс Рос измерва ъгъл на магнитния поток равен на 89° 59'.[9]

През 2005 г. ръководителят на геомагнитната лаборатория на канадското министерство на природните ресурси Лари Люит заявява в Отава, че Северният магнитен полюс на Земята, „принадлежащ“ поне 400 години на Канада, „напуска“ страната. Магнитният полюс вече е напуснал изключителната икономическа зона на Канада. Според някои прогнози, при съхранение на сегашната посока и скорост на преместване, полюсът може да се прехвърли от страната на Русия и да достигне бреговете на Таймир към 2040 – 2045 г.[10]

Геомагнитна инверсия[редактиране | редактиране на кода]

През живота на планетата, ориентацията на земното магнитно поле се е обръщала много пъти, като магнитният север е ставал магнитен юг и обратно. Този феномен се нарича инверсия на магнитното поле на Земята или геомагнитна инверсия. Доказателства за геомагнитни инверсии могат да се видят при средноокеанските хребети, къето тектонските плочи се отдалечават една от друга и морското дъно е запълнено с магма. Докато магмата се излива от мантията, магнитните частици в нея се ориентират по посока на магнитното поле, когато магмата изстине и се втвърди.[11]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Merrill, Ronald T.. Chapter 8. // The magnetic field of the earth: paleomagnetism, the core, and the deep mantle. Academic Press, 1996. ISBN 978-0-12-491246-5.
  2. ↑ а б World Data Center for Geomagnetism, Kyoto. Magnetic North, Geomagnetic and Magnetic Poles. //
  3. ↑ North Magnetic Pole Moving East Due to Core Flux, National Geographic
  4. ↑ Serway, Raymond A.. Essentials of college physics. САЩ, Cengage Learning, 2006. ISBN 0-495-10619-4. с. 493.
  5. ↑ Russell, Randy. Earth's Magnetic Poles. // Windows to the Universe. National Earth Science Teachers Association.
  6. ↑ а б Early Concept of the North Magnetic Pole, Natural Resources Canada
  7. ↑ James Clark Ross. On the Position of the North Magnetic Pole. // Philosophical Transactions of the Royal Society of London 124. 1834. DOI:10.1098/rstl.1834.0005. с. 47 – 52.
  8. ↑ John Ross, James Clark Ross. Narrative of a second voyage in search of a north-west passage, and of a residence in the Arctic regions during the years 1829, 1830, 1831, 1832, 1833. Лондон, 1835. с. 556 – 557.
  9. ↑ Л. Тарасов. Магнитные полюса Земли – путешествие во времени. Наука и жизнь, 2017. с. 108.
  10. ↑ ЗАО ИД „Комсомольская правда“, 10 Июня 2005, 19:41. Северный магнитный полюс „едет“ в Россию
  11. ↑ Earth's Inconstant Magnetic Field – NASA Science
     Портал „География“         Портал „География“          Портал „Канада“         Портал „Канада“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Северен_магнитен_полюс&oldid=10454717“.