Епос за Гилгамеш

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Акадска табличка с описание на Потопа в Епоса за Гилгамеш

Епосът за Гилгамеш е епична поема от Месопотамия и една от най-древните литературни творби, запазени до наши дни.

Литературната история на Гилгамеш започва с пет самостоятелни шумерски поеми за Билгамеш (шумерското име на Гилгамеш), цар на Урук. Четири от тях са използвани като източник за компилиран епос на акадски. Тази първа обобщена версия, известна като Старовавилонска версия, датира от XVIII век пр.н.е. и е озаглавена със своите начални думи „Шутур ели шари“ („Надминаващ всички други царе“). От нея са запазени само няколко фрагмента. По-късната Стандартна вавилонска версия датира от XIII до X век пр.н.е. и започва с думите „Ша накба имру“ („Той, който видя дълбините“). Възстановени са фрагменти, обхващащи около две трети от тази по-дълга дванадесеттаблична версия. Едни от най-добрите копия са открити в развалините на библиотеката от VII век пр.н.е. на асирийския цар Ашурбанипал.

Първата половина от поемата разказва за приятелството между Гилгамеш, цар на Урук, и Енкиду. Енкиду е дивак, създаден от боговете, за да разсейва Гилгамеш и да му пречи да потиска народа на Урук. Двамата пътуват до Кедровата планина, за да победят Хумбаба, нейния чудовищен пазител. След това те убиват Небесния бик, изпратен от богинята Ищар, за да накаже Гилгамеш за това, че я е отхвърлил. Като наказание за тези подвизи боговете осъждат Енкиду на смърт.

Във втората половина на епоса мъката на Гилгамеш след смъртта на Енкиду го подтиква да предприеме дълго и изпълнено с премеждия пътуване, за да открие тайната на вечния живот. В крайна сметка той научава, че „животът, който търсиш, никога няма да намериш. Защото когато боговете създадоха човека, те определиха смъртта за негов дял, а животът задържаха в своите ръце.“[1] Въпреки това, заради неговите големи строежи, следването на съветите на Сидури и това, което безсмъртният Утнапищим му разказва за големия потоп, славата на Гилгамеш надживява смъртта му. Неговата история е преведена на множество езици, а през последните години става тема на много произведения на популярната култура.

История[редактиране | edit source]

Съвременната представа за Епоса за Гилгамеш е реконструирана на основата на множество отделни източници, създадени в период от повече от две хиляди години. Ранните шумерски поеми и по-късният акадски вариант са основните източници на съвременните преводи, като шумерския вариант се използва главно за попълване на пропуските в акадския. Макар че продължават да се публикуват ревизирани варианти на основата на нови открития, епосът остава не напълно завършен.[2]

Най-ранните шумерски поеми днес се приемат за самостоятелни разкази, а не за част от някакъв общ епос.[3] Първите от тях датират от времето на Трета династия на Ур (2150-2000 пр.н.е.).[4] Най-ранните акадски варианти са от началото на II хилядолетие пр.н.е.,[3] най-вероятно от XVIII или XVII век пр.н.е., когато един или повече автори използват наличния литературен материал, за ад създадат обединен епос.[5] Основният акадски вариант, състоящ се от дванадесет таблички, е редактиран от Син-леки-унини в периода между 1300 и 1000 година пр.н.е. и е открит в библиотеката на Ашурбанипал в Ниневия.

В ново време текстът на Епоса за Гилгамеш става известен през 1853 година, когато е открит от асирийския археолог Хормузд Расам. Първоначално главният герой е наричан Издубар, след което произношението на клинописните символи е коригирано. Първият съвременен превод е публикуван в началото на 70-те години на XIX век от английския археолог Джордж Смит.[6]

Версии на текста[редактиране | edit source]

Въз основа на различните известни източници са частично реконструирани две основни версии на Епоса - стандартна акадска версия и старовавилонска версия. Частично възстановени са и пет по-ранни шумерски поеми за Гилгамеш, някои от които включват варианти на отделни епизоди от Акадската версия, а други - невключени в късните сборници разкази.

Стандартна акадска версия[редактиране | edit source]

Стандартната версия е открита от Хормузд Расам в библиотеката на Ашурбанипал през 1853 година. Тя е написана на стандартен вавилонски, диалект на акадския, използван за литературни цели. Версията е компилирана от Син-леки-унини в периода между 1300 и 1000 година пр.н.е. на основата на по-ранен материал.

Стандартната версия се отличава от по-ранната старовавилонска версия по началните думи - в старата версия те са „Надминаващ всички други царе“, а в стандартната - „Той, който видя дълбините“, като под „дълбини“ се разбира мистериозните сведения, получени от Гилгамеш при срещата му с Утнапищим.[7] Гилгамеш получава познанието как да почита боговете, защо смъртта е дадена на човешките същества, какво прави един цар добър владетел и как да се живее добър живот. Историята за Утнапищим, героят на мита за Потопа, може да бъде открита и във вавилонския епос за Атрахасис.

Дванадесетата табличка на стандартната версия е продължение на предходните единадесет и вероятно е добавена по-късно. Тя е слабо свързана с добре оформеният единадесеттабличен епос, в които началните редове се повтарят в края на единадесетата табличка, придавайки му цикличен и завършен вид. Дванадесетата табличка е почти идентично копие на по-ранен шумерски разказ, предхождащ събитията в основния епос, в който Гилгамеш изпраща Енкиду да върне някакви негови вещи от Отвъдния свят и той се завръща като дух, за да опише на Гилгамеш природата на Отвъдния свят.

Старовавилонски версии[редактиране | edit source]

Шумерски поеми[редактиране | edit source]

Съдържание[редактиране | edit source]

Гилгамеш и Енкиду извършиват заедно много подвизи: сражават се със свирепия Хумбаба, пазач на планинските кедрови гори в днешен Ливан, с чудовищния бик, изпратен срещу Урук от богинята Ищар, чиято любов Гилгамеш отказва да сподели. Бикът предизвиква множество разрушения в Урук, и става причина за смъртта на стотици граждани, преди Гилгамеш и Енкиду да се намесят и да убият чудовището. Боговете, които сега наистина били разгневени от дързостта на двамата герои, изпращат срещу тях болест, в следствие на която Енкиду умира. Царят, потресен от смъртта на приятеля си, първоначално избягва в пустинята, а по-късно се отправя на дълго пътешествие в търсене на тайната на живота. Тъгувайки по любимия си другар той за пръв път усетил, че е самотен и смъртен. Гилгамеш дълго се лута из широките степи, преминава по подземния път на Слънцето Шамаш, през обкръжаващите обитаемия свят планини, посещава вълшебната градина, в която растенията са от скъпоценни камъни, и след множество изпитания успява да преплува водите на смъртта до остров, на който живее Утнапищим — единственият човек, получил безсмъртие и от когото Гилгамеш се надявал да научи тайните на вечния живот. Утнапищим му разказва историята на всемирния потоп, очевидец на който сам е бил. Бог Енки, нарушавайки клетвата за тайна, дадена към останалите богове, се явява на стареца в сън, като го предупреждава за настъпването на потопа. Утнапищим се задължава да пази мълчание пред другите човеци, разрушава дома си и от материалите построява кораб/кивот, в който спасява себе си, жена си, рода си и животните в степите. След като спадат водите Утнапищим и неговата жена биват възнаградени от Енлил (главното божество) за спасението на живите същества с безсмъртие. Той казва на Гилгамеш, че боговете няма да се съберат втори път на съвет заради него. Утнапищим разкрива на Гилгамеш начин да придобие безсмъртие - трябва да не спи 7 нощи. Но той изпада в дълбок сън, който трае цели шест нощи. Съпругата на Утнапищим обаче съжалява Гилгамеш и убеждава мъжа си да му подари нещо на сбогуване, така той открива пред царя тайната на цветето на вечната младост. Гилгамеш с усилие намира цветето, но решава да изпробва действието му първо върху един от старците в своя град. Така той се отправя обратно към Урук. Из път посяда да си отдъхне край един кладенец и докато се къпе, една змия отмъква цветето и се подмладява. Отчаян Гилгамеш се върща в Урук, намирайки единствена утеха в гордостта от издигнатите от него градски стени.[8]

Лайтмотивът на поемата е недостижимостта на съдбата на боговете за човека и безполезността на човешките усилия в опитите да получат безсмъртие. Краят на епоса подчертава идеята, че единственото достъпно за човека безсмъртие е паметта за славните му дела. Вътрешното развитие на образите на Гилгамеш и Енкиду е подчинено на законите за развитие на епичните образи; те се издигат над другите смъртни не благодарение на вълшебни помощници като героите от митологичните сказания, а в резултат на високите си физически и морални качества. Акадският епос за Гилгамеш е творение на поет, който не просто е съединил помежду им разпръснатите шумерски сказания, но и щателно е обмислил и обработил известния му материал, като придава на произведението дълбок философски смисъл. Включването в епопеята на разказа за потопа (произведение от друг цикъл) още по-силно подчертава основната идея за произведението — недостижимостта на главната цел на странстванията на Гилгамеш — „вечния живот“.[9]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Thrower 1980.
  2. George 1999.
  3. а б Dalley 2008, с. 45.
  4. Dalley 2008, с. 41-42.
  5. Mitchell 1988, с. 70.
  6. Smith 1873, с. 213-234.
  7. George 1999, с. 50.
  8. Роман, Йожеф. Митове. ИК Ведрина, стр. 64 - 81
  9. Мифы народов мира
Цитирани източници
  • ((en)) Dalley, Stephanie. Myths from Mesopotamia: Creation, the Flood, Gilgamesh, and Others. Oxford University Press, 2008. ISBN 978-0-19-953836-2.
  • ((en)) George, Andrew R. (ed.). The Epic of Gilgamesh. Penguin Books, 1999. ISBN 0-14-044919-1.
  • ((en)) Mitchell, T.C.. The Bible in the British Museum. The British Museum Press, 1988.
  • ((en)) Smith, George. The Chaldean Account of the Deluge. // Transactions of the Society of Biblical Archaeology 2. 1873. с. 213-234.
  • ((en)) Thrower, James. The Alternative Tradition: A Study of Unbelief in the Ancient World. The Hague, The Netherlands, Mouton Publishers, 1980.