Потоп

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за митичното събитие. За селото в Западна България вижте Потоп (село).

Микеланджело, "Потопът", детайл

Потопът е легендарно събитие в човешката история, при което целият свят е потопен във вода и е загинал, с изключение на малцина избраници, които различните религиозни и митологични системи наричат по свой собствен начин и им приписват свои особени атрибути.

Определение[редактиране | edit source]

Идеята за всемирен потоп е толкова древна, че повечето изследователи са на мнение, че той засяга предисторическите времена на човечеството. Някои изследователи пък търсят началото на преданието за потопа в реално историческо събитие. Във всички случаи обаче става дума за гигантски катаклизъм, причинил почти масово унищожение на всичко, съществуващо на земята, а по-късните интерпретации само преразказват историята на този катаклизъм и го свързват с определени исторически събития – например някое голямо наводнение се асоциира пряко към потопа. Понятието е толкова древно, че някои учени като Карл Густав Юнг направо го причисляват към първоначалните символи на човешкото мислене. Като се изключи възникването на легендата във всичките ѝ разновидности, общото е:

  • Съществуващият преди потопа свят е загинал във водната бездна.
  • Във всички случаи при древните източници потопът е свързан с нарушаването на приетия морал и равновесието човек-бог.
  • Потопът има определени етични и религиозни последици.

Потопът в древните източници[редактиране | edit source]

"Ной изпраща гълъба от ковчега" от Гюстав Доре

Старият завет[редактиране | edit source]

Безспорно най-широко е разпространена библейската версия за световния потоп (Битие 6-9 глава). Поради греховете на човеците, Йехова решава да унищожи живота от първоначалното си творение. В същото време той избира измежду всички хора Ной, поръчва му да приготви ковчег (кораб), в който да спаси себе си, семейството си, и избрани двойки от всички животински видове.

Според Библията земните и небесните води са заливали света в продължение на 40 дни. През това време всяко живо същество, извън тези в „ковчега” на Ной, е загинало. След края на бедствието, Ной последователно пуска от своя кораб гарван и гълъб. След като гълъбът се върнал на кораба с маслинова клонка в човката (оттам и символът на мира), той разбира, че земята вече е започнала да изсъхва. Ковчегът на Ной в крайна сметка засяда при върховете на планината Арарат. Ной, семейството му и двойките животни, намиращи се в ковчега, излизат в света и дават неговото ново начало.

След всичко това Ной извършва жертвоприношение, а Бог му отговаря, като „поставя в небето” дъга – символ на помирението между Йехова и човеците, и дава обещание, че никога повече няма да изпраща потоп върху земята. Ной и семейството му слагат началото на новото човечество.

Вавилон и Шумер[редактиране | edit source]

11-та таблица от епоса за Гилгамеш

Като писмени документи вавилонско-шумерската версия е безспорно по-стара от библейската. Според някои изследователи библейската история е преразказ именно на тази по-стара легенда, според други и двете водят към един общ, още по-древен, най-вероятно незаписан, източник. Тази версия е документирана от вавилонския жрец Бероз, писал на гръцки; но най-ценните паментици са от клинописните таблици от Ашурбанипаловата библиотека (7 в. пр. Хр.), като за нейния по-древен произход сочат археологически находки на фрагменти, отнасящи се със столетия към по-ранен период.

Най-подробен е разказът за потопа, изложен в епоса за Гилгамеш (таблици 9-11), съдържащ се в Ашурбанипаловата библиотека. Разказът е представен в диалога между митичния герой Гилгамеш и не по-малко митичния Утнапищим (еквивалент на библейския Ной). Иначе сюжетът е сходен с библейския – върховното божество Еа, гневно на човеците заради греховете им, „отвързва” „световните води”, като единственият спасил се е Утнапищим, който дава началото на новото човечество.

Съществуват някои чисто формални различия, например не гълъбът, а враната донася на Утнапищим новината за отдеглянето на водната стихия.

Девкалион и Пира

Древна Гърция[редактиране | edit source]

Гръцкият вариант на Ной е Девкалион. Според Аполодор Девкалион е син на титана Прометей, цар и свещеник. По съвета на своя баща Прометей, той също построява ковчег и влиза в него „с жена си и всичко необходимо”. Зевс изсипва голям дъжд и всичко живо в Древна Гърция загива, с изключение на неколцина, спасили се по високите върхове на планините. Девкалион плава с кораба си десет денонощия и накрая засяда на връх Парнас, а когато водите спаднали, излиза навън и принася жертва на Зевс-спасителя. Тази легенда, разказана от Аполодор, е доста късна – (ІІ век пр. Хр.), но археологическите свидетелства сочат, че тя има доста по-ранни корени.

„Девкалионовият” потоп, макар и най-известният, не е нито първият, нито единственият в гръцките предания, които разказват за още две подобни катастрофи. Първата, преди Девкалион – по времето на Огиг. След Девкалион – по времето на Дардан, чието име е запечатано в топонимията и на негово име са наречени днешните Дарданели.

Трябва да се отбележи обаче, че Девкалионовият потоп е единственият, който носи глобалното значение (макар и непълно), на описания в библейския и шумеро-вавилонския разказ. Освен това, в старогръцката литература той се цитира повече като любопитно събитие, отколкото да му се придава определен етично-религиозен смисъл.

Платоновата Атлантида[редактиране | edit source]

В диалозите си „Тимей” и „Критий”, Платон привежда легендата за митичния континент Атлантида, която била разказана от египетските жреци на древногръцкия мъдрец Солон. Континентът е потопен от морските води. Интересното при Платон е, че според неговата версия за Атлантида, подобни бедствия са циклични и периодични, като понякога светът бива унищожаван от огън, понякога от вода (Тимей 22 c,d,e). Причините за потъването на Атлантида отново са в упадъка на обществения морал (Критий 120 е и сл.). Според самия Платон, потъването на Атландида е третият сериозен катаклизъм, преди потопа, свързван с името на Девкалион.

Християнство[редактиране | edit source]

След като наследява преданието за потопа от Стария завет, християнството се отнася към него предимно като към факт, който трябва да намери своето етично и религиозно тълкуване. Въпреки това, но и свързано с него, на християнството не са чужди и определени метафизични или онтологични мисли, които обогатяват преданията за потопа и очевидно водят към по-древно, предписмено, разбиране за него. Интересен е коментарът в Новия завет: „Защото тия, които това искат, умишлено забравят, че небесата и земята открай време бяха съставени от вода и чрез вода със силата на Божието слово, поради което тогавашният свят, потопен от вода, загина” (2 Петр. 3:5-6).

Вишну в инкарнацията си на Матся

Древна Индия[редактиране | edit source]

Според индийската митологична история, е имало няколко потопа през епохата Сатия-юга. На няколко пъти бог Вишну е трябвало да се превъплащава в различни аватари, за да спаси света от гибел. При най-ранния потоп, Ману, по съвета на Матся (аватар на Вишну) отново строи кораб, и за да го закотви сред надигналите се води, го завързва на едно вековно дърво.

В някои от съвременните индийски легенди, разновидност на тази, рибата Матся предупреждава рибаря Ману, който я е уловил, за предстоящия потоп. В други Рама (друг аватар на Вишну), наложил наказание на Матся именно защото е издала идването на това бедствие. Тези версии са безспорно по-късни, но са ценен материал за изучаването на древноиндийското предание предвид твърде трудно уточняемата хронология при него.

Други[редактиране | edit source]

В една или друга степен категорични, предания за потопа съществуват из целия древен свят с неговата култура – Америка, Африка, Австралия. Но те се отклоняват от цитираните горе предания в степен, че трудно могат да бъдат възприети като аналогии, а по-скоро като паралелизми. Интересен е фактът, че у континенталните азиатски народи и в Древен Китай почти не се споменава за потоп. Проблемът при изследването на митовете при безписмените народи произтича от това, че е трудно да се прецени доколко местната устна традиция не е повлияна от различни ранни мисионерски проповеди.

Потопът и съвременната наука[редактиране | edit source]

Вероятна карта на източното Средиземноморие преди 12 000 години

Днешната наука и различните ѝ клонове се интересуват от преданията за потопа в опити да се установи и евентуално да се обясни неговото случване. Известно е, че в края на последния ледников период, преди около 20 000 години, морското ниво е със 120 метра по-ниско от днешното. В течение на близо десет хилядолетия то се покачва в резултат на постоянното топене на сняг и лед, свързано с валежи и наводнения.

Последните локални прояви и конкретни форми може да са послужили за основа на предания, оставили следи в исторческата памет на цивилизациите.

  • Най-старата версия се опитва да обясни преданието за потопа с наводнението, сполетяло древния Ур, най-големия град на Шумер. Наистина, при археологическите разкопки се установява, че между най-древните и по-късните пластове от този град, стои няколкометров слой глина, явно доказателство, че селището е било сериозно заливано в миналото и то за продължително време. Привърженици на тази теория има сред всички сфери на науката – от геологията до библейското богословие. Основен недостатък на тази теория е, че не може да обясни съществуването на аналози на легендата в други, твърде отдалечени части на света.
  • Екзотична и интересна е теорията, която свързва преданията за потопа с образуването на днешното Черно море (Димитров, Димитров, 2003; Pitman, Ryan, 1999). Преди около 7600 години природен катаклизъм разрушава естествените земни прегради на Черно море и го свързва със Средиземно море. В резултат на това нивото на водата в прилежащите към Черно море области се покачва рязко. Освен недостатъка на предишната теория, тази има още един – покачването на равнището на водата е ставало твърде бавно, без други видими белези и трудно може да бъде представено като катаклизъм, който така силно се е запечатал в човешкото съзнание.
  • Съвременните учени посвещават много сили и в работата си върху платоновата легенда за Атлантида. Интересното в тази версия е, че според учените, свързващи мита за Атлантида с мита за потопа, става дума за наистина глобален катаклизъм, който след това се е предавал през поколенията и едва впоследствие е приемал външната форма на една или друго регионално бедствие. Основният недостатък на тази теория е, че засега тя не разполага с никакви конкретни данни нито за Атлантида, нито с убедителни доказателства за съществуването на такъв глобален катаклизъм.
  • Някои изследователи на базата на общото между различните предания, приемат потопа почти буквално и се опитат да разгадаят неговата тайна с методите на съвременната археология - разкопки, въздушни и спътникови снимки и т. н.
Строителството на ноевия ковчег според анонимен немски майстор

Потопът и религията[редактиране | edit source]

Потопът заема основополагащо място в съвременното християнство, ислям, юдаизъм и индуизъм. Макар определени клонове от богословието, свързано с тези науки (например християнската библейска археология) да се занимават с изследване на историчността на потопа, като цяло тълкуването се пренася към нравствено-религиозните ценности, свързани с тази част от свещената история, такава, каквато се явява в съответните религии. За религиозното съзнание потопът е факт, а не мит и при него важно място заемат причините, породили потопа и неговите последици, а не толкова това, дали той е бил глобален, кога точно се е случил и изобщо конкретните му измерения. Така за юдаизма потопът е важен като началото на „сключването” на „завет” между Бога и човека. Християнството допълнително асоциира ноевия ковчег с предобраз на Църквата, която води към спасение, ислямът в нравствен аспект го тълкува предимно като предупреждение към бъдните поколения.

Литература[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]