Константин Илиев (диригент)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Константин Илиев.

Константин Илиев
български диригент и композитор
Роден: 9 март 1924 г.(1924-03-09)
София, Царство България
Починал: 6 март 1988 г. (на 63 г.)
Видин, България

Константин Николов Илиев е български диригент, композитор, музикален педагог и критик.

Биография[редактиране | edit source]

Роден е на 9 март 1924 г. Започва да се занимава с музика още на 11 години, като учи цигулка първо при Иван Пеев, а после при Камен Попдимитров. През 1940 година посещава уроци по хармония и композиция при Парашкев Хаджиев.[1]

През 1946 година Константин Илиев завършва Държавната музикална академия, където негови преподаватели са Панчо Владигеров (композиция), Марин Големинов (дирижиране) и Владимир Аврамов (цигулка). По време на следването си често дебатирал с професорите си, особено с Владигеров, за съвременните европейски композиционни техники, които не се преподавали в Академията, и през 1944 г. учредява „Клуб на младите български композитори“, чиято цел е изучаване на тези техники.[2] През 1946-47 година Илиев прави специализация в музикалната академия в Прага композиция при Я. Ржитки и А. Хаба, и дирижиране при В. Талих и Дедечек.

След завръщането си в България през 1947 година за кратко работи в Радио София като музиколог.[3] През 1947-48 година помага за основаването на симфоничен оркестър в Русе и за кратко става негов диригент. През 1948-49 година е диригент на балета в Софийската народна опера, но през 1949 година отново е изпратен в Русе, за да учреди Русенската опера, чийто художествен ръководител и главен диригент остава до 1952 година.[1] Работи заедно с диригента Добрин Петков и характерно за дейността им е, че налагат в репертоара на операта творби на млади български композитори и изграждат у оркестрантите активен творчески манталитет.[2]

От 1952 до 1956 Константин Илиев е главен диригент на Варненския симфоничен оркестър. Работи в Софийската филхармония като диригент през 1956-57 и 1958–1962 година, и като главен диригент в периодите 1957-58, 1962-69, 1971­-72 и 1978­-84 година. През 1978 г. и 1982 г. Филхармонията прави два успешни гастрола в САЩ с осъществени общо 84 концерта.

От 1967 година е професор по оркестрово дирижиране в Музикалната академия. Негови ученици са Васил Казанджиев, Йордан Дафов, Алексей Измирлиев, Милко Коларов, Пламен Джуров, Веселин Байчев, Андрей Андреев и други.

През 1969 година Илиев за първи път напуска Софийската филхармония и до 1971 година реализира цикъл от концертни записи за „Балкантон“ като диригент на Щатният Оркестър на БДК. При второто му напускане, от 1972 до 1978 година, живее в Добрич, където учредява Фестивала на камерната музика. Последната изява на Илиев на диригентския пулт е в Русе през 1988 година.

Около средата на 1950-те години Константин Илиев започва да се изявява и като композитор, освен като диригент, и творчеството му се свързва с т.нар. български музикален авангард. Автор е на композиции в различни жанрове, сред които две опери и един балет; кантатно-ораториални творби; шест симфонии и други произведения за симфоничен оркестър; седем Tempi concertati за различни инструментални ансамбли; четири струнни квартета; духов квинтет и друга камерно-ансамблова и солова музика; пет песни за глас и пиано; хорова музика за различни състави, репертоарни за изпълнителите. Пише музиката за филмитеНаша земя“ (1952), „Гераците“ (1958), „Сиромашка радост“ (1958), „Ребро Адамово“ (1958), „Другото щастие“ (1960), „Отвъд хоризонта“ (1960), „Златният зъб“ (1962).

Първоначално изхождайки от интонациите на българската народна песен,[1] в търсене на собствен стил и идентичност, той дава различна насока на творчеството си, базирана на съвременните европейски композиционни и интонационни техники и похвати, загърбвайки традициите на предходното поколение български композитори. Заради това оценките за личността му стават противоречиви: той е остро критикуван като композитор, дори от преподавателя си Панчо Владигеров,[2] докато приносите му като композитор намират признание, включително в двукратно присъдената му Димитровска награда III степен през 1951 и 1959 година и званието „Заслужил артист“ през 1963 година.[1]

Поради необходимостта да защити тезите си за развитието на композиционните техники, Илиев развива и публицистична дейност. Пише около 30 статии по въпроси на музикалната история и естетика, както и критични статии, в които дискутира въпросите на българската музика и анализира творчеството на Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Димитър Ненов, Любомир Пипков, на когото посвещава и отделна монография.[1]

Умира на 6 март 1988 г.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г д Енциклопедия на българската музикална култура. Издателство на БАН, София, 1967.
  2. а б в Проф. Емил Янев, Проф. Константин Илиев — музикалният лидер, в-к „Новинар“, 27 март 2009.
  3. Биографична информация за Константин Илиев на сайта на Съюза на българските композитори.

Външни препратки[редактиране | edit source]