Моноцитна ерлихиоза

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Моноцитна ерлихиоза (на латински: Ehrlichia canis, нарича се още Моноцитна ерлихиоза по кучето, МЕК) е кърлежо-преносимо заболяване, зооноза. Причинител е рикетсията Ehrlichia canis

История на заболяването[редактиране | edit source]

Ерлихиозата при кучетата е установена за първи път в Алжир през 1935 г. През 1945 г. Пол Ерлих установява, че причинителят на заболяването е неизвестен до момента и с различна структура. В негова чест те били наречени ерлихии. По време на войната във Виетнам в резултат на това заболяване американската армия губи около 300 военни кучета[1]. Едва след 1987 г. на това заболяване започва да се отделя по-голямо внимание, когато са открити и видове ерлихии причинители на заболяване и при хората. В България това заболяване е открито за първи път през 2003 г. от доц. д-р Илия Цачев.

Честота и разпространение[редактиране | edit source]

Заболяването е разпространено по целия свят като засегнатите кучета са в различна степен на серопревалентност. Най-голяма е в страните от Близкия Изток - Турция - 74%, Израел - 63% и Иран - 38 - 67%, и по малка в Тайван - 9% и Бразилия - 23%. В България тя варира в рамките на 30% за южна и 38% за северна.

Етиология[редактиране | edit source]

Причинител на заболяването е Ehrlichia canis. Това е грам негативна, облигатна, интрацелуларна бактерия. Големината и варира в рамките на 0,5 - 1,5 µm. Паразитират в клетъчната плазма на в моноцитите под формата на морула. До момента са познати три щама на причинителя както следва:

  • Florida
  • Oklahoma
  • Israeli

Епизоотология[редактиране | edit source]

Източник на заболяването са кучета с изявени клинични признаци или такива боледуващи в скрита форма. Заразяването става посредством кърлежи. Основният вектор на Ehrlichia canis е кафевият кучешки кърлеж Rhipicephalus sanguineus. Не се наблюдава трансовариално заразяване на новоизлюпени кърлежи. Заразените кърлежи могат да бъдат резервоар на рикетсията в рамките на 155 дни.

Възприемчивост[редактиране | edit source]

Боледуват предимно кучета, но с Ehrlichia canis могат да бъдат заразени и котки и хора. Наблюдава се и породна чувствителност. Най-често боледуват кучета от породата немска овчарка. При изслезване (Rikihisa, 1991) е установено, че от 100 бр. боледуващи кучета 28 от тях са били немски овчарки. От 17-те смъртни случая десет били от тази порода.

Патогенеза[редактиране | edit source]

След инокулация на причинителите в кръвта проникват в моноцитите на кръвта, разнможават се, след което се локализират в мононуклеарните фагоцитиращи клетки на далака, черния дроб и лимфните възли. След това се разпространяват в ендотелните клетки и на други органи и системи в резултат на което се развива васкулит.

Клинични признаци[редактиране | edit source]

Инкубационният период е в рамките на 1 до 3 седмици от ухапването. Различават се остра и хронична форма на заболяването.

  • Остра форма

Първоначално се демонстрира със загуба на апетит и тегло, депресия и летаргия. Телесната температура е повишена. Появяват се кръвоизливи по кожата и лигавиците. Кучетата повръщат, появява се гнойно-катарален ринит, често се наблюдава и куцота. Ако заболяването не се лекува може да премине в субклинична форма, а по късно да придобие хроничен характер.

  • Хронична форма

Признаците при тази форма са от общ характер и се демонстрират със слабост и изтощаване на кучето, депресия, бледи лигавици. Наблюдават се отоци в областта на задните крайници и скротума. Отново се наблюдават кръвоизливи по кожа и лигавици. Хроничната форма е свързана и с промени в репродуктивните качества на животните - удължава се естралния цикъл, наблюдават се аборти или ембрионална смъртност.

И при двете форми се наблюдават нервни признаци в резултат на възникналия менингоенцефалит. Те се проявяват с извиване на гърба, парези и парализи, болки в областта на шията и гърба. При около 30% от случаите се увреждат и очите. Това може да доведе до ослепяване на животните.

Диагноза[редактиране | edit source]

Диагнозата се основава на данните от анамнезата, клиничните признаци и епизоотологичните особености. Лабораторната диагностика се извършва, чрез методите индиректна флуоресценция на кръвен серим и ЕЛАЙЗА. Използват се и бързи тестове за моментна диагностика.

Диференциална диагноза[редактиране | edit source]

Лечение[редактиране | edit source]

Профилактика[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Ettinger, Stephen J.;Feldman, Edward C.. Textbook of Veterinary Internal Medicine(4th ed.). W.B. Saunders Company, 1995. ISBN 0-7216-6795-3.