Постмодернизъм
Постмодернизъм (пост, от латински post - след + модернизъм) е течение, концепция, философия, начин на мислене и писане, които отричат предхождащия го модернизъм, постмодернизъм е "след и контра модернизъм", постмодернизмът е също така и структурализъм[източник? (Поискан преди 115 дни)]. За постмодернизма понякога се говори и като за постструктурализъм.[източник? (Поискан преди 115 дни)] Постмодернизмът е тясно свързан с психоанализата, феминизма и изследванията на пола и рода (gender studies).
Компактният оксфордски речник на английския език се отнася към постмодернизма като "стил или концепция в изкуствата, характеризиращ се в недоверието в теории и идеологии и от привличането на вниманието към конвенциите."[1]
Съдържание |
Реакция към модернизма [редактиране]
Постмодернизмът е по начало реакция към модернизма. Терминът е първо използван около 1970 в различни области. Например Джон Уоткинс Чапман заявява "един постмодерен стил на рисуване", за да се ситуира извън репертоара на френския импресионизъм. [2]
 |
Има съмнения, че текстът, който следва по-долу от този шаблон съдържа оригинално изследване или недоказани твърдения. Ако можете да подкрепите или опровергаете това подозрение с факти и източници, моля пишете на беседата. |
 |
Този раздел от статията съдържа излишни суперлативи. Можете веднага да подобрите статията, като премахнете излишните суперлативи и се съсредоточите върху неутралното представяне на обекта на раздела от тази статия, подкрепено с авторитетни източници и съобразено с препоръките и правилата на Уикипедия. |
https://www.facebook.com/FanagoriaBandhttp://www.youtube.com/watch?v=wumV-2LaaaY
 |
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на информацията или за предлагането за изтриване на цялата статия. |
Постмодернизмът е еклектичен, той се освобождава от догмите на модернизма и структурализма, като започва началото си от архитектурата.
Трудно е да дефинираме постмодернизма, тъй като това е концепция, която се явява в широк ареал от дисциплини – изкуство, архитектура, музика, кино, литература, социология, комуникации, мода, технологии. Трудно е да го фиксираме във времето или историята, тъй като не е изяснено кога точно постмодернизмът започва.
Вероятно най-лесният начин да започнем да мислим за постмодернизъм е като започнем да мислим за модернизъм – движението, от което постмодернизмът изглежда изниква или се развива. Модернизъм главно се отнася към една динамична система от естетически направления на 20 век. Постмодернизмът не се разглежда от аспекта на чисто литературното развитие и историята на изкуството, а в реалните условия на производство и технологии – той се определя като една изцяло социална формация или система от социално-исторически условия. Фазата на капитализъм, в която се намираме сега – от средата на 20 век до днес е мултинационален, консуматорски, потребителски капитализъм, с акцент върху развитието на маркетинг, продажби, потребление на продуктите повече, отколкото се отдава значение на тяхното производство ( индустриалния период ) , а водещите технологии са ядрените и електронните. Модерността в основата си се отнася до реда – до подреденост и хармония, до рационално и рационализъм, създаващи ред от хаоса. Основният извод от всичко това е, че създавайки повече рационалност, създаваме повече ред и колкото по-подредено е обществото, толкова по-добре би следвало то да функционира.
Понеже модерността винаги изследва вечно нарастващите нива на подреденост, модерните общества непрекъснато преследват и отричат всичко, което се определя като безредие. В модерните общества се разчита на постепенно утвърждаващата се бинарна опозиция между “ред” и “безредие”, в която те настояват за превъзходството на реда над безредието. Но за да правят това, модерните общества трябва да разполагат и със средства, които символизират безредието и хаоса, затова се наблюдава и едно постоянно пресъздаване и конструиране на безредието и хаоса. Така всичко нечисто, нечовешко, нехетеросексуално, нехигиенично, нерационално и т.н. се превръща в част от “безредието” и “хаоса” и трябва да бъде елиминирано от подреденото, рационално, модерно общество. Категориите, наименувани “хармония” и “хаос” са насочени към усилието да се постигне стабилност и устойчивост на обществото, която се отъждествява с идеята за цялостност, завършеност и пълнота на системата. (Франсоа Лиотар – теоретик на постмодернизма).
Модернизмът има склонност да излага фрагментарно становище върху темата за човека и човешката история, но в светлината на нещо трагично и оплаквано като загуба. Много модернисти се опитват да обгърнат идеята за изкуството като средство за изразяване на единност, кохерентност и смисъл, изгубени в модерния начин на живот и за изкуството като заместител на онези човешки институции, които са се провалили във функциите си да предоставят това. Противно на това постмодернизмът не оплаква условността и неединството, а по-скоро го приветства. Светът е безсмислен? Тогава нека не се преструваме, че изкуството може да му придаде смисъл, нека просто си играем с този нонсенс.
Културата не е вече сфера на идеалното, където действат законите на красотата и съвършенството – те вече не функционират. Изчерпва се идеята на модернизма, че действителността пребивава в обозначаемите обекти и ролята на знака, а думата служи като посредник между човека и реалността. Идеята за постоянна универсална действителност изчезва и заедно с това изчезва и идеята за обозначаващото и обозначаваното. Постмодерните общества са само повърхности без дълбочина, само знаци, без същности, само обозначаеми.
Друг начин да изразим това, според Жан Бодрияр е свързан със схващането, че в постмодерното общество не съществуват оригинали, само копия или онова, което той нарича simulacra – основен термин в разбирането на постмодернизма, свързан с идеята за масова репродукция, характеризираща нашата електронно-медийна култура и означаващ "копие без оригинал". Можем да мислим например за картини и скулптури, сравнявайки ги с музикални дискове или записи, където при първото съществува един оригинал – например Ван Гог – и може би стотици, хиляди копия, но оригиналът е този с най-високата стойност, докато в другия случай липсва оригинал – като диск, окачен на стената и пазен за съхранение, има само милиони копия, които са съвършено еднакви и се продават на приблизително еднаква цена. Друг пример за това възпроизвеждане е виртуалната реалност – компютърни игри, симулатори. Всеки вид фиктивност, симулираща реалност е симулакра и по този начин светът става сбор от заблуди, привидности и фантоми на съзнанието- като думата, речта, печатът, изкуството, дрехата, дори отделните хора се превръщат в знакови и напомнят познати идеи. Негативизмът намира израз в третирането на постоянни постмодерни проблеми като хомосексуализъм, педофилия, наркомания, самоубийството, недоверие в авторитетите и безразличие към властта, проблемът, че човек не вярва в ничия непогрешимост. Други актуални постмодерни проблеми са клонирането, евтаназията, смъртното наказание, изкуственото оплождане, донорството на органи и експерименти с човешки тъкани.
В крайна сметка постмодернизмът засяга и въпроси, свързани с организацията на знанието. В модерното общество знанието е било добро само по себе си, образованието се е придобивало с цел образованост – това е бил идеалът на миналото.
В постмодерното общество знанието става функционално, приложимо и човек научава неща не за да ги знае, а за да ги използва. Образователната полица днес слага ударение върху обучение, тренинг, умение, а не върху някакъв неопределен и смътен хуманистичен идеал за образованието по принцип.
Стабилността и порядъка според Лиотар са поддържани в модерните общества чрез помощта на т.нар. “големи разкази”, “поучителни истории” или "метанаративи", в които една култура говори за своите вярвания и практики. Такъв величествен разказ в американската култура е вярването, че демокрацията е най-висшата и рационална форма на управление и че тя ще доведе до универсално човешко щастие. Всяка система от вярвания и всяка идеология има своите величествени истории – според Лиотар марксистката такава идея е, че капитализмът ще претърпи колапс и утопичният социалистически ред ще просъществува. За тях може да се мисли като за вид мета-теория или мета-идеология, която е идеология, обясняваща друга идеология или история, която е разказана, за да обясни съществуващата или дадена система от вярвания.
Лиотар твърди, че всички аспекти на модерните общества, включително и науката като основна форма на знание, зависят от тези мета-идеологии. В този смисъл Постмодернизмът се явява критиката на тези вярвания, разбирането, че такива убеждения служат, за да прикриват противоречията и неустойчивостта, присъщи на всяка една социална организация или практика. С други думи, всеки опит да се създаде “ред” винаги изисква и сътворяването на същото количество “безпорядък”, но една такава мета-идеология прикрива принципа на взаимно зависима обвързаност на тези категории, опитвайки се да подчертае, че безпорядъкът наистина е хаотичен и неправилен, а подредеността наистина е разумна и правилна. Постмодернизмът, отхвърляйки тези идеологии се поставя в услуга на малките истории – мини разкази, които не претендират за универсалност, истинност, разумност, сигурност. Те винаги са ситуационни, временни, условни, спонтанни, обхващат локални събития, а на широкомащабни глобални концепции.
Ролята на рекламата в съвременния живот създава още по-глобален термин – шоусвят, защото рекламата на стоките за потребление, театралната рекламност на политиката, превръща целия свят в шоу. Всеки голям атентат се превръща в спектакъл от журналисти и интерпретатори. Културата на шоуполитиката води до тотално отстраняване на историческото съзнание – след като едно нещо е минало, то е вече тотално забравено. Ако културата и политическата атмосфера на 20-те години определяме като революционно десетилетие, то всичко последвало оттам нататък в обществения живот води до превръщането на реалността в спектакъл – символи като Берлинската стена се разпродават на парчета и служат като имиджмейкъри, атрибутите на предишния режим стават антикварни ценности – значки, медали, каски. Целият този механизъм напомня механизмът на производството на образи като Дисниленд, които се разпространяват във всички сфери на потребление и се продават – в този смисъл целият свят става Дисниленд, навсякъде в живота цари театралност, неавтеничност, съзнанието е постоянно ангажирано с външни образи, истинските ценности са мъртви.
|
|
||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Източници [редактиране]
- ↑ http://www.askoxford.com/concise_oed/postmodernism?view=uk
- ↑ The Postmodern Turn, Essays in Postmodern Theory and Culture, Ohio University Press, 1987. стр. 12
- ↑ В.Брайнин-Пассек. О постмодернизме, кризисе восприятия и новой классике. // Новый мир искусства.— Санкт-Петербург, ноябрь 2002.
  |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Postmodernism“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. |
Виж още [редактиране]
Външни препратки [редактиране]
- Бележки върху отношението между пърформанса и постмодерната театралност
- Църквата и постмодернизмът, Радован Бигович
