Направо към съдържанието

Алеко (опера)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Алеко
Сцена на първото представление на операта Алеко, 1893 г.
Сцена на първото представление на операта Алеко, 1893 г.
КомпозиторСергей Рахманинов
ЛибретистВладимир Немирович-Данченко
ОсноваПоема „Цигани“ на Александр Пушкин
Жанропера
Действия1
ПремиераБолшой театър, 9 май (27 април по стар стил) 1893 г.
Действащи лица
Алеко (баритон)
Земфира (сопран)
Млад циганин (тенор)
Стар циганин (бас)
Стара циганка (алт)
Алеко в Общомедия

„Алеко“ е първата опера на Сергей Рахманинов. Тя е негова дипломна работа, с нея завършва Московската консерватория през пролетта на 1892 г. Операта е едноактна, нейната литературна основа е поемата „Цигани“ на Александър Пушкин. Либретото е подготвено от Владимир Немирович-Данченко. Премиерата на операта е на 9 май (27 април по стар стил) 1893 г. на сцената на Болшой театър.

През 1892 г. 19-годишният Сергей Рахманинов, както и другите студенти, завършващи Московската консерватория, получава задание за дипломна работа – да напише едноактна опера по вече определеното либрето. Либретото е дело на известния руски театрален режисьор, драматург и критик, Владимир Немирович-Данченко. Литературната основа е поемата „Цигани“ на Александър Пушкин. Тя е силно съкратена, но основната ѝ идея за конфликта между свободолюбивите цигани и гордия и самотния Алеко е запазена.[1]

Операта „Алеко“ трябва да е готова в рамките на един месец. Рахманинов се справя за 17 дни, получава от изпитната комисия най-високата оценка и завършва консерваторията със златен медал.[1][2][3]

Сергей Рахманинов (отдясно) със своите състуденти и професор Антон Аренски, 1892 г.

Чайковски, който нарича Рахманинов своя „внук в музиката“ и внимателно следи неговото творчество, е във възторг от неговата първа опера. Самият Чайковски има едноактна опера „Йоланта“, която се изпълнява заедно с балета Лешникотрошачката. След премиерата на „Алеко“ в Болшой театър той моли Рахманинов за разрешение неговата опера да замести Лешникотрошачката в общото представление с „Йоланта“. Влиятелният композитор урежда включването на „Алеко“ в репертуара на Болшой театър, като съвместните с „Йоланта“ спектакли се планират от декември 1893 г. Смъртта на Чайковски на 25 октомври 1893 г. осуетява тези планове.[3]

В началото на 90-те години на 19 век Немирович-Данченко проявява голям интерес към оперния жанр. Той е привърженик на оперното течение веризъм и за него образец на хубава опера с реалистично съдържание и битови сцени е „Селска чест“ от Маскани. Либретото на „Алеко“ по своята структура има много общо с едноактната веристка опера, а някои негови моменти вероятно са директно подсказани от „Селска чест“. Така например, подобно на операта на Маскани, единственият акт на „Алеко“ се разделя на две части и има оркестрово изпълнение на интермецо помежду им. Смята се, че паралелите между двете опери не са случайни, стремежът на Немирович-Данченко е да се създаде руски образец на веризъм и той съзнателно възпроизвежда в своето либрето чертите на италианската драма. Неизбежните ограничения, произтичащи от самия характер на учебното задание – изискването за краткост, опростена драматична интрига, съвпадат в случая със собствените му творчески виждания.[1][3]

Същевременно либретистът е много внимателен с пушкинския текст и се старае той да е максимално запазен. Някои сцени на „Алеко“ изцяло възпроизвеждат откъсите от поемата, нейните стихове се използват при различни допълвания и вставки. Оригиналът на Пушкин все пак е съкратен – за бягството на Алеко от градския живот се споменава съвсем кратко, акцентът е върху любовната драма. Като резултат образът на главния герой, описан в поемата като сложен и противоречив характер, в операта се показва в опростен вид. Това е причината през 1937 г., когато светът отбелязва 100 години от кончината на Пушкин, големият руски бас, Фьодор Шаляпин, да използва повода и да предложи на Рахманинов да напише пролог към операта, който да разкрива съдбата на героя до неговото идване при циганите и годините на странствуване с тях. Но за 64-годишния композитор това означава завръщане с 45 години назад към отдавна отминалия етап на младежкото му произведение. Рахманинов не се съгласява.[1][3]

При работата си над „Алеко“ Рахманинов, за разлика от Немирович-Данченко, не следва модния по това време веризъм. В музиката му се проявява руската оперна традиция, забелязва се влиянието на Чайковски и на някои композитори от Могъщата петорка. Същевременно той вече има свой творчески почерк. Музиката на операта впечатлява със своята изразителност и богатство на мелодии. Тя съдържа специфични мелодични и хармонични елементи, които по-късно стават характерни за рахманиновския стил.[1]

Цялото произведение е пронизано с лайтмотива на Алеко – остър ритмически, неустойчив хармонически, речитативен като форма. За първи път той звучи в интродукцията, след това се използва във фрагментите, характеризиращи Алеко. Само в средната част на каватината на Алеко („Целият табор спи ...“ – „Весь табор спит...“) се появява друга, широка, устремена нагоре мелодия.[4]

Земфира също има свой лайтмотив. Той звучи решително в първата сцена край детската люлка, когато тя пее за Алеко, наричайки го своя стар и страшен съпруг. Същата мелодия звучи меко и нежно, когато Алеко си спомня за любовта на Земфира, и печално в сцената на нейната смърт.[4]

Колорит на операта придава изобилието на танцовите номера и хоровите изпълнения. Особено място заема интермецото, което разделя операта на две части. Чрез тази неголяма оркестрова картина композиторът подготвя прехода към най-драматичния момент на операта.

Драматургическият център на операта е каватината на Алеко. Тя се състои от две части: бавна и речитативна, в която Алеко оплаква съдбата си, и по-лирична, в стила на романс, с тъжния спомен за щастието му със Земфира. Каватината на Алеко се смята за едно от най-добрите постижения на Рахманинов и е много популярна като концертен номер. Фьодор Шаляпин записва я три пъти.[5]

Премиерата на операта „Алеко“ е на 9 май (27 април по стар стил) 1893 г. на сцената на Болшой театър. Диригент е Иполит Алтани, ролите се изпълняват от Богомир Корсов (Алеко), Лев Клементиев (младият циганин), Степан Власов (старият циганин), Мария Дейша-Слоницкая (Земфира) и Елизавета Шубина (старата циганка). Постановката има голям успех. На същия успех се радва и спектакълът, поставен през октомври 1893 г. в Киев. Две от представленията в Киев се дирижират от самия Рахманинов.[4][6][7]

Постановката за 100-годишнината на Александър Пушкин се запомня с участието на Фьодор Шаляпин в ролята на Алеко. Операта се представя на 27 май 1899 г. в театралната зала на Таврическия дворец в Санкт Петербург. Рахманинов присъства на спектакъла и остава доволен. Шаляпин, според когото между Алеко и Пушкин съществува прилика, излиза гримиран като Пушкин. Реакцията на критиката е нееднозначна.[1]

На сцената на Болшой театър „Алеко“ се поставя отново 12 години след неговата премиера – на 2 февруари 1905 г. Представлението дирижира самият Рахманинов.[3]

На 15 юли 1915 г. „Алеко“ има премиера във Великобритания, на сцената на Лондонската опера (London Opera House).[8]

През 1926 г. Немирович-Данченко поставя „Алеко“ в своя новосъздаден театър в центъра на Москва.[3]

В България операта „Алеко“ за първи път се изпълнява по БНР през 1973 г. В записа участват големият български бас Никола Гюзелев (Алеко), Благовеста Карнобатлова (Земфира), Димитър Петков (старият циганин), Павел Куршумов (младият циганин), Тони Христова (старата циганка), ансамбълът за песни на БНР, Пловдивската филхармония с диригент Руслан Райчев. Премиерната постановка на сцена е на 23 януари 2009 г. в Софийската опера. Диригент е Емил Табаков, режисурата е на Вера Петрова. Ролите се изпълняват от Юлиян Константинов (Алеко), Август Амонов от Мариинския театър (младият циганин), Цветана Бандаловска (Земфира), Ангел Христов (старият циганин). Театралната вечер е обща с балета Шехерезада.[9][10][11]

Идеята на Чайковски „Алеко“ да се изпълнява заедно с неговата „Йоланта“ се реализира на 17 април 2009 г. в Мариинския театър.[12]

През 2016 г. Нюйоркската градска опера (The New York City Opera) открива своя сезон с представянето в една вечер на оперите „Алеко“ и „Палячи“.[13]

Главният герой, Алеко, от две години напуснал своята среда и „несвободата на задушните градове“, скита из степите с цигани и своята любима Земфира. Старият циганин, бащата на красивата Земфира, разказва на Алеко за любовта на своя живот, донесла му много страдания. Неговата жена Мариула го оставя сам с малката им дъщеря заради любовта си към друг циганин. Алеко реагира бурно, той не разбира, защо старецът не е отмъстил за изневярата. Самият той без колебание дори спящия си враг би хвърлил в бездна.

Земфира, обичаща Алеко, се дразни от неговите думи, не разбира изказаната жестокост, а любовта му вече е омразна за нея. Земфира не крие, че е влюбена в един млад циганин. През нощта тя отива при него.

Сутринта Земфира и младият циганин се връщат. Алеко ги посреща, след като цяла нощ е мислел за отминалото си щастие и измяната на Земфира. Той се опитва отново да събуди в нея старите чувства, но тя е непреклонна. Разгневен Алеко убива младия циганин. Земфира оплаква смъртта на своя възлюбен и проклина Алеко за това убийство. Алеко убива и Земфира.

Идват циганите, чули шума. Старецът е ужасен от случилото се, но не иска да отмъщава за убийството на дъщеря си. Циганите, чиято житейска философия отрича насилието и омразата, изгонват убиеца от своя табор. Алеко остава самотен, в отчаяние и безнадеждна тъга.

Музикална структура

[редактиране | редактиране на кода]

Оригиналната партитура съдържа следните музикални номера[14]:

  • 1. Интродукция
  • 2. Хор
  • 3. Разказ на стария циганин / Рассказ Старика
  • 4. Сцена и хор
  • 5. Танц на жените / Пляска женщин
  • 6. Танц на мъжете / Пляска мужчин
  • 7. Хор
  • 8. Дуетино / Дуэттино
  • 9. Сцена край детската люлка / Сцена у люльки
  • 10. Каватина на Алеко / Каватина Алеко
  • 11. Интермецо / Интермеццо
  • 12. Романс на младия циганин / Романс молодого цыгана
  • 13. Дует и финал / Дуэт и финал

Оркестрацията е за следните инструменти[14][15]: