Битка при Литъл Бигхорн

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка при Литъл Бигхорн
Конфликт: Индиански войни
Custer Massacre At Big Horn, Montana June 25 1876.jpg
Клането на Къстър при Биг Хорн, Монтана, 25 юни, 1876 г., неизв. художник
Период 25 юни – 26 юни 1876 г.
Място Близо до р. Литъл Бигхорн, Монтана, САЩ
Резултат Победа за сиуксите и шайените
Воюващи страни
Лакота, Северни шайени, Арапахо
US flag 37 stars.svg
САЩ
Командири
Лудият Кон
Жлъчката
Седящият Бик
Двете Луни
Куцият Бял Човек
Джордж Къстър
Джеймс Калхун †
Майлс Кеог †
Маркъс Рино
Фредерик Бентийн
Сили
900-1800 31 офицери, 566 войници, 15 въоръжени цивилни, 35-40 скаути
Жертви и загуби
36-136 убити, 160-168 ранени 268 убити, 555 ранени

Битката при Литъл Бигхорн на 25 юни26 юни 1876 г. на територията на днешния щат Монтана е най-известното сражение от Индианските войни между Съединените американски щати и американските индианци. Обединената сили на лакота (сиуксите) и северните шайени избиват всички членове на пет от ротите на Седма кавалерия на САЩ, включително подп. Джордж Къстър, двама от братята му и съпругът на сестра му Джеймс Калхун. Пълната победа на индианците обаче само отлага неминуемото им поражение във войната срещу САЩ и окончателното им изпращане в резервати.

Предходни събития[редактиране | edit source]

През пролетта на 1876 г. хиляди индианци се измъкват от резерватите, в които се пратени в началото на 1876 г., за да се присъединят към общините на вождовете Седящия Бик и Лудия Кон (лакота), Двете Луни (шайени) и др., които до този момент не са покорени от белите. Американските военни планират летни експедиции, които да принудят индианците да се върнат обратно в резерватите.

Седем пехотни роти и четири кавалерийски под командването на полк. Джон Гибън тръгват на изток от форт Елис, западна Монтана и започват да патрулират по течението на р. Йелоустоун.

Петнадесет кавалерийски и пет пехотни роти под командването на бриг. ген. Джордж Крук тръгват на север от форт Фетерман в Уайоминг на 29 май, насочвайки се по посока на р. Паудър.

Цялата Седма кавалерия на САЩ и две пехотни роти и един оръдеен отряд под командването на бриг. ген. Алфред Тери тръгват на запад от форт Ейбръхам Линкълн в Дакота на 17 май. Три роти от Шеста пехота се придвижват от форт Бюфорд на р. Мисури нагоре по течението на р. Йелоустоун, за да установят склад за провизии се присъединяват към Тери на 29 май при устието на р. Паудър.

Координацията на трите части се проваля след като в битката при Роузбъд на 17 юни Крук е изненадан и победен от голям индиански отряд воден от Лудия кон и отстъпва към форт Мийд. Отстъплението на Крук е значителен фактор, довел до последвалото унищожение на Къстър. Незнаещи за битката на Крук Гибън и Тери се срещат през юни при устието на р. Роузбъд. Те формулират план основан на откриването на голяма индианска следа на 15 юни, който предвижда придвижването на полка на Къстър нагоре по р. Роузбъд докато обединените колони на Тери и Гибън се насочат към реките Бигхорн и Литъл Бигхорн. Офицерите се надяват да хванат индианците между тези две сили. Седма кавалерия се отделя от остатъка на колоната на Тери на 22 юни и започва бързо преследване по следата. На Къстър са предложени оръдията, но той отказва с довода, че ще го забавят. Той отхвърля също така предложените две допълнителни кавалерийски роти, защото вярва, че неговият полк може да се справи с всичко, което му се изпречи.

Движенията на Къстър

Докато колоната на Тери и Гибън се движи по посока на устието на р. Литъл Бигхорн, привечер на 24 юни скаутите на Къстър пристигат на възвишение използвано за наблюдение, известно като Враново гнездо, на 23 км източно от реката. На сутринта на 25 юни те му докладват, че са забелязали признаци за разположението на индианското село на 24 км разстояние. Първоначалният план на Къстър предвижда изненадващо нападение срещу селото на следващата сутрин, но пристига доклад, че следата, оставена от войниците му е открита от вражески настроени индианци. Предполагайки, че присъствието им е разкрито Къстър решава да нападне селото без повече отлагане. Незнайно за Къстър групата индианци всъщност е напуснала лагера и не вдигната тревога в селото. Скаутите на Къстър отново и отново го предупреждават за размера на селото, по думите на скаут Мич Буйе „Генерале, аз съм бил с тези индианци в продължение на 30 години и това е най-голямото село, за което съм чувал.“ Основното безпокойство на Къстър е, че индианците ще се разделят и разпилеят в различни посоки. Командата на Къстър започва подхода си към индианското село по обед и се подготвя за нападение посред бял ден. Към 12.15 ч. Къстър разделя Седма кавалерия на четири групи:

Батальонът на Къстър се състои от 13 офицери и 198 войници и трима цивилни (репортерът Майк Келог и двама скаути). Батальонът на м-р Маркъс Рино се състои от 11 офицери, 131 войници и повечето от 35 индиански скаути (сиукси, арикара и кроу) и е изпратен нагоре по долината на Литъл Бигхорн, за да предизвика стълкновение. Батальонът на кап. Фредрик Бентийн, състоящ се от 5 офицери и 110 войници, е изпратен да претърси съседни долини, което се оказва напразно и го извежда от радиуса, от който би могъл да дойде на подкрепление на Къстър. Последната група е колоната с обоза на полка, която се състои от 2 офицери, 127 войници и 7 цивилни. Всеки от трите отряда трябва да издири индианските лагери, да ги нападне и да ги задържи на място до пристигането на другите два отряда. Къстър използва подобна тактика в битката при Уашита през 1868 г.

Индианското село[редактиране | edit source]

Индианското село на брега на Литъл Бигхорн е необикновено голямо и включва лакота, северни шейени и малък брой арапахо. Преценява се, че селото се е състояло от 949 типита с 900-1800 войни. Индианците са вдъхновени от видението на Седящия Бик по време на Танца на слънцето, проведен две седмици по-рано, в което той вижда избиване на американски войници при техен опит да нападнат индианското село.

Битката[редактиране | edit source]

Атаката на Рино[редактиране | edit source]

Движенията на Седма кавалерия
A: Къстър, B: Рино, C: Бентийн, D: Йейтс, E: Уайр

Отрядът на майор Рино напада първи, след като получава заповеди от Къстър, който е уведомен от скаутите си кроу, че сиуксите са вдигнали тревога. Заповедта е да се преследват индианците и „да се доведат до бой“, но е издадена без точно знание за положението и размера на индианското село. Силите на Рино пресичат Литъл Бигхорн при устието на днешната рекичка Рино към 15 ч. И незабавно осъзнават, че лакота и шейените са „много и не бягат“. Рино бързо напредва на североизток. На десния му фланг има дървета и реката, но левият му фланг е изложен. Той поставя индианските си скаути на този фланг, но подозира „капан“ и спира на няколко стотин метра от лагера, заповядва да се слезе от конете и да се формира линия за стрелба. В стрелковата линия всеки четвърти войник се заема с конете на другите трима, докато те стрелят. Кавалеристите от линията се разполагат на 5-10 м един от друг, офицерите са зад тях, а войниците с конете зад офицерите. След 20-минутна стрелба отрядът на Рино дава само една жертва, но положението започва да се изяснява (Рино оценява, че индианците го превъзхождат числено в съотношение 5:1). Кавалерист Били Джаксън докладва, че към 500 индианци са се събрали за конна атака. Те обръщат изложения ляв фланг отряда на Рино и го принуждават набързо да отстъпи в гората при завой на реката. Тук индианците го „приковават“ и след като дава заповеди да възседнат, да се спешат и отново да възседнат конете, Рино отново избира безредно отстъпление към височините на другия бряг на реката. Отстъплението е объркано и веднага е пресечено от шейенски атаки от близко разстояние. Рино по-късно докладва, че 3 офицери и 29 кавалеристи са убити по време на отстъплението и прекосяването на реката, а още един офицер и 13-18 войници са в неизвестност. Повечето от тях са останали в горичката и по-късно мнозина се присъединяват към отряда.

Бойното поле днес

Вярва се, че припряното отстъпление е причинено от смъртта на скаута арикара Кървавия Нож, който докато говори с Рино в гората, е прострелян в главата и мозъкът му прасва в лицето на майора. Това изнервя Рино и води до безредното му отстъпление през реката. Няколко очевидци твърдят, че Рино е паникьосан в продължение на доста време след смъртта на Кървавия Нож. На скалите от другата страна на реката, известни днес като Хълмът на Рино, потресените войници на Рино се съединяват с отряда на кап. Бентийн, пристигащ от юг по сигнал на тръбача Джовани Мартини, който е изпратен от Къстър със съобщението : „Хайде.. голямо село..., бъдете бързи,,, донесете пакети“ („пакети“ се отнася до муниции, което означава, че до този момент Къстър вероятно е осъзнал големия брой индианци, пред който е изправен). Пристигането на хората на Бентийн на хълма спасява Рино и подчинените му от възможно изтребление. Към отрядите им се присъединява и МакДугал и обоза. 14-те офицери и 340 войници на скалите се организират в кръгова отбрана и се окопават с каквито инструменти им се намират, включително ножове.

Въпреки че чува силен пушечен огън от север, включително отчетливи залпове към 16.20 ч. Бентийн се съсредоточава върху подкрепата на притиснатия и оредял батальон на Рино, вместо да продължи на север към Къстър. По-късно той е подложен на критика, че не е изпълнил заповедта на Къстър. Към 5 ч. кап. Томас Уайр с една рота тръгва към Къстър, противно на заповедите. Те напредват 1.6 км до днешния рид на Уайр и виждат в далечината индиански конници да стрелят по обекти на земята. До това време, към 5.25 ч. битката на Къстър може би е приключила и според конвенционалното историческо разбиране Уайр е наблюдавал довършването на ранените и стреляне по мъртъвци, но според някои съвременни историци Уайр е наблюдавал бой на днешния хълм Калхун, където е започнало унищожението на батальона на Кеог, с рухването на роти L, I и C след съвместните нападения, водени от Лудия Кон, Белия Облак, Жлъчката и други. Другите окопали се роти последват Уайр, но нарастващите индиански атаки срещу рида ги принуждават да се върнат на скалите преди обоза с мунициите да се е придвижил дори на 400 м. Там остават приковани още един ден, но индианците не успяват да пробият тази плътно заета позиция.

Боят на Къстър[редактиране | edit source]

Подполковник Къстър и неговите войници са победени при р. Литъл Бигхорн от лакота и шейените, 25 юни 1876 г.
„Последната съпротива на Къстър“
Снимка направена през 1894 г. В центъра е Хълмът на Къстър
Последната съпротива на Къстър, военното гробище днес

Нито един от кавалеристите на Къстър не оцелява, а разказите на индианците са неясни и противоречиви. Неговите 210 войници се сражават с лакота и шейените на 6 км северно от Рино и Бентийн, които чуват гърмежите. След като изолират и пропъждат Рино основната част от воините се насочват срещу Къстър. Пътят на Къстър към неговата „Последна позиция“ остава спорен. Една възможност е, че след като заповядва на Рино да нападне Къстър продължава по течението на р. Рино на около 800 м от р. Литъл Бигхорн, но след това се обръща на север и се качва на скалите, където скоро самият Рино ще търси спасение. Оттук той може да види нападението на Рино срещу другата страна на селото. Къстър след това поема на кон на север и слиза в пресъхналото речно корито Лековита опашка, което води до реката. Някои историци вярват, че част от отряда на Къстър слиза в коритото, отива на запад към реката и неуспешно се опитва да прекоси в селото. Според някои историци малка група индиански точни стрелци е била разположена на това място. Белият Бик твърди, че е застрелял водач, който е паднал от коня си в реката. Други индиански разкази обаче не го подкрепят. Ако това е вярно обаче може самият Къстър да е бил ранен от някой от тези стрелци. Някои индианци твърдят, че един от водачите на тази предна част е бил ранен заедно със знаменосеца на ротата. Кавалеристите е трябвало да слязат, за да качат ранените обратно на конете им. Фактът обаче, че и двете рани на Къстър, които не са в резултат на обезобразяване (куршуми под сърцето и в лявото слепоочие) са мигновено фатални хвърля съмнение върху предположението, че е бил ранен на това място.

Такъв сценарий може да обясни целта на атаката на Рино, която е трябвало да бъде част от тактика на „чука и наковалнята“, като Рино ги държи от юг, а Къстър ги притисне от север. Според някои историци Къстър не се е приближил до реката, а е продължил нагоре през изсъхналото корито и от другата му страна, където постепенно попада под огън. Според тази теория докато Къстър осъзнава сериозността на положението вече е прекалено късно да пробие и да се присъедини към Рино и Бентийн на юг.

Едно тълкуване се основава на археологични проучвания, открили гилзи по рида Ний-Картрайт и индиански разкази. Историците вярват, че Къстър е разделил батальона си на две (или три) части като вероятно упълномощава кап. Джордж Йейтс да командва втората. Поне една от ротите прави заблуждаващо нападение по лявата страна на коритото Лековита опашка на път за брода Минеконджу с намерение да облекчи натиска върху отряда на Рино изтегляйки стрелковата линия в гората на брега на р. Литъл Бигхорн. Слизайки по рида Ний-Картрайт те са могли да бъдат видени от индианското село. На възвишенията зад тях втора рота би осигурявала прикритие от далече. Воините може да са били привлечени от заблуждаващата атака, при което батальонът би отстъпил нагоре по северното изсъхнало корито в обратна посока на ротата, която ги прикрива, след което тази рота може да е напреднала и изстреляла залпове, които да са оставили гилзите открити 50 години по-късно.

Повечето индиански разкази говорят за конно нападение водено от Лудия кон и Белия Бик, което се е вклинило между роти L и C. Виждайки индианците зад тях войниците от рота L са се опитали да отстъпят на север, за да се свържат с рота C, при което Жлъчката и други на противоположния рид са нападнали в гръб отстъпващата рота. Опитът за организирано отстъпление скоро се е превърнал в „панически разгром“ по думите на Бентийн. Според положението на телата на бойното поле роти I и L под командването на кап. Кеог вероятно са отделени и слезли от конете, за да осигурят ариергард и може да са били последната организирана съпротива. Останалите роти са изтласкани нагоре по днешния хълм на Къстър, който вероятно е прекалено тесен, за да побере оцелелите и ранените. Според индианските разкази командната структура бързо е рухнала, макар няколко по-малки групи да извършват няколко „последни съпротиви“. Много индиански разкази говорят за опити за бягство на малки групи от роти C, I и L към реката и към хълма на Къстър, което е засвидетелствано от разпръснатите тела югоизточно от рида към р. Литъл Бигхорн. Нито един от войниците не достига до реката от южния край на бойното поле, както е видно от диаграми на разположението на паметните плочи.

Според почти всички разкази за по-малко от час отрядът на Къстър е напълно унищожен. Лакота твърдят, че Лудият Кон лично е повел една от големите групи воини, която накрая помита кавалеристите в изненадващо нападение от североизток, причинявайки рухване на командната структура и паника сред войниците. Много от тях хвърлят оръжията си докато шейените и сиуксите ги прегазват с конете си.

Според археологически проучвания силите на Къстър може да са били разделени на три стрелкови линии. Скорошни документални филми предполагат, че може да не е имало „Последна позиция“, както традиционно сражението се описва в популярната култура. Археолозите твърдят, че войниците на Къстър не са били заобиколени, а разбити от едно конно нападение. Този сценарий е в съответствие с индианските разкази, че нападението на Лудия Кон е съкрушило съпротивата. Много от войниците губят живота си в дълбоко дере на 300-400 м от днешния хълм на Къстър. Там са открити поне 28 тела, включително на скаута Мич Буйе; вероятно това е последното действие на битката. Според друг индиански разказ около 40 мъже правят отчаян опит за съпротива около Къстър на хълма, носещ неговото име, откъдето стрелят в залпове.

Последици[редактиране | edit source]

Затворена ръка
Един шайенски воин падна тук на 25 юни 1876 г., защитавайки шайенския начин на живот.
Паметна плоча на полето

thumb|250px|Обелискът в памет на загиналите американски войници е на мястото на масовия гроб, в всички те се препогребани След като унищожават частта на Къстър лакота и шейените се прегрупират, за да нападнат Рино и Бентийн. Боят продължава до падането на мрака (21 ч) и на следващия ден. Според Рино водачеството на Бентийн е спомогнало за отблъскването на силна атака срещу участъка от периметъра, защитавана от роти H и M. На 26 юни се появява колоната на ген. Тери и индианците се оттеглят в противоположната посока. Скаутът от племето кроу Белият Човек Го Подканя Да Бърза пръв докладва на офицерите на Тери, че силата на Къстър е „заличена“. Прави се оглед на бойното поле и се намират бруствери от мъртви коне на хълма на Къстър. Мъртъвците са погребани, където са намерени. Къстър е намерен близо до върха на хълма носещ неговото име с огнестрелни рани близо до сърцето и в лявото слепоочие. И двете рани са смъртоносни, но изглежда само раната на гърдите е кървяла, което означава, че раната на слепоочието може да е нанесена след смъртта. Ранен е също в ръката. Убити са 16 офицери и 242 войници (42% от личния състав на Седма кавалерия), ранен е 1 офицер и 51 войници от Седма кавалерия. Всичките членове на петте роти на Къстър са убити, макар в продължение на години да се носят слухове за оцелели.

На 8 август след като Тери е подкрепен от Пета кавалерия експедицията тръгва по р. Роузбъд в преследване на лакота. Среща се със силите на ген. Крук и обединената армия с обща численост 4000 следват лакота на североизток към р. Малка Мисури. Продължителните дъждове и липсата на провизии принуждава армията да се разтури и да се върне в началните точки на похода. Седма кавалерия се връща във форт Линкълн.

Краят на сиукската съпротива[редактиране | edit source]

Лудият Кон броди с групата си южно от границата и се бие срещу ген.-л. Нелсън Майлс, който неспирно преследва индианците през зимата на 1876-77 г. Поради изчезването на източника им на препитание, бизоните, през май 1877 г. Лудият кон е принуден да дойде във форт Робинсън, Небраска с няколко хиляди индианци, най-вече оглала и минеконджу сиукси. Ген. Крук обявява Петниста опашка, който е правил услуги на армията за вожд на сиуксите, което създава недоволство сред тях. През септември Лудият кон напуска резервата без разрешение, за да откара болната си жена при родителите ѝ. Ген. Крук заповядва да бъде арестуван. Първоначално той не се противопоставя, тъй като познава индианеца, който е изпратен, да да го доведе, но когато разбира, че го водят към затвор започва да се съпротивлява и е смъртоносно пронизан с войнишки щик. Умира през нощта в присъствието на баща си, който отнася тялото му на тайно масто в Бед Лендс (Лошите земи).

През май 1877 г. Седящият Бик преминава с хората си в Саскачеуан, Канада, където остава в продължение на години до юли 1881 г., когато се връща в САЩ и се предава.

Американската реакция[редактиране | edit source]

Новината за съдбата на Къстър слага край на желанието на Камарата на представителите на Американски конгрес, водена от демократите да намали броя на армията. Армията увеличава броя си с 2500 души след битката.

Вдовицата на Къстър Елизабет потиска критиките срещу съпруга си. Някои от участниците решават да изчакат смъртта ѝ преди да разкажат това, което са видели, но тя ги надживява почти всички. В резултата събитието е пресъздадено по Викториански образец в много книги, филми и други произведения. Легендата за Къстър скоро се вкоренява във въображението на американците като героичен офицер храбро биещ се срещу диваците, образ популяризиран от спектаклите за Дивия запад на Бъфало Бил, Поний Бил и други.

През 1878 г. армията награждава 28 участници в боя на скалите с Медали на честта, повечето заради рискуването на живота си, за да носят вода от реката на ранените.

Външни връзки[редактиране | edit source]