Георг Грос

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Георг Грос
George Grosz
германски художник
Роден
Починал
6 юли 1959 г. (65 г.)
ПогребанБерлин, Федерална република Германия
ЕтносГерманци[1]
Религияатеизъм
Националност Германия  САЩ (след 1938)
Учил вДрезденско висше училище за изобразителни изкуства
Кариера в изкуството
Стилдадаизъм, експресионизъм, нова вещественост
ЖанрКарикатура,[2][3] акт,[3] портрет,[3] натюрморт[3]
АкадемияХудожествена академия в Дрезден (1909–1911)
УчителиРихард Мюлер, Роберт Щерл, Рафаел Веле и Осмар Шиндлер
Направлениеживопис
Известни творбиПогребението (Посветено на Оскар Паница) (ок. 1917–18)
ПатронФеликс Вайл
ПовлиянОноре Домие
Анри дьо Тулуз-Лотрек
футуризъм
Джеймс Енсор
Паул Клее
ПовлиялБен Шан
НаградиГугенхаймова стипендия (1937)
Семейство
БащаКарл Еренфрид Грос
МайкаМари Вилхелмине Луизе
СъпругаЕва Грос
ДецаПетер Михаел Грос
Мартин Оливер Грос
Уебсайт
Георг Грос в Общомедия

Георг Грос (на немски: Georg Groß; на английски: George Grosz) е германски художник от 20 век.

Известен е най-вече с карикатурите си на берлинския живот през 1920-те години. Изявен член на групата на берлинските дадаисти и на течението „Нова вещественост“ (на немски: Neue Sachlichkeit) по време на Ваймарската република. Той емигрира в САЩ през 1933 г., и става натурализиран гражданин през 1938 година. През 1956 г. се завръща в Берлин, където умира.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Георг Грос е роден в Берлин, Германия, син на собственик на кръчма. Родителите му са лутерани.[4] Грос израства в померанския град Щолп (Słupsk)[5], където майка му става съдържателка на местния хусарски локал, след като баща му умира през 1901 г.[6] По настояване на братовчед си младият Грос започва да посещава всяка седмица кръжока по рисуване, воден от местен художник на име Грот.[7] Грос развива художническите си способности по-нататък като прави изпипани копия на пиянски сцени на Едуард фон Грюцнер и рисувайки въображаеми батални сцени.[8] Между 1909 и 1911 г. следва в Дрезденската академия за изящни изкуства, където учители са му Рихард Мюлер, Роберт Щерл, Рафаел Веле и Осмар Шиндлер.[9] Веднага след това учи в берлинския Колеж по изкуства и занаяти при Емил Орлик.[9]

През ноември 1914 г. Грос постъпва в армията като доброволец, с надеждата, че приемайки сам да се подложи на военна повинност, ще избегне изпращане на фронта.[10] Освободен е след хоспитализация за синузит през 1915 г.[10] През 1916 г. променя изписването на името си на George Grosz в знак на протест срещу германския национализъм[9] и от романтичен ентусиазъм по отношение на Америка[11], възникнал при юношеското му четене на книгите на Джеймс Фенимор Купър, Брет Харт и Карл Май, ентусиазъм, който той запазва до края на живота си.[12] (По същото време неговият приятел и сътрудник художникът Хелмут Херцфелд променя името си на John Heartfield.) През януари 1917 г. получава призовка за фронта, но през май е отписан като трайно негоден.[13]

В последните месеци на 1918 г. Грос се присъединява към Съюза на спартакистите[14], който през декември 1918 г. е преименуван на Комунистическата партия на Германия (КПГ). Арестуван е по време на Въстанието на спартакистите през януари 1919 г., но бяга с помощта на фалшиви документи за самоличност. През 1921 г. Грос е обвинен за обида на армията. Делото завършва с глоба от 300 германски марки и унищожаването на серията му Gott mit uns („Бог с нас“), сатира на германското общество. През 1928 г. е преследван за богохулство след публикуване на антиклерикални рисунки. Според историка Дейвид Неш, Грос „публично заявява, че не е бил нито християнин, нито пацифист, но е активно мотивиран от вътрешна потребност да създаде тези снимки“, и накрая е оправдан след жалене на две инстанции.[15] От друга страна, през 1942 г. списание Time идентифицира Грос като пацифист.[16]

През 1922 г. Грос пътува до Русия с писателя Мартин Андерсен Нексьо. При пристигането си в Мурманск те са арестувани за кратко като шпиони; след като техните пълномощни писма са одобрени им е позволено да се срещнат с Григорий Зиновиев, Анатолий Луначарски и Владимир Ленин.[17] Шестмесечният престой на Грос в Съветския съюз го оставя безразличен към видяното. През 1923 г. прекратява членството си в КПГ, въпреки че политическите му позиции са почти без промяна.[18]

Българският архитект и писател Чавдар Мутафов налича Георг Грос „майсторът на гениалната баналност“[19].

Грос напуска Германия малко преди Хитлер да дойде на власт. През юни 1932 г. той приема поканата да преподава през летния семестър на Студентската художествена лига (на английски: Art Students League) в Ню Йорк.[20] През октомври 1932 г. се завръща в Германия, но на 12 януари 1933 г. заедно със семейството си емигрира в Америка.[21] Става натурализиран гражданин на САЩ през 1938 г. и се установява в Бейсайд, Ню Йорк. През 1930-те години преподава в Студентската художествена лига, където един от неговите ученици е Роумър Биърдън, който е повлиян от стила му на колажиране. Грос преподава в Студентската художествена лига с прекъсвания до 1955 г.

Гробът на Грос в Берлин

В Америка Грос решава да скъса решително с миналото си и да се промени стила си.[22] Продължава да излага редовно, а през 1946 г. публикува своята автобиография, A Little Yes and a Big No. През 1950 г. открива частно художествено училище в дома си, а също така работи като художник със стипендия в Des Moines Art Center. Избран е за асоцииран член на Националната академия за дизайн през 1950 г. През 1954 г. е избран за член на Американската академия за изкуства и литература. Въпреки че има американско гражданство, решава да се върне в Берлин, където умира на 6 юли 1959 г. от последиците от падане по стълби след пиянска нощ.[23]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Grosz, George (1946). A Little Yes and a Big No. New York: The Dial Press.
  • Kranzfelder, Ivo (2005). George Grosz. Cologne: Benedikt Taschen. ISBN 3-8228-0891-1
  • Michalski, Sergiusz (1994). New Objectivity. Cologne: Benedikt Taschen. ISBN 3-8228-9650-0
  • Sabarsky, Serge, editor (1985). George Grosz: The Berlin Years. New York: Rizzoli. ISBN 0-8478-0668-5
  • Schmied, Wieland (1978). Neue Sachlichkeit and German Realism of the Twenties. London: Arts Council of Great Britain. ISBN 0-7287-0184-7
  • 'Peter M. Grosz,' obituary of George Grosz's son, New York Times, 7 октомври 2006.
  • Walker, B., Zieve, K., & Brooklyn Museum. (1988). Prints of the German expressionists and their circle: Collection of the Brooklyn Museum. New York: Brooklyn Museum. ISBN 0-87273-115-4

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ biography/George-Grosz
  2. ↑ vocab.getty.edu
  3. ↑ а б в г rkd.nl
  4. ↑ The Progressive. Books.google.ca. Посетен на 24 декември 2011.
  5. ↑ munzinger.de // munzinger.de. Посетен на 24 декември 2011.
  6. ↑ ZEIT ONLINE GmbH, Hamburg, Germany. zeit.de // zeit.de, 27 януари 1955. Посетен на 24 декември 2011.
  7. ↑ Grosz 1946, p. 22.
  8. ↑ Grosz 1946, pp. 24, 26.
  9. ↑ а б в Kranzfelder 2005, p. 92.
  10. ↑ а б Kranzfelder 2005, p. 15.
  11. ↑ Sabarsky 1985, p.250.
  12. ↑ Schmied 1978, p.29.
  13. ↑ Sabarsky 1985, p. 26.
  14. ↑ Kranzfelder 2005, p. 28.
  15. ↑ Nash, David S. (2007). Blasphemy in the Christian World: A History. Oxford: Oxford University Press. p. 112. ISBN 978-0-19-957075-1.
  16. ↑ Art: George Grosz, Time, Sept. 14, 1942.
  17. ↑ Kranzfelder 2005, pp. 54 – 55.
  18. ↑ Kranzfelder 2005, p. 58.
  19. ↑ Банално изкуство // в-к Изток. Литернет, 1926. Посетен на 15 февруари 2019.
  20. ↑ Kranzfelder 2005, p. 93.
  21. ↑ Kranzfelder 2005, p. 78.
  22. ↑ Grosz 1946, pp. 301 – 302.
  23. ↑ Kranzfelder 2005, p. 90 – 93.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Георг_Грос&oldid=11506786“.