Делавари

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Делавари
Lenape Languages.png
Територията на делаварите преди европейския контакт.
Общ брой 16 000
Разселение САЩ, Делауеър, Ню Джърси, Пенсилвания, Ню Йорк. Сега в Оклахома, Уисконсин, Ню Джърси.
Език Алгонкински
Сродни групи нантикок, уапингър
Делавари в Общомедия

Делаварите (на английски: Delaware) са голям северноамерикански индиански народ, едно от най-известните индиански племена на Северна Америка. Делаварите или както самите те се наричат „ленапе – мъже“, или „лени-ленапе – мъже на мъжете“, до 1600 г. живеят главно в долината на река Делауеър – от Кейп Хенлоупън в Делауеър до Кетскил Маунтънс в Ню Йорк. Тава е тяхната родина от стотици години преди идването на европейците. През следващите 300 години те са принудени да се местят над 20 пъти и до 1900 г. са разпръснати в Делауеър, Ню Джърси, Пенсилвания, Западна Вирджиния, Охайо, Онтарио, Мичиган, Индиана, Мисури, Арканзас, Луизиана, Тексас, Уисконсин, Канзас и Оклахома.[1]

Име[редактиране | редактиране на кода]

Самото име делавари не е индианско. Когато през 1610 г. капитан Самюел Аргайл тръгва от Джеймстаун на север, за да изследва крайбрежието открива един голям залив, който кръщава Делауеър, в чест на сър Томас Уест Трети лорд Де ла Уеър – първият губернатор на Вирджиния. По-късно английските колонисти използват името за залива, реката и за хората живеещи там. Когато идват шведите те започват да наричат хората „ренапе“ (от ленапе). На ирокезите са известни като „Акоткаканеа“ или „Тсаканеа“, на чероките като „Ани-куаноки“, на нантикоките като „Маттауа (Матхе, Матуа)“ и на уичитите като „Наруаро“. Когато някои групи мигрират в Тексас, испанците им дават името „Делуа (Далаас)“. На французите са познати като „Луп (вълк)“, но това име е прилагано към всички североизточни крайбрежни алгонкини.[1]

Култура[редактиране | редактиране на кода]

От повечето алгонкински племена, делаварите са считани за прародители. Това се дължи на широко разпространеното убеждение, че те са родоначалници на всички алгонкини. Заради това убеждение делаварите се ползват с голям авторитет и уважение и често са били арбитри в решаването на спорове между съперничещи племена. От друга страна, устната история на много алгонкински племена разказва, че в миналото делаварите, шоуните, поухатаните и нантикоките са били едно племе и живеели заедно в долината на река Делауеър. По-късно езиковите прилики между тези племена и техните миграции потвърждават това.

Когато идват европейците в началото на 17 век, около 20 000 делавари живеят в около стотина села пръснати по крайбрежието и във вътрешността като всяко село е независимо. Общото между тях е, че всички се наричат „ленапе“ и имат по три матрилинейни клана (костенурка, вълк и пуйка), обхващащи всичките им групи. Според Люис Хенри Морган трите клана представляват основните кланове или фратрии на племето, които се състоят от по 12 клана, и тези кланове са еднакви сред мънсите и мохиканите. Често имената на трите основни клана се използват като синоними за трите дивизии на племето – мънси, унами и уналактико.

Всяко село се управлява от съвет, състоящ се от трима вождове (по един от всеки клан) и от изтъкнатите членове на селото. Главният вожд винаги е от клана Костенурка. Длъжностите на вождовете са наследствени в някои семейства, но трябва да се гласуват за утвърждаване. Военният вожд се избира въз основа на способностите и качествата на даден човек. Селата им са доста големи, особено през лятото, но през зимата те почти обезлюдяват, тъй като хората се разделят на отделни големи семейства и се отправят към семейните ловни територии, принадлежащи на племето. Селата разположени близо до ирокезите, с които са в постоянна вражда са силно укрепени, докато тези които живеят по-далеч не ги укрепяват. За жилища използват три вида вигвами – обикновени куполовидни, продълговати едностайни и продълговати двустайни. По реките и езерата пътуват с дълбани канута. Трудът е равномерно разпределен между половете. Мъжете се занимават с лов, риболов, строят домове и канута и се грижат за сигурността на селото. Жените обработват нивите, които понякога достигат огромни размери, грижат се за домакинството, изработват кошници, обработват животинските кожи и събират различни диви растителни храни. Татуировките са широко разпространени и при двата пола, а жените често боядисват лицата си червени. Старците носят дълги коси, а войните си бръснат главите като оставят само скалпов кичур на темето или гребен по средата – прическа типична за източните племена. Дрехи си изработват главно от еленови кожи. Нямат официални брачни церемонии, но живеят в сплотени моногамни семейства. Мъртвите са погребвани в могили. Вярват в задгробния живот, но без концепцията за ад и рай като при християните, което впоследствие се оказва голямо разочарование за моравските братя. От металите познават само медта. Шаманите са два вида – лечители и пророци ръководещи различни религиозни церемонии.

Заемащи обширна територия, делаварите не са единно племе, а съвкупност от много села и групи. Няма централна политическа власт, а всяка група или село е почти независимо. Вождовете в най-добрия случай са контролирали по няколко села, обикновено разположени на един поток. Трите традиционни разделения – мънси, унами и уналактико се характеризират главно с различните диалекти и местообитание, а не като обособена политическа единица. И трите дивизии говорят един алгонкински език, но с три диалекта. Мънси е доста различен от останалите два и е по-тясно свързан с езика на мохиканите.

От 1700 г. уналактико са погълнати от унами, а мънсите в много отношения се превръщат в отделно племе. В периода между 1740 г. и 1837 г. някои групи са покръстени от моравските братя. Тези новопокръстени делавари се отделят от своите съплеменници и заживяват в отделни села. Впоследствие те се превръщат в отделна общност и започват да се наричат моравци. Повечето от тези моравци били от мънси.[1]

История[редактиране | редактиране на кода]

Делаварите срещат „суаннукен – хората от солената вода“ още в началото на 16 век. Първоначално срещите са приятелски и са щели да останат такива ако белите не отвличат няколко от тях. През следващите 80 години крайбрежните индианци се научават да избягват европейските кораби, които акостират на брега.[1]

Холандската търговия с кожи[редактиране | редактиране на кода]

Индианците са вече враждебно настроени, когато Хенри Хъдсън пристига да изследва района през 1609 г. Хъдсън отнася в Холандия огромен товар от ценни животински кожи и още на следващата година холандски търговци пристигат да търгуват с индианците. В рамките на няколко години търговията е разширена от река Хъдсън на юг до река Делауеър и на североизток до река Кънектикът. Въпреки че европейците не са искали, търговията с кожи утежнява много положението на индианците. В резултат на огромната конкуренция започват да избухват масово междуплеменни войни. През 1615 г. мохоките завладяват територията, която преди това споделят с мънси за лов. В резултата на това някои мънси подкрепят мохиканите по време на войната с мохоките през 1624 г. След поражението на мохиканите през 1628 г. някои от северните групи мънси са завладени от мохоките и са принудени да им плащат годишен данък.

Унами и уналактико на юг също са засегнати от търговията с кожи. През 1626 г. саскуеханок, които живеят на запад от тях ги атакуват, за да получат по-лесен достъп до холандците и техните стоки. Между 1630 и 1635 г. саскуеханок нападат делаварските села в югоизточна Пенсилвания и ги принуждават да изоставят селата си и да се преместят оттатък река Делауеър. Тези индиански войни са едни от най-бруталните войни в историята на континента, с големи разрушения и жертви. На всичко отгоре населението е покосено от голяма епидемия, която върлува в долините на Хъдсън и Делауеър през 1633 – 1635 г.[1]

Войни с холандците[редактиране | редактиране на кода]

По времето, когато пристигат шведите в долината на Делауеър през 1638 г. военните действия са приключили. Първоначално делаварите са в добри отношения с шведите, но с изчерпването на животните с ценна кожа в долината на Делауеър, след 1640 г. шведите игнорират делаварите за сметка на саскуеханок. Междувременно броят на холандските заселници се увеличава многократно, което неминуемо води до конфронтации с местните племена. Първият по-голям конфликт е тъй наречената Война за прасетата през 1640 г., в която няколко холандски фермери и няколко раритани били убити. Истинската конфронтация настъпва през 1643 г. с избухването на Войната уапингър, която бързо се разпространява в региона, В тази война срещу холандците се включват над 20 местни племена, сред които някои мънси и делаварските села Таппан, Хавърстроу, Хакенсак, Навасинк и Раритан. По време на войната над 1600 уапингър и техни съюзници са убити. В годините след войната населението на Нова Холандия се увеличава с бързи темпове. През 1651 г. холандците подкрепят мохоките във войната им срещу саскуеханок, което води до допълнително напрежение с делаварите в долното течение на Хъдсън. В същото време нова епидемия от едра шарка започнала във Вирджиния през 1654 г. достига до делаварите през 1657 г. и продължава на север до Нова Англия. Комбинацията от продължителните войни и епидемиите бързо намалява индианското население в региона. Положението се влошава още повече, когато холандците успяват да изгонят шведите от долината на Делауеър през 1655 г. и така лишават саскуеханок и мънси от основния им доставчик на оръжия и боеприпаси. В резултат на това двете племена са принудени да сключат мир с мохоките, но напрежението с холандците остава.[1]

Войни есопус[редактиране | редактиране на кода]

През 1657 г. есопус убиват няколко заселника в страната им. За да защитават заселниците от Ню Амстердам е изпратена войска, която веднага започва да строи укрепление. На среща с вождовете на есопус, холандският командир успява да успокои нещата, но напрежението останало. Ситуацията се влошава неимоверно през следващата 1658 г. От тази година насетне, в продължение на 20 години смърт и унищожение ще следват делаварите. Началото е сложено с възобновяване на военните действия по Сейнт Лорънс между французите и ирокезите. В същото време сенеките, каюга и онондага атакуват саскуеханок, което въвлича в конфликта и мънси като съюзници на саскуеханок.

През септември 1659 г. нова вълна от напрежение избухва между холандците и делаварите. Група от есопус, които работели при един холандски фермер се напиват и причиняват разни неудобства, но не били заплаха за никого. Въпреки това холандците организират група за саморазправа, която залавя и убива индианците. С този необмислен акт на насилие се слага началото на Първата война есопус (1659 – 1660). Есопус нападат холандските поселища и държат заселниците под обсада в продължение на три седмици, докато не пристига помощ от Ню Амстердам. След това есопус се оттеглят в планините и продължават нападенията. След неуспешен опит на мохиканите и мохоките да уредят примирие, холандците предприемат офанзива през 1660 г. След три изтощителни битки и заплахи, че мохиканите и мохоките ще се включат във войната, накрая есопус сключват мир с холандците. Мирният договор принуждава есопус да се откажат от голяма част от земите си и само заплахите за война с мохиканите и мохоките поддържа мира. През 1662 г. между мохоките и мохиканите избухва нова война и есопус виждат възможност да си отмъстят за несправедливостта. През юни 1663 г. те възобновяват нападенията срещу холандските поселища и така започва Втората война есопус (1663 – 1664). След множество нападения и няколко битки с военни експедиции, есопус отново се оттеглят в планините, от където продължават нападенията. През пролетта на 1664 г. от Ню Амстердам пристига заповед за унищожението на есопус и холандските войници призовават мохоките на помощ. Първо обединените сенеки и мохоки унищожават главното село на мънси – Минисинк. Стотици мънси са убити, а след това подобна съдба сполетява и други техни села. Нападнати от всички страни, есопус сключват мир с холандците през май 1664 г. Въпреки това войната между мънси и ирокезите не спира до поражението на саскуеханок през 1676 г.[1]

Отношения с британците[редактиране | редактиране на кода]

През 1664 г. британците завладяват Нова Холандия, но това не донася някаква промяна за мънси в долината на Хъдсън. Холандската власт пада, но холандските заселници не си тръгват, а остават. Англичаните сменят холандците и подписват договори за мир и сътрудничество с ирокезите. Така, тъй като английските колонисти са много по-многобройни от холандските, с помощта на ирокезите разширяват границите на бившата холандска колония многократно.

Англичаните започват да колонизират долината на Делауеър след 1666 г. Отношението на делаварите към новите заселници като цяло е враждебно, тъй като знаят за лошото отношение на англичаните към индианците във Вирджиния и Мериленд от тамошните племена, някои от които се присъединяват към тях по това време. Английските заселници са по-безскрупулни от холандските и често взимат земята на индианците, без да плащат. Заради тази практика често има търкания между тях и делаварските групи соукин, ранкоки и супнапка през 1775 г. Други групи продават част от земите си в северно Ню Джърси през 1673 г. и 1681 г., а през 1682 г., Таманенд, избран за вожд от няколко делаварски групи продава югоизточна Пенсилвания на Уилям Пен с договора от Шакамаксон (Филаделфия). За да направят място на англичаните, повечето делавари се изместват на запад към горните течения на реките Счуйкил, Брендвайн и Лийд, но от 1718 г. заселниците започват да навлизат и в тези земи. До 1732 г., след като отстъпват и долината на Саскуехана, всичко което остава на делаварите е малка част от Ню Джърси и долината Лийд В североизточна Пенсилвания. След 1744 г. на всички унами е наредено да напуснат Ню Джърси и да се присъединят към останалите делавари в горната част на Саскуехана, върху земи собственост на ирокезите.

По това време вече мънси действат почти като отделно племе и живеят под попечителството на онейда и каюга в собствените си земи. Към 1740 г., след като моравските братя започват мисионерска работа сред тях, повечето мънси се изместват на запад в долината Уайоминг в Пенсилвания. Към 1751 г. една група делавари живее по горното течение на Охайо, а мънси и 1/3 от унами са в горната част на Саскуехана и в долината Уайоминг.[1]

Борба за Охайо[редактиране | редактиране на кода]

След 1740 г. страната Охайо, която е напълно ненаселена и е собственост на ирокезите, става убежище за много племена, бягащи от напредващото все по на запад бяло население и от властта на Ирокезката лига. Същевременно англичаните започват сериозно да гледат на разширяването на техните владения към западна Пенсилвания и източно Охайо. През 1744 г. англичаните получават разрешение от ирокезите да построят пост при разклонението на Охайо (Питсбърг). Французите също имат претенции към Охайо и през 1752 г. с помощта на индианските им съюзници от Големите езера започват изграждането на верига от постове в цяла западна Пенсилвания, за да блокират достъпа на англичаните до Охайо. През май 1754 г. на конференция в Олбъни между представители на британските колонии и Ирокезката лига, ирокезите се отказват от Охайо и го отстъпват на англичаните. Когато племената в Охайо (минго, шоуни, делавари) научават за предателството на ирокезите сред редиците им избухва гняв и недоволство. Междувременно Вирджиния предявява претенции към Охайо и решава да действа. Колонията изпраща отряд от 130 мъже водени от 22-годишния тогава Джордж Вашингтон да поиска от французите да освободят укрепленията в западна Пенсилвания. По пътя отрядът се натъква на френски войници и убива няколко от тях. С това се слага началото на Френската и индианска война (1754 – 1763). Индианците в Охайо стоят настрани от спречкванията между европейците, но след поражението на генерал Брадок в битката при Форт Дюкен на 9 юли 1755 г. колонистите на изток хвърлят цялата вина за това върху индианците и когато делегация делавари и шоуни пристига във Филаделфия да протестира срещу ирокезкото отстъпване на Охайо, индианците са заловени и обесени. Този акт на насилие отприщва дълго сдържаните гняв и омраза на индианците в Охайо срещу англичаните. Границите на Вирджиния и Пенсилвания са подложени на невиждано насилие и до 1758 г. над 2500 заселници са убити от индианците. През 1763 г. Френската и индианска война свършва, но не и войната с индианците в Охайо. Племената Охайо са едни от най-ревностните последователи на Понтиак във въстанието от лятото на 1763 г. През 1764 г. при Прескю Айзъл в Пенсилвания, полковник Джон Брадстрийт сключва мир с делаварите, минго и шоуните. Месец по-късно този договор е обявен за невалиден от генерал Томас Гейдж и на Брадстрийт е заповядано да атакува селата в Охайо. През ноември 1764 г. племената Охайо подписват мир с англичаните в Кошоктон, а Понтиак друг мирен договор на следващата година. Уплашени от въстанието, британските власти забранява заселването на запад от Апалачите. Заселниците обаче не спазват забраната и продължават да навлизат в индианските земи. До 1774 г. вече западно от Апалачите има над 50 000 заселници.

През 1768 г. с договора от Форт Стануикс ирокезите потвърждават по-ранната цесия на западна Пенсилвания и Охайо, без да се консултират с племената в Охайо. Също така продават и земите в долините Саскуехана и Уайоминг. Заради това до 1770 г. почти всички делавари се изместват в Индиана и по време на Американската революция остават неутрални.[1]

Отношения със САЩ[редактиране | редактиране на кода]

Делаварите са първото племе, което подписва мирен договор с Американците още през 1778 г., но през 1779 г. генерал Съливан, който води военна кампания срещу ирокезите в Ню Йорк унищожава селата на мънси в Северна Пенсилвания. Мънси се оттеглят в южно Онтарио, Канада. Останалите делавари, след убийството на няколко техни хора преминават на страната на британците във войната. Само една малка част от племето не желае да се бие и за по-голяма сигурност се премества при американците във Форт Пит, но през пролетта на 1881 г. някои от водачите на тези делавари са убити и до лятото единствените делавари, които остават неутрални са моравците.

През есента на 1881 г. около 160 бели доброволци обграждат селото на моравците – Гнаденхуетен и убиват 90 от тях, след което опожаряват и останалите моравски мисии. Новината за това клане достига до останалите делавари и от юни 1882 г. те последват виандотите и останалите войнствени племена в Охайо, за да се бият срещу американците. Войната за независимост приключва през 1783 г., но делаварите и племената в Охайо продължават своята война до 1795 г.

Решавайки, че селата им в източно и централно Охайо са уязвими от атаки, делаварите се местят на североизток в Индиана. Новите земи обаче са препълнени. Не само те бягали от бялото нашествие. Някои мирни фракции делавари и шоуни продължават пътя си още на запад и се установяват в Мисури, където престояват до 1807 г. През 1815 г. по-голямата част от тях се преместват в Тексас.

Мънси, които живеят близо до онейда след 1756 г., заедно с тях и индианците Брадъртън и индианците Стокбридж през 1834 г. се преместват в северен Уисконсин, където продължават да живеят и днес.

Останалите делавари в Охайо подписват договор със Съединените щати през 1785 г. във Форт Макинтош. С този договор племената в Охайо признават американската власт и се определят границите между индианците и новата държава. За граница е определена река Мъскингъм. Много от индианците не подкрепят договора и продължават военните действия. Окончателният мир е подписан през август 1795 г. във Форт Грийнвил. Племената се отказват от претенциите си към Охайо с изключение на северозападния ъгъл. Мирният договор оставя делаварите без земя и з изключение на малка група по Сандъски Ривър другите делавари се преместват в източна и централна Индиана.[1]

Нов живот на запад от Мисисипи[редактиране | редактиране на кода]

По време на въстанието на Текумзе през 1813 г. болшинството делавари остават неутрални. През 1816 г. Индиана става щат и заселниците бързо заграбват индианските земи. През 1818 г. с договора от Сейнт Мерис делаварите се съгласяват да продадат всичките си земи и да се преместят западно от Мисисипи. Преместването им става между 1820 г. и 1822 г. Останалите на Сандъски Ривър делавари ги последват през 1829 г. Същата година заменят земите в Мисури за резерват в Канзас.

Делаварите живеещи в Тексас по това време, се съюзяват с тексасците във войната през 1836 г. За благодарност през 1854 г. те са преместени в резерват на река Бразос заедно с кадо и тонкава. През 1859 г. трите племена са експулсирани в Оклахома.

По време на Гражданската война много от делаварите в Канзас и Мисури подкрепят Съюза. На 4 юли 1866 г. делаварите в Канзас подписват последния договор със Съединените щати, с който продават земите си и се съгласяват да се преместят в Оклахома. От 1160 делавари, 958 заминават за Оклахома. Мънси избират да останат при оджибве в Канзас, с които в крайна сметка се сливат.[1]

Делаварите днес[редактиране | редактиране на кода]

Делаварите в Оклахома получават федерално признаване през 1996 г. и наброяват над 10 000 души. Друго федерално признато племе е делаварите в западна Оклахома, със седалище в Анадарко, Оклахома. Други делавари са част от федерално признатото племе Стокбридж–мънси в Уисконсин. В Ню Джърси има две групи делавари, които нямат федерален статут, но са признати от щата. В делауеър също има една група призната от щата. Общата численост на племето в края на 20 век е над 16 000 души.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]