Дочо Леков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Дочо Леков
български литературовед
Роден
Починал

Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Научна дейност
Област Филология
Работил в Институт за литература при БАН
Софийски университет
Публикации „Писател – творба – възприемател през Българското възраждане“ (1988)

Дочо Николов Леков е български литературовед. Професор, специалист по българска възрожденска литература.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Дочо Леков е роден на 11 октомври 1928 г. в Ямбол. Учи в гимназия „В. Карагьозов“ в родния си град и през 1946 г. завършва с отличие През 1953 г. завършва с отличие "Българска филология" си в Софийския държавен университет. В периода 1953-1955 г. е учител по български език в градовете Грудово и Сливница. Докторант в Института за литература при БАН (1956-1959). В Института за литература работи като литературен сътрудник (1959-), научен сътрудник (1961-), ст.н.с. II ст. (1974-), професор (1983-1993), научен секретар (1974-1976), ръководител на секция "Литература на Българското Възраждане" (1983-1993). Чете лекции в Пловдивския и Софийския университет (1975-1997).

Кандидат на филологическите науки с дисертация на тема „Проблеми на реализма в българската белетристика през Възраждането“ (1966). Доктор на филологическите науки с дисертация на тема „Писател-творба-възприемател през Българското възраждане“ (1988).

От 1993 до 1995 г е председател на Научната комисия по филологически науки и изкуствознание при ВАК. Заместник-главен редактор е на поредицата "Литературна история" (1977-1992 г.) на тритомния "Речник на Българската литература" (1976-1982).

Дочо Леков работи в областта на текстологията, на връзките на фолклора с литературата, архивното наследство през Възраждането. По негова идея и под негово ръководство започва работата на "Енциклопедия Българско възраждане". Проф. Дочо Леков проучва проблеми на литературната история и култура, социология на литературата, текстологията, книгознанието, на връзките на фолклора с литература, на архивното дело през Възраждането. Автор е на изследвания за Л. Каравелов, Р. Жинзифов, Т. Пеев, Неофит Рилски, Д. и К. Миладинови, Д. Чинтулов, В. Д. Стоянов и др. Един от авторите на справочник за българските писатели (на английски език). На него принадлежи откриването и въвеждането в обращение на пиесата на Тодор Пеев, както и на ръкописните учебници на Добри Чинтулов. Издава архивни материали и събрани съчинения на именити възрожденски писатели. Двутомникът "История на литературата и на възприемателя през Българското възраждане" е панорама на българската възрожденска литература.

Номиниран за академик, умира на 3 май 2003 г. в София.[1]

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

  • орден „Кирил и Методий“ II степен – 1988 г.
  • орден „Климент Охридски“ по случай 100-годишнината на Софийския университет – 1988 г.
  • награда на БАН за литературознание (за книгата му „Писател-творба-възприемател през Българското възраждане“) – 1988 г.
  • награда „Златна Диана“ – за личен принос в обогатяването на литературния и културния живот в град Ямбол – 1989 г.
  • награда „Паисий Хилендарски“ на президиума на БАН и на Академичния съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за високи постижения в областта на българската култура – 1989 г.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Книги[редактиране | редактиране на кода]

  • „Проблеми на българската белетристика през Възраждането“ / Отг. ред. Петър Динеков. София: БАН, 1970, 240 с.
  • Васил Друмев. Живот и дело“. София: Наука и изкуство, 1976, 199 с.
  • Любен Каравелов“. София: Народна просвета, 1977, 115 с.
  • „Тодор Пеев. Страници от живота и съдбата на един възрожденец“. София: Издателство на ОФ, 1978, 175 с.
  • Райко Жинзифов: Литературно-критически очерк“. София: Български писател, 1979, 88 с.
  • „Литература, общество, култура: Литературносоциологически и литературноисторически проблеми на Българското възраждане“. София: Народна просвета, 1982, 368 с. (2 доп. и прераб. изд. Пловдив: Макрос – 2000, 1996.)
  • „Ради Иванов Колесов: Биогр. очерк“. София: Народна просвета, 1983, 80 с.
  • „Писател – творба – възприемател през Българското възраждане“. София: Народна просвета, 1988, 336 с.
  • „Любен Каравелов – творецът, гражданинът, съвременникът“. Пловдив: Макрос 2001, 1998, 156 с.
  • „Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина: Проблеми. Представители. Прояви“. София: УИ Св. Климент Охридски, 1999, 297 с.
  • „Възрожденски процеси и творци в Южна Тракия и Македония“. София: Народно читалище Св. София; Гражданско дружество Критика, 2001, 196 с.
  • „История на литературата и възприемателя през Българското възраждане“. т. 1-2. София: УИ Св. Климент Охридски (т. 1. 2003, 630 с.; т. 2. 2004, 482 с.)

Учебници[редактиране | редактиране на кода]

  • „Българска възрожденска литература: Проблеми, жанрове, творци“. Учебник за студенти-филолози. Т. 1-2. София: Наука и изкуство, 1988 (т. 1. – 339 с.; т. 2. – 357 с.) (2. изд. УИ Св. Климент Охридски, 1993)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]