Електрически далекопровод

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Електропровод в Германия

(Електрически електропровод) или електропровод се нарича компонент на електроснабдителната мрежа, електрическа линия или въздушна линия (ВЛ)[1]кабел, който излиза от електрическа централа или подстанция и е предназначен за пренос на електрическа енергия. Електрическата енергия се пренася по проводници на открито, във въздуха, прикрепени с помощта на траверси, изолатори и арматура към стълбове или подземни кабелни канали.

Електропроводите реално не са свързани директно с генератора в електроцентралата тъй като неговото напрежение е прекалено ниско за пренос на големи разстояния. Затова се използват силови трансформатори в двата края на електропровода. Единият е повишаващ, а другия понижаващ.

Заслугата за съвременния начин на пренос на енергия с променлив ток се дължи на Никола Тесла. Преди това Томас Едисън използва постоянен ток.

Забележка: Понятието „електрически далекопровод“ не е съвсем точно. В електротехниката и електроенергийните системи (ЕЕС) се използва по-точния термин „електропровод“ или „електропроводни линии“ (виж НАРЕДБА № 14 от 15.06.2005 г. Чл. 148. (1)).

Въздушни електропроводи[редактиране | редактиране на кода]

Електропровод в Испания

Въздушните електропроводни линии се класифицират по следните основни показатели: вид на тока, номинално напрежение и предназначение.

Вид на тока[редактиране | редактиране на кода]

В зависимост от вида на тока те са за променлив ток и за постоянен ток. В България въздушните линии са за променлив ток с честота 50 Hz. В страните с по-голяма територия и по-развита електроенергийна система като САЩ, Канада и части от Русия използват променлив ток с честота 60 Hz. Електропренасянето на големи разстояния се извършва посредством въздушни линии за променлив а не за постоянен ток, поради това че променливият ток лесно се трансформира в такъв с високо напрежение, съответно малък ток и по-малки загуби на електроенергия в проводниците, които са с по-малко сечение, по-леки и по-евтини.

В последните десетилетия за пренос на големи мощности на много големи разстояния се предпочита постоянния ток с високо напрежение. В краищата на такъв електропровод се строят специални преобразувателни станции. Разходите за тях се компенсират от значително по-малките вложения за проводници и по-малките загуби в сравнение с променливият ток с високо напрежение. Загубите на електроенергия в преносната мрежа са основно под форма на отделяне на топлина и се изчисляват по формулата Q=I^2*R. Друга част от загубите са вследствие на коронен разряд, който води до загуба на активна енергия.

Номинално напрежение[редактиране | редактиране на кода]

Според номиналното напрежение електрическите мрежи се разделят на:

  • мрежи за ниско напрежение (НН) – до 1 kV (1000V)
  • за средно напрежение (СН) – от 1 до 35 kV включително
  • за високо напрежение (ВН) – от 110 до 400 kV
  • за свръхвисоко напрежение (СВН) – от 400 до 900 kV и
  • за ултрависоко напрежение (УВН) – над 900 kV.

Предназначение[редактиране | редактиране на кода]

Според предназначението си въздушните линии са преносни и разпределителни.

Преносните въздушни линии в България са за номинални напрежения 110, 220 и 400 kV. Според правилниците това са електропроводи за ВН. Електропроводите до 20 kV са разпределителни средно напрежение.

Основните елементи на въздушните линии са: проводници (голи или изолирани), стълбове, фундаменти, изолатори, мълниезащитни въжета.

Електропроводите в България[редактиране | редактиране на кода]

За мрежата с високо напрежение в България отговаря ЕСО (енергийният системен оператор), а за мрежата със средно напрежение – ЕРП (електроразпределителните предприятия).

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]