Зоя Ставрева

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Зоя Ставрева
философка, педагожка и общественичка
Родена
Починала
Търново, България

Националност Флаг на България България
Образование Бернски университет
Научна дейност
Образование Бернски университет

Зоя Ставрева Маринополска (21 април 1883[1] – 3 март 1962[1]) е българска философка, педагожка и общественичка. Тя е първата българка, защитила докторска дисертация по философия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Зоя Ставрева е родена през 1883 г. в Търново в семейството на Атанаска и Ставри Маринополски. Баща ѝ е търговец, ползващ се с авторитет и с уважението на своите съграждани. От общо петте деца – 2 момчета и 3 момичета, Зоя се откроява с най-буден ум, амбиция и ученолюбие. Завършва с отличие средното си образование в Търново. През 1914 г. завършва висше образование по философски науки в Берн, Швейцария.

През същата година подготвя докторска дисертация към Висшия философски факултет на Бернския университет, която успешно защитава през 1915 г. и е удостоена с научното звание „доктор на философските науки“. Темата на дисертацията ѝ е „Състраданието като основа на морала при Шопенхауер“ (на немски: Das Mitleid als Fundament der Moral bei Shopenhauer). За пръв път в историята на българската философия са разгледани проблемите на метаетиката (наука за трансцендентните нравствени принципи като висши цели на разума), отнасящи се до изследването на първоосновите на морала.

Педагогика[редактиране | редактиране на кода]

След завръщането си в България Ставрева, в продължение на 24 години преподава философия в Девическата гимназия "Св. Митрополит Климент" в Търново.

Паралелно с философските си идеи Зоя Ставрева усилено проучва проблемите в областта на историята на образованието в България. Особено внимание отделя на девическото образование. Тя усилено търси причините, поради които на момичетата се дава възможност да се образоват по-късно, отколкото на момчетата. Като първа и основна причина открива и посочва психологическата нагласа на българина, че на момичетата, като бъдещи майки и съпруги, не им е нужно образование. От значение са и моралните съображения, че смесените класове вредят на нравите на подрастващите.

В статията „Девическото образование“ в Търново през 1939 г. настоява образованието на жената да бъде приближено повече до живота:

Жената живее в едно раздвоение между нейното духовно призвание, което я насочва към учение и получаване на образование наравно с мъжа, и нейното естествено призвание – майчинството. Даровитата, гениалната жена се открива в учения, в художника, в държавника, във философа. Ето защо участието на жената в живота не се състои само в раждане на деца и водене на домакинството.

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

Популяризира научните си изследвания като активно сътрудничи на списание „Учителска мисъл“, „Учителска практика“, Образование, „Учителски преглед“, „Дом и училище“, както в редица централни и местни вестници. Постоянен сътрудник е на Общинския вестник „Велико Търново“. Изнася сказки в родното Търново и из цялата страна.

Ставрева е председател на Учителски въздържателен съюз с център Търново (1924 – 1925). Подготвя и изнася множество беседи. Представя реферати на световни конгреси във Виена, Хелзинки, Хага. На конгреса, проведен в Търново през 1931 г. става инициатор за обединението на всички въздържателни съюзи.

Членува в Дружество на българките с висше образование, основано в София на 29 май 1924 г. Член е и на Класния учителски съюз, на Ученическо дружество „Радост“, активен деец на Червения кръст.

Ставрева е голям радетел за чист български език. Подобно на историка Никола Станев е против изкуственото възприемане на чуждици в езика.

Прави редица дарения на книги.

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

Носител е на множество награди за активна обществена дейност.

През 1940 г. Младежкият Червен кръст я награждава със Знак за отличие и свидетелство.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Цанкова (1993)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Данков, Е., М. Стоева. Зоя Ставрева – първата българка, защитила докторска дисертация по етика и философско-педагогическата култура във Велико Търново. // Данков, Е. (съст.). В перспективата на времето. В. Търново, 1989, с. 73 – 79;
  • Данков, Е., М. Стоева. Учителката Зоя Ставрева. // Народна просвета, 1990, № 7, с. 56 – 58;
  • Данков, Е., М. Стоева. Първата българка с докторска дисертация по етика. // Велико Търново. София, Г. XIX, № 1 (18), 1990, с. 15;
  • Данков, Е. Зоя Ставрева и проблемът за метаетиката в българските традиции. // Данков, Е. История на българската философска мисъл. От Възраждането до съвременната българска философия. В. Търново, Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2000, с. 236 – 251;
  • Данкова, Р. (съст.). Първооснови на морала. (Метаетиката в българската традиция). В. Търново, Faber, 2000, 147 с.
  • Данкова, Росина. Зоя Ставрева (1890 – 1950) – философ и педагог. // Известия, XVII – XVIII/2002 – 2003, Регионален исторически музей В. Търново, В. Търново, 2002 – 2003, с. 383 – 391;
  • Данкова, Росина. Зоя Ставрева (1883 – 1962) – основоположник на метаетиката в историята на българската философия. // Маринова, Емилия (съст.). Етиката в България – вчера, днес и утре. В. Търново, Faber, 2005, с. 80 – 93, ISBN 954-775-417-3;
  • Латев, Л. Българската философска докторантура на немски език (1878 – 1945). // Философски форум, 2001, № 9, с. 193;
  • Митова-Ганева, Катя. Великотърновки – от традицията към модерността. В. Търново, Фабер, 2009, 112 с., ISBN 978-954-400-040-0;
  • Пейчев, Б. Българска дисертация върху Шопенхауер (Берн, 1914). // Философска мисъл, 1982, кн. 9, с. 122 – 123;
  • Цанкова, Олга. Аз съм за ред и стегнатост. // в-к „Борба“, В. Търново, № 54, 11.05.1993 г.