Иван Нешев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иван Стефанов Нешев
български скулптор

Роден
Починал
28 юни 1987 г. (60 г.)
Националност Флаг на България България
Кариера в изкуството
Академия ВИИИ „Николай Павлович“
Учители Любомир Далчев
Направление скулптура

Иван Стефанов Нешев е изявен български скулптор; преподавател, професор; един от основателите на специалността „Дизайн“ в НХА.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Следва в Държавната художествена академия в София в ателието по декоративно-монументална скулптура (1947 – 1953) под ръководството на проф. Любомир Далчев . Непосредствено след завършването си започва активно да участва в Общите художествени изложби на кавалетно изкуство (ОХИ) и в Общите изложби по приложно изкуство. Работи на свободна практика, като художник аранжор и като учител по рисуване. Чувството за конструктивно изграждане на пластичната форма на младия скулптор привлича вниманието и скоро следват няколко награди на СБХ, за чийто член е приет през 1956. Заел вече място в художествения живот, през 1964 постъпва като хоноруван преподавател във ВИИИ „Н. Павлович“ към новооткритата в 1963/64 учебна година самостоятелна дизайнерска специалност „Промишлени форми“. След конкурс (1966) става редовен преподавател по дисциплината „Моделиране и пластичен етюд“; от 1972 е старши преподавател в катедрата, през 1980 е избран за доцент и през 1986 – за професор. 1983 – 1986 е заместник ректор на института. От 1969 е преизбиран четири мандата за член на УС на СБХ ; удостоен е с почетните звания „заслужил художник“ (1976) и „народен художник“ (1985). Един от основателите на специалността „Дизайн“, той е създател на адекватна методика за обучението по пластика на новия за времето тип български художници на предметната и пространствена среда. Успоредно, скулпторът развива активно творческата си дейност и в наследство оставя множество кавалетни творби, малки пластики, портрети, декоративни пластики към архитектурна среда, фигури за парково и градско пространство, монументи и мемориали.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Кавалетни творби[редактиране | редактиране на кода]

Още в началото заявеното от автора нетривиално виждане за скулптурата в протежение на 33 годишния му творчески път се развива в няколко отличими, но и преплитащи се посоки, възходящи към все по-смела еманципация на чисто пластичните стойности на формата и към по-дълбоко хуманна проблематика. В цялото си творчество художникът проявява интерес към различни, дори противоположни пластични изкази. 

Ранните творби са с камерни мотиви и формати на жизнерадостни теми – „Момиче“ (1957), „Детска глава“ (1961), „Лесовъдка“ (1961), „Седнала девойка“ (1962), „Торсо“ (1962). През 60-те години създава и друг вид фигури – за откритото пространство – „Младост“ и „Момиче с обръч“ от 1962-ра, „Момче“ от 1965-та. Отделни малки пластики и камерни творби от шамот или теракота набелязват насоката към по-явна стилизация и лаконизъм – „Лежаща фигура“ (1964), „Композиция“ (1965 и 1969), две скици от 1968-ма за „Орфей“, „Победител“ (1968), „Торсо“ (1969). На същия етап авторът изработва и изящно стилизирани обобщения на животинската форма– няколко анималистични пластики от кована мед, търсено естетизирани като самостойна вещ – „Овен“ (1964), „Сърни“ (1963). 

Проявява задълбочен интерес към ролята и изразителността на материала и работи в широк диапазон – железобетон, теракота, шамот, дърво, кована мед, мед и емайл, бронз и различните породи камък. Мощта на материята като изобразителен материал, нейните формоизграждащи принципи и структурни свойства занимават Иван Нешев като изследване на пластическата изразност. Същата цел следват и съпоставките на камък и метал – „Просветители“ (1977), „Майка“ (1983), „Войн“ (1985), „Майчинство“; контрастите между полирани или патинирани обеми и грапава отливка („Торс“ (1975), „Полет“ (1978), „Портрет на Захари Стоянов“ (1980), „Торс“ (1986), „Тоалет“ (1986). Фигуративни серии като цикъла „Съхранение“ (1978) се възприемат и като самостоятелни декоративни пластики, и като замисли за бъдещ монументален формат. Непрестанното изпитване на изразните възможности на формата се разкрива в различните по тема, психологическо състояние и жанр пластики – тела в движение или в покой, торсове и голи тела, отделни фигури и фигурални композиции. В някои той изследва степените на експресивно форсираната деформация, в други дава вариации на отношенията между изпъкналия и вдлъбнатия обем – „Композиция“, „Въжделение“ (1981), „Легнала фигура“ (1986) и други. Докато с течение на времето интерпретацията на човешкото тяло клони все повече към метафора, знак и към самостоен полуабстрактен образ, както във „Фигура“ (1986) или „Войн“ (1985), то не многото на брой портрети – „Глава на момиче“ (1960), „Детска глава“ (Рени, 1961), „Глава на мъж“ (Стефан, 1970-те), „Женска глава“( Мария, 1980-те), „Детска глава“ (Георги, 1986), „Детски портрет“ (Димитър, 1986) – запазват емоционалния регистър на жанра и живата конкретност.

Финален и ярък пластичен акорд представлява последният кавалетен цикъл „Човек и природа“ (1986), посветен на драматичната колизия между човечеството и естествената среда.

Мемориали и монументи[редактиране | редактиране на кода]

Иван Нешев е от поколението, осъществило естетическия прелом в художествения ни живот през 60-те години на ХХ век и обновило пластическия изказ, макар и ограничавано от идеологизирания тематичен диапазон при обществените поръчки на монументални обекти. Ранните му работи (1961 – 1970) имат мемориален характер. „Паметник на загиналите антифашисти“ (1962), „Паметник на ятака“ (1969), „Никола Парапунов“ (1970) и други са изведени до самостойно, чисто скулптурно внушение.

Етапната работа „Ден първи“ (1969) следва обновителната тенденция към синтез и декоративен монументализъм, която пресреща „инерцията на 50-те години и навиците на един провинциален академизъм“ в нашата скулптура (Стоян Николов). Новаторска в тогавашния контекст, тя е и програмна за автора, тъй като някои от използваните декоративни похвати се форсират в следващите години.

Ансамблово съзвучие на архитектурната първооснова и пластичното решение в монументален мащаб авторът постига в знака на южния вход на Стара Загора (1974). Цялостност и твърдост внушава паметника на майстор Кольо Фичето (1979). Централният образ, заедно със заобикалящите го релефи, са пример за хармонична взаимовръзка с архитектурата и органично вписване в околната среда. 

Паметникът на Захари Стоянов (1980) е също в конструктивно-тектоничен стил с още по-засилено разкриване на структурата.

В преславския ансамбъл „Симеон и книжовниците“ (1983) художникът постига достоен пластически еквивалент на заложеното послание за културния разцвет и за възхода на българската книжовност през Златния век. Фигурите са в строга „средновековна“ фронталност, застинали в неподвижна, безвременна статичност - стожери на идеите за държавност и просвещение.

Последната монументална работа на художника е летящият кон, издигнат над магистралата край Благоевград (1987). Въз основата на местни легенди конят се е превърнал в емблема на града и затова е основен изобразителен мотив на монумента, а идеята за полета е авторска, разработвана и преди това. Динамичният образ, обединил проекции на античността и съвремието, бележи творчески скок за художника и представлява постижение за българското монументално изкуство с оригиналното си решение и декоративна изразителност в пространството.

Мемориали и монументи – хронология[редактиране | редактиране на кода]

  • 1962 – на загиналите антифашисти – с. Бутан, Врачанско
  • 1968 – на ятака – с. Асеновци, Плевенско
  • 1969 – на съпротивата – с. Пелово, Плевенско
  • 1970 – на Никола Парапунов – Разлог. Арх. Ал. Баров
  • 1972 – „Ден първи“ – Петрохан
  • 1974 – входен знак на Стара Загора
  • 1976 – на Априлци – Ново село, Великотърновско. Арх. проф. Ал. Доросиев
  • 1979 – на Кольо Фичето – Велико Търново. Арх. Ив. Касъров
  • 1980 – на Захари Стоянов – с. Медвен, Сливенско. Арх. Р. Грънчарова
  • 1983 – Симеон и книжовниците – Велики Преслав. Арх. В. Коларова
  • 1987 – входен знак на Благоевград 

Декоративни пластики към архитектурна среда[редактиране | редактиране на кода]

  • Каменен релеф на фасадата на хотел „Соколица“ в Смолян
  • Каменна релефна пластика в посолството на България в Москва
  • Пластично декоративна стена в хотел „Поморие“ в Слънчев бряг
  • Бронзова врата за мавзолея на Георги Димитров (в колектив)
  • Декоративно пано от мед с емайл, каменна пластика на лъв, метална пластика и пластика от дърво за хотел „София“ в столицата (в колектив)
  • Декоративно скулптурно оформление на сградата за договори в резиденция „Бояна“ (в колектив)

Преподавателска дейност[редактиране | редактиране на кода]

В средата на 60-те години на ХХ век обучението по пластическо моделиране, адекватно на принципите на новооткритата специалност „Промишлени форми“ (в тогавашните ѝ направления – индустриален дизайн, пространствено оформление и детска среда), представлява съвършено нова дисциплина у нас. Наред с усвояването на множество специфични познания и умения, бъдещите дизайнери трябва да получат и съществен обем знания по пластика, съобразени с особените изисквания на професията. Затова преподаването не може да разчита на утвърдените методи на академичното скулптиране и е наложително да се разработи концепция за аналитичен и едновременно – синтетичен подход към обемно-структурните явления в многообразната предметна, природна и пространствена среда на човека. Още непознати за тогавашната практика изисквания предопределят бъдещите метод, характер и специфика на преподаване на дисциплината „Моделиране и пластичен етюд“ за дизайнерския профил. Доказаните в творческата реализация пластическа култура, стремеж да търси еманципацията на формата, както и още свежото, незакостеняло мислене на Иван Нешев го правят, по думите на „апостола на българския дизайн“ доц. Васил Стоянов, „щастливото откритие“ за преподавател на дизайнерите. Той става практическия създател на методиката на дисциплината на българска почва. Учебната програма се базира както на класическото наследство на пионерите на модернизма, пропедевтиката и експериментаторството на Баухауз и Вхутемас, така и на редица действащи по света осъвременени модели в школите по дизайн. Тя предвижда постъпателна сложност на заданията в тригодишния курс, чиято крайна цел е да се изгради последователен възглед за създаването на формата – крайната визия на конструирания предмет. Изучава се конструкцията на формата; възпитава се чувството за обемност/маса, триизмерност и дълбочина; развиват се уменията за пропорциониране, свързване и групиране на отделните обеми; за мащабиране на форми в пространството; студентите се запознават със състоянията на формата като лекота и тежест, спокойствие и динамика, твърдост и мекота и т.н., с понятията за техническите свойства на материалите и съобразно – предаването им като материя и фактура. Формите за работа са моделирането по натура, моделиране по памет и въображение, многообразни композиционни задачи. Постановките обхващат диапазона от транспонациите на мотив от натурата в различни типове решения до пълната абстракция и обмисленото редуциране на формата до промишлен модул. В продължение на две десетилетия преподавателят усъвършенства собствената си програма за възпитанието на съзнателен пластичен възглед за формообразуването и остава знакова фигура в историята на НХА.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Награди на СБХ за отделни творби:

  • 1959 – „Награденият“
  • 1962 – „Младост“
  • 1969 – „Ден първи“
  • 1971 – диплом от Биеналето на малката пластика в Будапеща

Награди за монументална скулптура „Иван Лазаров“ на СБХ:

  • 1975 – за релефите на входния монумент на Стара Загора
  • 1980 – за паметниците на Захари Стоянов и Кольо Фичето
  • 1988 – за входния монумент на Благоевград – посмъртно

Ордени и медали:

  • 1977 – орден „Кирил и Методий“ – I степен
  • 1981, 1982, 1984 – юбилейни медали
  • 1982 – орден „Народна република България“ – I степен

Изложби[редактиране | редактиране на кода]

Участва редовно в ОХИ в столицата и страната, както и в представителни експозиции на българското изкуство във Франция, Германия (ГДР и ФРГ), Съветския съюз, Чехословакия, Австрия, Унгария, Сирия. 

  • Юбилейна самостоятелна изложба – 1988, галерия „Шипка“ 6 (посмъртна)
  • Ретроспективна изложба – 1997, галерия „Шипка“ 6.
  • Ретроспективна изложба „Иван Нешев. 1927 –1987“, посветена на 90- годишнината от рождението – април – май 2017, галерия „Академия“.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Архив на Общите художествени изложби на СБХ, 1956 – 1987.
  • Архив НХА – протоколи на Академичния съвет и на заседания на Факултета по приложни изкуства; рецензии, административни актове, 1963 – 1987.
  • Личен архив на художника, 1960-те – 1987.
  • Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, т. II, 1988. С. 218.
  • Съвременно българско изобразително изкуство. Живопис, графика, скулптура. Албум. Изд. „Български художник“ и „Септември“, 1982. Репродукции № 453, 454,455.
  • Съвременно българско монументално изкуство 1956 – 1986. Изд. „П. Берон“, София,1986. С. 61,261; репродукции: с. 41,45,46,69.
  • Иван Нешев. Въведение от Стоян Николов. Изд. „Български художник“, 1972; библиотека „Съвременни български художници“.
  • „Иван Нешев (1927 – 1987). Изложба скулптура“. Каталог. Въведение от Светлин Русев. Изд. „Български художник“, 1988.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • Апостолов Александър. Внушителен и въздействащ. В-к „Работническо дело“, 28 април,1984, бр.119, с.3
  • Велчева Искра. Иван Нешев. За паметника на цар Симеон и книжовниците в гр. Преслав. В-к „Народна култура“, бр.16 (1449), 20 април 1984, с.5.
  • Иванова Венета. в-к „Народна култура“, бр. 14 (1653), 1 април 1988, с. 6.
  • Маринска Ружа. Неизчерпаемите енергии на формата. Сп. „Изкуство“, кн. 7, 1988. С. 10 – 13. 
  • Мутафчиева Ирина. In memoriam. Сп. „Изкуство“, кн. 8, 1987. С. 38 – 39.
  • Попвасилев, Васил. Спомнен за учителя Иван Кирков. в-к „Култура“, бр. 2 (2620), 21 ян. 2011. ( коментиран е и Иван Нешев ).
  • Свинтила Владимир. „Монументалност“ в малката пластика. в-к „Труд“, 30 март 1988, бр.74 ,
  • Василева Мария. Иван Нешев. Сп. „Родна реч“, 1987, бр.3, С. 63-64.
  • Мутафчиева Ирина. Монументалист по призвание. в-к „Култура“, бр.19 (2895),19 май 2017. С. 8.

Галерия[редактиране | редактиране на кода]