Кент (кралство)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Кент.
| Кралство Kент Cantaware Rīce | |
| — Независима, впоследствие васална държава — | |
| 455 – 871 | |
 Герб | |
 Кент в Хептархията | |
| Континент | Европа |
|---|---|
| Столица | |
| Официален език | латински, англосаксонски |
| Религия | Англосаксонско езичество Християнство |
| Форма на управление | Монархия |
| История | Ранно Средновековие |
| |
| Днес част от |  Великобритания |
| Кралство Kент в Общомедия | |
Кралството на ютите (на староанглийски: Cantaware Rīce; на латински: Regnum Cantuariorum) или Kралство Кент (на староуелски: Ceint), е ранносредновековна монархия на територията на днешна Югоизточна Англия Англия. Просъществува около пет века преди да е включено в Кралство Англия през X век.
Още при римско-британската администрация, районът е подложен на набези от морски пирати и през IV век в него са поканени германски федерати, главно юти. След римското оттегляне от Британия кралството на ютите е под върховенството на Франкия, но крепне и расте за сметка на съседни племенни общини отвъд Ламанша.
Най-значим кентски крал е Етелберт, бретвалда и покръстител през VI век. Християнството е разпространено от Августин Кентърбърийски с неговата мисия през 597. Постепенно силата на Кент отслабва и то става подчинено кралство първо на Мерсия през VIII век, а по-късно и на Уесекс, като през X век вече е графство Кент на Английското кралство.
Исторически източник за Кентуеър е Англосаксонска хроника и Църковна история на английските народи, а също така археологически находки и топонимични данни.
История[редактиране | редактиране на кода]
Възникване[редактиране | редактиране на кода]
В Британия на територията на днешен Кент възниква средище на река Медуей, наречено Кантиака („земя на ръба“). През този период районът е подложен на атаки от франки, сакси, пикти и скоти. Това обуславя строителството на Саксонски бряг – серия гранични фортове по брега на Кент – Регулбиум, Рутупие, Дубрис и Портус Леманис. В тях са разположени федерати от северна Галия, като им е заплатено със земи[1].
През 407 римските легиони се оттеглят от Британия, след като император Хонорий обявява с писмо пред британските си поданици, че вече не могат да разчитат на защитата на имперската армия. Според Англосаксонска хроника това отключва масово преселение и поставя Кент на маршрута на римските бежанци от острова. Според археолозите събитието води до радикална политическа и социална трансформация на Кент [2]. В района се наблюдава известно запазване на римските порядки, което се проявява и в запазването на названието му, но населението е постепенно асимилирано от новодошлия военен елит.
Според Беда кралят на бритите Вортигерн кани германските вождове Хенгист и Хорса за да му окажат помощ срещу войнствените пикти на север. Германите пристигат през 449 и отблъскват пиктите. Без никакво намерение да напускат, германските пришълци търсят по-голяма плячка, стават агресивни към бритите и канят подкрепления от родствените им юти. Германският военен елит побеждава Вортигерн през 455 при Егелестреп (днес Ейлсфорд, недалеч от Мейдстоун), но Хорса загива. Хенгист става крал и е наследен от сина си Еск. През 456 бригите са отблъснати за втори път при днешен Крейфорд и отстъпват в Лунденвик. Ютите се настаняват на обработваема земя и се занимават с животновъдство, риболов и търговия. Според археологическите данни 85% от англо-саксонските гробища, а може би и селища са разположени в близост от 1.2 km от старите римски пътища.
Експанзия[редактиране | редактиране на кода]
Налице са археологически данни и от двете страни на Ламанша, сочещи интензивни политически и търговски връзки между владетелите на Кент и Меровингите, чието влияние в континентална Европа расте през VI век. Кентски монети и други културни паметници са открити в Шарант, Нормандия, Рейнланд, Фризия и Тюрингия, но не и южно от Сена и Сома, където находките са главно от саксонски произход от Съсекс. Това се интерпретира като показател за липса на свободен пазар в период, а по-скоро за търговия между сродни племенни групи[3]. Южно от Кентуеър се простира обширен горист район, който не позволява експанзия, а и не предизвиква интерес в ютските управници. Земята на запад обаче е плодородна, особено в долината на река Дарент[4].
Kентуеър е споменат за първи път в официален документ от 597, което прави кралството формално най-старата монархия от англосаксонската Хептархия. Относително мирното съществуване на Кент е смутено от само една запомнена война – с Уесекс през 568. Най-старият записан текст на староанглийски също произхожда от Кент – Законника на Етелберт. Начинът на управление в този период изисква от англо-саксонските крале да са постоянно на път в събиране и обмен на провизии и стоки с населението. Това позволява съцарствие на повече от един монарх и документи от VII и VIII век потвърждават това. Така в късния период на Кентуеър – след експанзията на запад, над кралството властват двама суверени, като западния е подчинен на източния крал.
Много от църковните учреждения в този период често са далеч по-големи и по-многобройно населени в сравнение със стандартните селиша. Освен това манастирите имат достъп до повече ресурси и търговски връзки, като например религиозната общност в Танет, която е притежавала три търговски кораба. Наблюдава се и възраждане на зидарията и монолитното строителство, като примери за това се наблюдават и в най-ранните исторически пластове на манастира Свети Августин в Кентърбъри. Други археологически находки на сметища, работилници и дъскорезници показват интензивна стопанска дейност в района, като има и сведения за пресушаване на блата за целите на животновъдството. В Рочестър и Кентърбъри работят монетни дворове, сечащи скеати, което е индикатор за политическа стабилност.
Упадък и господство на Мерсия[редактиране | редактиране на кода]
Според историческия извор Tribal Hidage през VII век в Кентуеър се наблюдава политически и икономически упадък в полза на кралство Нортумбрия и държавата на ютите вече е едва на четвърто място по площ и продукция със землище 15 000 хайда. В кралството настъпват безредици след убийството на обвинените в измяна кралски братовчеди в дворцовата зала на Ийстри. В следващите пет години се сменят трима крале и има данни за външнополитическа намеса от страна на Съсекс. Към края на VII век се наблюдава възход и експанзия на Мерсия. Това засяга и Кент като е загубен Лунденвик, а с това и кентския монопол върху търговията по Темза. Това еродира и старите търговски връзки с континента. Атаките на Мерсия не спират и отслабените юти не успяват да защитят бита, поминъка и църквите си особено в Западен Кент. Според исторически документи Мерсия контролира политически и Източен Кент като арбитрира спорове в Танет и Рекълвър. До края на века Кент е обект на инвазия и от Уесекс, като едва през 694 новият крал Витред съумява да възстанови реда с издаване на нови закони и изплащане на откупи и данък на противника. Смъртта на Витред през 725 отключва нов процес на политическа фрагментация и се наблюдава съцарствие от двама и дори трима крале. През 764 Офа възстановява мерсийското върховенство над Кент и управлява ютските общини посредством подчинен крал. Когато Офа опитва да упражни лична власт над Кент избухва въстание, при което мерсите са отблъснати при Отфорд и ютите се независими, но само до 785. До смъртта на Офа през 796 Кентуеър е управляван от подчинен крал, но след това мерсийското върховенство е заместено от Уесекс.
През VII и IX век в Кент и Мерсия се наблюдава интензивно военно строителство във връзка със заплахата от викингите и бритите. Издигнати са защитните валове Водан на изток и Офа на запад, както и възстановяването на моста над Медуей. Богатството на кентските манастири е притегателна сила за викингските набези, които зачестяват през този период. Завалдяването на източна Англия от викингите довежда Кент до стопански и политически колапс. Едва Алфред Велики успява да ограничи викингската заплаха, което съвпада и с окончателното инкорпориране на Кент в новото английско кралство.
Крале на Източен и Западен Кент[редактиране | редактиране на кода]
| Източен Кент (Кентърбъри) | Западен Кент (Рочестър) |
|---|---|
| Хенгест, 455 – 488 и Хорса, († 455)[5] | |
| Еск, 488 – 512 | |
| Ота, 512 – 522[6]/539[5] | |
| Ерменрик, 512/522/539?–560/585 | |
| Етелберт, 560 – 616 (бретвалда) | Едбалд, 604 – 616/618 |
| Едбалд, 616/618 – 640 | Етелвалд, 616/618 – ? |
| Ерконберт I, 640 – 664 | Ерменред, 640 – 664 |
| Егберт I, 664 – 673 | Егберт I, 664 – 673 |
| Хлотхер, 673/674 – 685 | Вулфхер 673 – 674 |
| Едрик, 685 – 686 (узурпатор) | Едрик, 679 – 686 |
| Мул, 686 – 687 (Уесекс) | Зигхер 686 – 687 (Есекс)[7] |
| Освин, 688 – 690/691 | Свефхерд, 687/688 – 692/694 (Есекс)[8] |
| Витред, 690/691 – 725 (през 692/694 заедно със Свефхерд) | Витред, 692/694 – 725 |
| Етелберт II, Върховен крал 725 – 762 | Едберт I, 725 – 748 |
| Елрик, 725 – 725? | Ердвулф, 748? – 762 |
| Едберт II, 762 – 764 | Зигеред, 762 – 764 (Есекс[9]) |
| Енмунд 764 – 765? | Егберт II, 764 – 778 |
| Хехберт, 765 – ? | |
| Егберт II | Егберт II |
| Елмунд, 779/784 − 784/785 | |
| Офа 785 – 796 (Мерсия) | |
| Едберт III 796 – 798 | |
| Кутред, 798 – 807 | |
| Кенвулф, 807 – 821 (Мерсия) | |
| Балдред, 821 – 825 (Мерсия) |
Източници[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Welch, Martin (2007). „Anglo-Saxon Kent“. The Archaeology of Kent to AD 800. John H. Williams (eds.). Woodbridge: Boydell Press and Kent County Council. pp. 187 – 248. ISBN 978-0-85115-580-7.
- ↑ Arnold, C. J. (1997). An Archaeology of the Early Anglo-Saxon Kingdoms (new ed.). London: Routledge. ISBN 978-0-415-15636-3.
- ↑ Brookes, Stuart; Harrington, Sue (2010). The Kingdom and People of Kent, AD 400 – 1066: Their History and Archaeology. Stroud: The History Press. ISBN 978-0-7524-5694-2.
- ↑ Kelly, S. E. (1999). „Kingdom of Kent“. The Blackwell Encyclopaedia of Anglo-Saxon England. Michael Lapidge, John Blair, Simon Keynes, and Donald Scragg (eds.). Oxford: Blackwell. pp. 269 – 270. ISBN 978-0-631-22492-1.
- ↑ а б Kings of Kent in Foundation for Medieval Genealogy; Simon Keynes: Kings of Kent. In: The Blackwell Encyclopaedia of Anglo-Saxon England, S. 501 – 502, erwähnt, dass zwischen Oeric-Eormenric-Æthelberht ein König fehlen könnte.
- ↑ John Morby: Dynasties of the World: a chronological and genealogical Handbook, Oxford University Press, Oxford 1989, ISBN 978-0-19-860473-0, S. 64.
- ↑ Barbara Yorke: Kings and Kingdoms of early Anglo-Saxon England, Routledge, 2002, ISBN 978-0-415-16639-3, S. 49.
- ↑ B. A. E. Yorke: The Kingdom of Essex, In: Lapidge et al (Hrsg.): The Blackwell Enzyclopaedia of Anglo-Saxon England, S. 174 – 175.
- ↑ J. Insley: Oiscingas. In: Heinrich Beck, Dieter Geuenich, Heiko Steuer: Reallexikon der Germanischen Altertumskunde Band 22, de Gruyter, 2002, ISBN 978-3-11-017351-2, S. 33 – 38.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Anglo-Saxon Kent Electronic Database (ASKED), cemetery database from the Institute of Archaeology
| |||||||||||
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Kingdom of Kent в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |