Кент (кралство)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Кент.

Кралство Kент
Cantaware Rīce
—  Независима, впоследствие васална държава  —
 
 
455 — 871  
Герб

Местоположение на Кент (кралство)

Кент в Хептархията
Континент Европа
Официални езици латински, англосаксонски
Религия Англосаксонско езичество
Християнство
Форма на управление Монархия
История Ранно Средновековие
Днес част от Flag of the United Kingdom.svg Великобритания
редактиране

Кралството на ютите (на староанглийски:: Cantaware Rīce; на латински:: Regnum Cantuariorum) или Kралство Кент (на староуелски: Ceint), е ранносредновековна монархия на територията на днешна Югоизточна Англия Англия. Просъществува около пет века преди да е включено в Кралство Англия през X век.

Още при римско-британската администрация, районът е подложен на набези от морски пирати и през IV век в него са поканени германски федерати, главно юти. След римското оттегляне от Британия кралството на ютите е под върховенството на Франкия, но крепне и расте за сметка на съседни племенни общини отвъд Ламанша. 

Най-значим кентски крал е Етелберт, бретвалда и покръстител през VI век. Християнството е разпространено от Августин Кентърбърийски с неговата мисия през 597. Постепенно силата на Кент отслабва и то става подчинено кралство първо на Мерсия през VIII век, а по-късно и на Уесекс, като през X век вече е графство Кент на Английското кралство.

Исторически източник за Кентуеър е Англосаксонска хроника и Църковна история на английските народи, а също така археологически находки и топонимични данни.

История[редактиране | редактиране на кода]

Възникване[редактиране | редактиране на кода]

Останки от римския каструм Регулбиум
Селища в днешен Кент

В Британия на територията на днешен Кент възниква средище на река Медуей, наречено Кантиака („земя на ръба“). През този период районът е подложен на атаки от франки, сакси, пикти и скоти. Това обуславя строителството на Саксонски бряг – серия гранични фортове по брега на Кент – Регулбиум, Рутупие, Дубрис и Портус Леманис. В тях са разположени федерати от северна Галия, като им е заплатено със земи[1].

През 407 римските легиони се оттеглят от Британия, след като император Хонорий обявява с писмо пред британските си поданици, че вече не могат да разчитат на защитата на имперската армия. Според Англосаксонска хроника това отключва масово преселение и поставя Кент на маршрута на римските бежанци от острова. Според археолозите събитието води до радикална политическа и социална трансформация на Кент [2]. В района се наблюдава известно запазване на римските порядки, което се проявява и в запазването на названието му, но населението е постепено асимилирано от новодошлия военен елит.

Според Беда кралят на бритите Вортигерн кани германските вождове Хенгист и Хорса за да му окажат помощ срещу войнствените пикти на север. Германите пристигат през 449 и отблъскват пиктите. Без никакво намерение да напускат, германските пришълци търсят по-голяма плячка, стават агресивни към бритите и канят подкрепления от родствените им юти. Германският военен елит побеждава Вортигерн през 455 при Егелестреп (днес Ейлсфорд, недалеч от Мейдстоун), но Хорса загива. Хенгист става крал и е наследен от сина си Еск. През 456 бригите са отблъснати за втори път при днешен Крейфорд и отстъпват в Лунденвик. Ютите се настаняват на обработваема земя и се занимават с животновъдство, риболов и търговия. Според археологическите данни 85% от англо-саксонските гробища, а може би и селища са разположени в близост от 1.2 km от старите римски пътища.

Експанзия[редактиране | редактиране на кода]

Налице са археологически данни и от двете страни на Ламанша, сочещи интензивни политически и търговски връзки между владетелите на Кент и Меровингите, чието влияние в континентална Европа расте през VI век. Кентски монети и други културни паметници са открити в Шарант, Нормандия, Рейнланд, Фризия и Тюрингия, но не и южно от Сена и Сома, където находките са главно от саксонски произход от Съсекс. Това се интерпретира като показател за липса на свободен пазар в период, а по-скоро за търговия между сродни племенни групи[3]. Южно от Кентуеър се простира обширен горист район, който не позволява експанзия, а и не предизвиква интерес в ютските управници. Земята на запад обаче е плодородна, особено в долината на река Дарент[4].

Августин Кентърбърийски

Kентуеър е споменат за първи път в официален документ от 597, което прави кралството формално най-старата монархия от англосаксонската Хептархия. Относително мирното съществуване на Кент е смутено от само една запомнена война – с Уесекс през 568. Най-старият записан текст на староанглийски също произхожда от Кент – Законника на Етелберт. Начинът на управление в този период изисква от англо-саксонските крале да са постоянно на път в събиране и обмен на провизии и стоки с населението. Това позволява съцарствие на повече от един монарх и документи от VII и VIII век потвърждават това. Така в късния период на Кентуеър – след експанзията на запад, над кралството властват двама суверени, като западния е подчинен на източния крал.

Много от църковните учреждения в този период често са далеч по-големи и по-многобройно населени в сравнение със стандартните селиша. Освен това манастирите имат достъп до повече ресурси и търговски връзки, като например религиозната общност в Танет, която е притежавала три търговски кораба. Наблюдава се и възраждане на зидарията и монолитното строителство, като примери за това се наблюдават и в най-ранните исторически пластове на манастира Свети Августин в Кентърбъри. Други археологически находки на сметища, работилници и дъскорезници показват интензивна стопанска дейност в района, като има и сведения за пресушаване на блата за целите на животновъдството. В Рочестър и Кентърбъри работят монетни дворове, сечащи скеати, което е индикатор за политическа стабилност.

Упадък и господство на Мерсия[редактиране | редактиране на кода]

Според историческия извор Tribal Hidage през VII век в Кентуеър се наблюдава политически и икономически упадък в полза на кралство Нортумбрия и държавата на ютите вече е едва на четвърто място по площ и продукция със землище 15,000 хайда. В кралството настъпват безредици след убийството на обвинените в измяна кралски братовчеди в дворцовата зала на Ийстри. В следващите пет години се сменят трима крале и има данни за външнополитическа намеса от страна на Съсекс. Към края на VII век се наблюдава възход и експанзия на Мерсия. Това засяга и Кент като е загубен Лунденвик, а с това и кентския монопол върху търговията по Темза. Това еродира и старите търговски връзки с континента. Атаките на Мерсия не спират и отслабените юти не успяват да защитят бита, поминъка и църквите си особено в Западен Кент. Според исторически документи Мерсия контролира политически и Източен Кент като арбитрира спорове в Танет и Рекълвър. До края на века Кент е обект на инвазия и от Уесекс, като едва през 694 новият крал Витред съумява да възстанови реда с издаване на нови закони и изплащане на откупи и данък на противника. Смъртта на Витред през 725 отключва нов процес на политическа фрагментация и се наблюдава съцарствие от двама и дори трима крале. През 764 Офа възстановява мерсийското върховенство над Кент и управлява ютските общини посредством подчинен крал. Когато Офа опитва да упражни лична власт над Кент избухва въстание, при което мерсите са отблъснати при Отфорд и ютите се независими, но само до 785. До смъртта на Офа през 796 Кентуеър е управляван от подчинен крал, но след това мерсийското върховенство е заместено от Уесекс.

През VII и IX век в Кент и Мерсия се наблюдава интензивно военно строителство във връзка със заплахата от викингите и бритите. Издигнати са защитните валове Водан на изток и Офа на запад, както и възстановяването на моста над Медуей. Богатството на кентските манастири е притегателна сила за викингските набези, които зачестяват през този период. Завалдяването на източна Англия от викингите довежда Кент до стопански и политически колапс. Едва Алфред Велики успява да ограничи викингската заплаха, което съвпада и с окончателното инкорпориране на Кент в новото английско кралство.

Крале на Източен и Западен Кент[редактиране | редактиране на кода]

Свети Етелберт Кентски
Кентски скеат с лика на Кутред
Гробница на кентските крале в Кентърбъри
Източен Кент (Кентърбъри) Западен Кент (Рочестър)
Хенгест, 455 – 488 и Хорса, († 455)[5]
Еск, 488 – 512
Ота, 512 – 522[6]/539[5]
Ерменрик, 512/522/539?–560/585
Етелберт, 560 – 616 (бретвалда) Едбалд, 604 – 616/618
Едбалд, 616/618 – 640 Етелвалд, 616/618 – ?
Ерконберт I, 640 – 664 Ерменред, 640 – 664
Егберт I, 664 – 673 Егберт I, 664 – 673
Хлотхер, 673/674 – 685 Вулфхер 673 – 674
Едрик, 685 – 686 (узурпатор) Едрик, 679 – 686
Мул, 686 – 687 (Уесекс) Зигхер 686 – 687 (Есекс)[7]
Освин, 688 – 690/691 Свефхерд, 687/688 – 692/694 (Есекс)[8]
Витред, 690/691 – 725 (през 692/694 заедно със Свефхерд) Витред, 692/694 – 725
Етелберт II, Върховен крал 725 – 762 Едберт I, 725 – 748
Елрик, 725 – 725? Ердвулф, 748? – 762
Едберт II, 762 – 764 Зигеред, 762 – 764 (Есекс[9])
Енмунд 764 – 765? Егберт II, 764 – 778
Хехберт, 765 – ?
Егберт II Егберт II
Елмунд, 779/784 − 784/785
Офа 785 – 796 (Мерсия)
Едберт III 796 – 798
Кутред, 798 – 807
Кенвулф, 807 – 821 (Мерсия)
Балдред, 821 – 825 (Мерсия)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Welch, Martin (2007). „Anglo-Saxon Kent“. The Archaeology of Kent to AD 800. John H. Williams (eds.). Woodbridge: Boydell Press and Kent County Council. pp. 187 – 248. ISBN 9780851155807.
  2. Arnold, C. J. (1997). An Archaeology of the Early Anglo-Saxon Kingdoms (new ed.). London: Routledge. ISBN 978-0415156363.
  3. Brookes, Stuart; Harrington, Sue (2010). The Kingdom and People of Kent, AD 400 – 1066: Their History and Archaeology. Stroud: The History Press. ISBN 978-0752456942.
  4. Kelly, S. E. (1999). „Kingdom of Kent“. The Blackwell Encyclopaedia of Anglo-Saxon England. Michael Lapidge, John Blair, Simon Keynes, and Donald Scragg (eds.). Oxford: Blackwell. pp. 269 – 270. ISBN 978-0631224921.
  5. а б Kings of Kent in Foundation for Medieval Genealogy; Simon Keynes: Kings of Kent. In: The Blackwell Encyclopaedia of Anglo-Saxon England, S. 501 – 502, erwähnt, dass zwischen Oeric-Eormenric-Æthelberht ein König fehlen könnte.
  6. John Morby: Dynasties of the World: a chronological and genealogical Handbook, Oxford University Press, Oxford 1989, ISBN 978-0-198-60473-0, S. 64.
  7. Barbara Yorke: Kings and Kingdoms of early Anglo-Saxon England, Routledge, 2002, ISBN 978-0-415-16639-3, S. 49.
  8. B. A. E. Yorke: The Kingdom of Essex, In: Lapidge et al (Hrsg.): The Blackwell Enzyclopaedia of Anglo-Saxon England, S. 174 – 175.
  9. J. Insley: Oiscingas. In: Heinrich Beck, Dieter Geuenich, Heiko Steuer: Reallexikon der Germanischen Altertumskunde Band 22, de Gruyter, 2002, ISBN 978-3-11-017351-2, S. 33 – 38.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Kingdom of Kent“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.