Леонора Карингтън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Леонора Карингтън
Leonora Carrington
английско-мексиканска художничка
Apr6 Woman of the Day (cropped).png
Родена
Починала
25 май 2011 г. (94 г.)
ЕтносБританци
Кариера в изкуството
НаправлениеСюрреализъм
Семейство
СъпругРенато Ледук
Емерико Уайз
ПартньорМакс Ернст
ДецаГабриел и Пабло Уайз
Уебсайтleocarrington.com
Леонора Карингтън в Общомедия

Леонора Карингтън (на английски: Leonora Carrington) е английско-мексиканска художничка, скулпторка и писателка.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Родена е на 6 април 1917 година в Клейтън ле Удс в Ланкашър[1][2] в католическото семейството на индустриалец.[3]

Баща ѝ Харолд Уайлд Карингтън (1880-1950) е заможен текстилен производител[4][2], а майка ѝ Мари (по баща Мурхед) е от Ирландия[5][2]. Леонора има трима братя: Патрик, Джералд и Артър.[6] Между 1920 и 1927 г. живее в Крукни Хол, голяма къща в Кокъръм, което оказва голямо влияние върху нейното въображение.

Образована от гувернантки, възпитатели и монахини, тя е изключвана от две училища, включително от New Hall School в Челмсфорд[7], заради бунтарското си поведение, докато семейството ѝ не я изпраща във Флоренция, където посещава Художествената академия на г-жа Пенроуз. За кратко посещава и манастирското училище „Св. Мария“ в Аскот.[8] През 1927 г., на 10-годишна възраст, тя вижда първата си сюрреалистична картина в галерия на левия бряг в Париж, а по-късно се познава с много сюрреалисти, включително с Пол Елюар.[9] Баща ѝ се противопоставя, когато научава, че тя се кани да прави кариера на художник, но майка ѝ я насърчава. Тя се завръща в Англия и е представена в кралския двор, но според мемоарите ѝ си носела екземпляр от „Без очи в Газа“ (1936) на Олдъс Хъксли, за да си чете по време на официалностите. През 1935 г. тя посещава училището по изкуства Челси в Лондон за една година и с помощта на приятеля на баща си Серж Чермайеф успява да се запише в Академията за изящни изкуства „Озанфан“, създадена от френския модернист Амеде Озанфан в Лондон (1936-1938).[10]

Запознава се със сюрреализма от екземпляр на книгата на Хърбърт Рийд, „Сюрреализмът“ (1936), даден ѝ от майка ѝ[6], но тя все пак получава твърде слабо насърчение от семейството си за желанието да гради артистична кариера. Сюрреалистичният поет Едуард Джеймс е най-големият радетел на нейното творчество във Великобритания; Джеймс купува много от нейните картини и организира изложба през 1947 г. с нейните творби в галерия „Пиер Матис“ в Ню Йорк. Някои творби все още висят в някогашната семейна къща на Джеймс, в момента West Dean College в Уест Дийн, Западен Съсекс.[11]

Връзка с Макс Ернст[редактиране | редактиране на кода]

През 1936 г. Карингтън вижда картини на германския сюрреалист Макс Ернст на Международната сюрреалистична изложба в Лондон и е омаяна от него, преди дори да го е видяла. През 1937 г. Карингтън се запознава лично с Ернст на парти в Лондон.[12] Стават двойка и се връщат заедно в Париж, където Ернст бързо се разделя със съпругата си. През 1938 г. двамата напускат Париж и се установяват в Сен Мартен д'Ардеш в Южна Франция. Подкрепят се взаимно като художници. Създават скулптури на животни пазители (Ернст създава своите птици, а Карингтън – гипсова конска глава), за да украсят дома си в Сен Мартен д'Ардеш. През 1939 г. Карингтън и Ернст взаимно си рисуват един на друг портрети. И двамата улавят амбивалентността в отношенията си, но докато „Триумфът на любовта“ на Ернст включва и двамата художници в композицията,[13] „Портретът на Макс Ернст“ на Карингтън се фокусира единствено върху Ернст и е изпъстрен с тежка символика. Портретът не е първата ѝ сюрреалистична творба; през 1937–1938 г. Карингтън рисува свой автопортрет (картината носи и заглавието „Страноприемницата на коня на зората“), сега изложен в Музея на изкуствата „Метрополитън“. Облечена в бели панталони и с буйна грива, Карингтън е кацнала на ръба на стол в тази любопитна, съновидна сцена, протегнала ръка към скачаща хиена и гърбом към люлеещ се кон без опашка, летящ зад нея.

Скулптура пред Културния център в Гуанайуато

С началото на Втората световна война Ернст, който е германец, е арестуван от френските власти като „потенциално враждебен чужд гражданин“. Със застъпничеството на Пол Елюар и други приятели, включително на американския журналист Вариан Фрай, той е освободен след няколко седмици. Скоро след като нацистите нахлуват във Франция, Ернст отново е арестуван, този път от Гестапо, тъй като неговото изкуство е смятано от нацистите за „изродено“. Той успява да избяга и, оставяйки Карингтън, бяга в Съединените щати с помощта на Пеги Гугенхайм, която е прочут покровител на модерното изкуство.[14]

След ареста на Ернст Карингтън е съсипана и се съгласява да отиде в Испания с приятелка, Катрин Яроу.[15] Отсяда при семейни приятели в Мадрид, докато парализиращото безпокойство я довежда до психотичен срив и е настанена в приют. Приложена ѝ е електроконвулсивна терапия и е лекувана с лекарствата Cardiazol (мощен конвулсант) и Luminal (барбитурат).[16][17] След като е освободена от приюта, е оставена на грижите на гледач, а родителите ѝ в крайна сметка решават да я изпратят в санаториум в Южна Африка. На път за Южна Африка тя спира в Португалия, където успява да избяга от пазачите си. Отива в посолствота на Мексико, където намира Ренато Ледук, поет и мексикански посланик. Ледук е приятел на Пабло Пикасо (познават се от битките с бикове) и се съгласява на фиктивен брак с Карингтън, така че тя да получи имунитета, даван на съпругата на дипломат.[18] Двамата се развеждат през 1943 г.[18] Междувременно Ернст се жени за Пеги Гугенхайм в Ню Йорк през 1941 г. Този брак приключва няколко години по-късно. Ернст и Карингтън така и не възобновяват връзката си.

Мексикански период[редактиране | редактиране на кода]

След като прекарват една година в Ню Йорк, Ледук и Карингтън заминават за Мексико, където много европейски художници през 1942 г. бягат в търсене на убежище, което тя обиква и където живее до края на живота си.

По-късно тя се омъжва за Емерико Уайз (с прякор „Чики“), роден в Унгария през 1911 г., фотограф и сътрудник на Робърт Капа по време на Гражданската война в Испания. Заедно те имат двама сина: Габриел, интелектуалец и поет, и Пабло, лекар и художник сюрреалист. Чики Уайз умира на 17 януари 2007 г. в дома си на 97-годишна възраст.

Леонора Карингтън умира на 25 май 2011 г. в Мексико заради усложнения след прекарана пневмония.[19][20]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

  • Скулптура в Мексико сити

    Скулптура в Мексико сити

  • Птицеловецът

    Птицеловецът

  • Къщата с ателие на Леонора Карингтън в предградие на Мексико Сити

    Къщата с ателие на Леонора Карингтън в предградие на Мексико Сити

  • Къщата с ателие на Леонора Карингтън в предградие на Мексико Сити

    Къщата с ателие на Леонора Карингтън в предградие на Мексико Сити

  • Къщата с ателие на Леонора Карингтън в предградие на Мексико Сити

    Къщата с ателие на Леонора Карингтън в предградие на Мексико Сити

  • Скулптура в къщата с ателие на Леонора Карингтън в предградие на Мексико Сити

    Скулптура в къщата с ателие на Леонора Карингтън в предградие на Мексико Сити

  • „Изобретателят на атола“ на входа на музея на Карингтън в Сан Луис Потоси

    „Изобретателят на атола“ на входа на музея на Карингтън в Сан Луис Потоси

  • Скулптура в музея на Карингтън в Сан Луис Потоси

    Скулптура в музея на Карингтън в Сан Луис Потоси

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • La Maison de la Peur, H. Parisot, 1938 – с илюстрации на Макс Ернст
  • Une chemise de nuit de flanelle, Libr. Les Pas Perdus, 1951
  • El Mundo Mágico de Los Mayas, Museo Nacional de Antropología, 1964 – с илюстрации на самата Леонора Карингтън
  • The Oval Lady: Surreal Stories, Capra Press, 1975
  • The Hearing Trumpet, Routledge, 1976
  • The Stone Door, New York: St. Martin's Press, 1977
  • The Seventh Horse and Other Tales, Dutton, 1988
  • The House of Fear, Trans. K. Talbot and M. Warner. New York: E. P. Dutton, 1988
  • The Complete Stories of Leonora Carrington, 2017

За нея[редактиране | редактиране на кода]

  • Susan L. Aberth. Leonora Carrington: Surrealism, Alchemy and Art (2010)
  • Elena Poniatowska. Leonora (2011)
  • Kissane, Sean. Leonora Carrington The Celtic Surrealist (2013)
  • Joanna Moorhead, The Surreal Life of Leonora Carrington (Virago, 2017)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Leonora Carrington - Lancashire's Surrealist Painter |. // chorleyheritagecentre.co.uk. 2013. Посетен на 25 June 2021.
  2. ↑ а б в Leonora Carrington. – Leo Carrington & Sons website, архив на оригинала от 27 май 2010, https://web.archive.org/web/20100527025344/http://www.carringtonleo.5u.com/leoweb/leobio.htm 
  3. ↑ Naomi Blumberg. Leonora Carrington. // Encyclopaedia Britannica. Посетен на 18 July 2022.
  4. ↑ Robinson, Michael. Surrealism. Fulham: Star Fire, 2006, p. 312.
  5. ↑ Carrington, (Mary) Leonora (1917–2011), artist and writer. // 2004.
  6. ↑ а б William Grimes. Leonora Carrington Is Dead at 94; Artist and Author of Surrealist Work. // The New York Times. 26 May 2011.
  7. ↑ Сайт на New Hall School.
  8. ↑ Silvano Levy. Leonora Carrington: Surrealist painter and sculptor who found her artistic and spiritual home in Mexico. // The Independent. 27 May 2011. Посетен на 26 December 2017.
  9. ↑ Carrington Leonara. Carrington Leonara bio. // Посетен на 14 May 2013.
  10. ↑ Grimes, William. Leonora Carrington, Surrealist, Dies at 94. // The New York Times. 26 May 2011. Посетен на 11 March 2017.
  11. ↑ Joanna Moorhead, Leonora and me, The Guardian, 2 January 2007.
  12. ↑ Michael Bird, The St Ives Artists: A Biography of Place and Time. Farnham: Lund Humphries, 2008, p. 44.
  13. ↑ Francesca Bonazzoli and Michele Robecchi, Portraits Unmasked: The Story Behind the Faces, Prestel, London, 2020, pp. 30-33.
  14. ↑ Max Ernst Biography, Olga's Gallery.
  15. ↑ McConnell, Reed. „Surrealism’s Beating Heart“, The Baffler, 18 February 2021.
  16. ↑ Gaensbauer, Deborah B. Voyages of Discovery: Leonora Carrington's Magical Prose. // Women's Studies Quarterly 23 (3). 1994. DOI:10.1080/00497878.1994.9979027. с. 275.
  17. ↑ Martin-Dominguez, J., "A British painter’s nightmare in post-Civil War Spain", El País, 22 August 2017.
  18. ↑ а б Leonora Carrington y Renato Leduc, amor convenido. // 28 May 2011. Посетен на 19 December 2016.
  19. ↑ Leonora Carrington's Death. // Архивиран от оригинала на 27 September 2013. Посетен на 25 September 2013.
  20. ↑ Leonora Carrington obituary. // 26 May 2011. Посетен на 2 May 2017.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контрол
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Леонора_Карингтън&oldid=11467290“.