Лубянка (сграда)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Лубянка
Здание органов госбезопасности на Лубянке
Фасадата на Лубянка, 2010 г.
Фасадата на Лубянка, 2010 г.
Map of Moscow center.png
55.7604° с. ш. 37.6276° и. д.
Местоположение в Русия Москва център
Местоположение Москва, Флаг на Русия Русия
Архитект Н. М. Проскурин, А. В. Иванов, А. В. Шчусев
Стил необарок
сталинистка архитектура
Изграждане 1897 – 1898
1940 – 1947
Съвременен статут защитена от държавата
Съвременно състояние задоволително
Адрес ул. Болшая Лубянка 2
Лубянка в Общомедия

Лубянка (на руски: Здание органов госбезопасности на Лубянке) е сграда на Лубянския площад в Москва, в която се намират органите на държавната сигурност на СССР от 1919 до 1982 г. Служила е като национална щаб-квартира на КГБ. Към 2018 г. постройката влиза в комплекса от здания на Федералната служба за сигурност на Русия.[1][2] Сградата е построена през 1897 – 1898 г. и е подсилена през 1940 – 1948 г.

История[редактиране | редактиране на кода]

Лубянка е построена през 1898 г. като щаб-квартира на застрахователно дружество „Русия“. Работата се ръководи от архитектите Николай Проскурнин, Александър Иванов и Виктор Величкин. Забележителна е с красивите си паркетни подове и бледозелени стени. Въпреки масивността си, зданието не придава впечатление за голям мащаб – изолираните паладиански и барокови детайли, като например малки фронтони при ъглите и централна лоджия, се губят в безкрайно повтаряща се дворцова фасада, на която три ивици с корнизи подчертават хоризонталните линии. В най-горната ивица на фасадата е центриран часовник.

След Болшевишката революция сградата е завзета от правителството, за да служи като щаб-квартира на тайната полиция, по това време наричана Чека. През 1944 – 1948 г. Алексей Шчусев предприема пълна реконструкция на сградата с цел разширяване и обединяване на разнородните корпуси под една фасада.[3] Той възстановява лявата част на комплекса, но симетричният си облик зданието получава чак през 1980-те години под ръководството на Глеб Макаревич.[4]

По време на Голямата чистка офисите стават все по-тесни, поради бройката на служителите. През 1940 г. Алексей Шчусев е натоварен със задачата да уголеми сграда. Новият му проект удвоява размера на Лубянка хоризонтално, като първоначалната постройка заема лявата част на фасадата (погледнато от улицата). освен това, той добавя още един етаж и разширява постройката като добавя сгради на задната улица. Дизайнът на Шчусев акцентира върху неоренесансовите детайли, но само дясната част на фасадата е построена под неговото ръководство, поради войната и други препятствия. Съгласно плана на НКВД за отбрана на столицата, комплексът Лубянка е миниран и подлежи на събаряне, ако градът бъде превзет. Мините са премахнати през 1942 г.[5] Асиметричната фасада остава така до 1983 г., когато първоначалната постройка е реконструирана, за да си пасва с новата, по настояване на генералния секретар на КПСС и бивш директор на КГБ Юри Андропов.

Въпреки че тайната съветска полиция променя името си много пъти, щаб-квартирата ѝ остава все в тази сграда. Началниците на тайната полиция от Лаврентий Берия до Юри Андропов използват един и същ офис на третия етаж, който гледа към статуята на основателя на Чека, Феликс Дзержински. Затворът на приземния етаж на сградата присъства в книгата на Александър Солженицин Архипелаг Гулаг. Известни затворници, които са били задържани, измъчвани и разпитвани там включват: Сидни Райли, Раул Валенберг, Йон Антонеску, Генрих Ядога, Янош Естерхази и Рохус Миш. След смъртта ма Сталин масовите арести оредяват и вътрешният затвор е закрит през 1961 г. Последният затворник в Лубянка е американският шпионин Франсис Гари Пауърс.

След разпускането на КГБ през 1991 г. Лубянка става щаб-квартира на Граничната служба на Русия, директорат на Федералната служба за сигурност. Отворен е музей на КГБ.

През 1990 г. срещу Лубянка е издигнат Соловецкият камък в памет на жертвите на политическите репресии. През 2015 г. главната входна врата на Лубянка е запалена от политическия активист Пьотър Павленски.[6]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Романюк С. К.. Переулки старой Москвы. История. Памятники архитектуры. Маршруты. Москва, Центрполиграф, 2016. ISBN 978-5-227-04274-3. с. 831.
  2. Соколова Л. А.. Московский модерн в лицах и судьбах. Москва, Центрполиграф, 2014. ISBN 978-5-227-05115-8.
  3. Елена Пугачёва. Подземные галереи и тайные ходы Лубянки. Как на месте балагана оказался Политехнический музей, а старинный храм превратился в Музей Маяковского. // Вечерняя Москва, 13 декември 2012.
  4. История здания на Лубянке. // Городской информационный канал m24.ru, 6 декември 2017.
  5. По известному адресу
  6. Russian activist sets FSB door on fire. // BBC News. 9 ноември 2015. Посетен на 4 януари 2018.